Определение № 2566 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1859/2023 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 32540 от 07.12.2022 г., подадена от Община Сопот, представлявана от кмета Д. Д., чрез адвокат П. М. от АК – П., срещу въззивно Решение № 1283 от 24.10.2022 г. по в.гр.д.№ 861/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІ състав. Ответниците по касация И. А. А., М. А. А., А. В. Т., Х. В. А., М. В. М., М. В. М. - А., Д. Д. Д., Р. Д. Д., Е. Т. А., Й. И. А. и Ц. И. А. са подали отговор на жалбата чрез адвокат С. П. - К. от АК – П.. Считат, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 260169 от 30.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 606/2017 г. по описа на Районен съд - Карлово, II гр.с., с което са уважени предявените от настоящите ответници по касация срещу Община Сопот искове с правно основание чл. 108 ЗС относно собствеността и предаването на владението на имоти с идентификатори №№ ***, *** и *** (за 3923/4923 ид.части) по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], както и искове с правно основание чл. 59 ЗЗД – до размер на сумата 2 808,70 лв. от общо претендираното обезщетение в размер на сумата 7 626 лв. Прието е за установено, че по силата на приключила реституция по ЗСПЗЗ (съобразно Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - гр. Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово), наследяване (от К. М. Н. - бивш жител на [населено място], починала на 04.05.1964 г. и от И. А. Н., [дата на раждане], починал на 26.02.1970 г.), а за ищцата Ц. И. А. - договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 144, том II, peг.№ 7351, нот.д.№ 459 от 29.12.2000 г. (досежно ПИ № ***), ищците се легитимират като собственици на процесните имоти при квоти, посочени за всеки от тях поотделно. Правата им са удостоверени и с констативни актове за правото на собственост - нот.акт № 119, том II, нот.дело № 876 от 29.07.1996 г. и нот.акт № 111, том II, нот.дело № 844 от 24.07.1996 г. Съгласно приетите по делото и неоспорени от страните първоначална и допълнителна СТЕ имотите по реституционните решения са идентични с отразените имоти в нотариалните актове, както и с процесните имоти, които понастоящем са с идентификатори ***, *** и *** по КККР на [населено място]. Вещото лице е констатирало, че реституираните имоти съставляват парцели *, * и * по кадастралния план от 1973 г., действащ към момента на издаването на решенията на ПК – Карлово. При извършеното геодезическото заснемане са установени границите на имотите, собственост на наследодателите К. Н. и И. Н. и при съпоставянето им с имотите по КК, се установява идентичност с процесните имоти съгласно КК. С влязло в сила на 05.08.2006 г. Решение № 43 от 04.08.2000 г., постановено по гр.д.№ 1056/1996 г. по описа на Районен съд – Карлово са отхвърлени исковите претенции, предявени от Община Карлово срещу наследниците на К. М. Н. и на И. А. Н., за признаване за установено, че общината е собственик на парцели *, *, * и * в кв. 94 по плана на [населено място], както и за обявяване за нищожни, като противоречащи на закона, нот.акт № 111, том II, нот.дело № 844 от 24.07.1996 г. и нот.акт № 119, том II, нот.дело № 876 от 29.07.1996 г. на РС - Карлово, както и Решение № 0414 от 05.10.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13157 от 18.03.1992 г. на ПК - Карлово и Решение № 0415 от 08.11.1993 г., постановено по преписка с вх.№ 13189 от 18.03.1991 г. на ПК - гр. Карлово, като издадени в противоречие с разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. С Указ № 318 от 05.09.2003 г. на Президента на Република България, на основание чл. 98, т. 5 от Конституцията на Република България във вр. с чл. 9, ал. 1, т. 7 и чл. 28, ал. 1,т. 7 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България, са утвърдени границите на Община Сопот, област П., включваща населените места [населено място] и [населено място], като са утвърдени и новите граници на Община Карлово. С Акт за частна общинска собственост № 98 от 06.01.2000 г., Акт за частна общинска собственост № 158 от 10.11.2000 г. и Акт за частна общинска собственост № 159 от 10.11.2000 г. процесните имоти са актувани като собственост на Община Карлово, като в раздел 13 (забележки) е отразено, че, на основание Указ 318 от 02.09.2003 г.; чл. 2а от ЗОС и Решение № 41 от 26.02.2004 г. на ОбС-Сопот, имотите са собственост на Община Сопот. От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК влязлото в сила на 05.08.2006 г. Решение № 43 от 04.08.2000 г. по гр.д.№ 1056/1996 г. по описа на РС – Карлово обвързва Община Сопот, която не е трето лице, а правоприемник на страна по спора. При това положение неоснователно се явява възражението на Община Сопот, че ищците следва наново да проведат пълно и главно доказване на собствеността си. С отхвърляне на положителния установителен иск за собственост предявен от Община Карлово със сила на пресъдено нещо е установено по отношение на страните, че Община Карлово, респ. правоприемника Община Сопот, не са собственици на спорното право на предявеното придобивно основание и следователно е недопустимо в настоящото производство да се преразглеждат техните права върху имота, основани на наведените в производството по гр.д.№ 1056/1996 г. по описа на РС – Карлово правопрораждащи факти. Тъй като в така приключилото съдебно производство съдът е осъществил съдебен контрол върху законосъобразността на постановените решения от ПК Карлово в производството по земеделска реституция, то е недопустимо в настоящето производство да се изследват отново правопораждащи факти, обуславящи съществуването на реституционното право по ЗСПЗЗ в полза на ищците, респ. да се обсъждат събраните в тази насока доказателства. Необходима последица от правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо се явява непререшаемостта на правния спор. Непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни. След обсъждане показанията на разпитаните по делото свидетели, за неоснователно е намерено възражението за изтекла в полза на общината придобивна давност през периода от 2000 г. до 2017 г., тъй като общината, чиято е доказателствената тежест в процеса, не е доказала да е установила и осъществявала непрекъснато владение върху процесните недвижими имоти в продължение на изискуемия съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок. Така мотивиран, въззивният съд е приел, че ищците по делото са доказали правото си на собственост по силата на наследственото правоприемство върху земеделската земя, притежавана от наследодателите К. М. Н. и И. А. Н., осъществяване на реституционна процедурата по възстановяването й обратно в техния патримониум с решенията на ПК - Карлово (№ 0414 от 05.10.1993 г. и № 0415 от 08.11.1993 г.) и последвалата транслативна сделка, с което е аргументирал уважаване на ревандикационните искове. По отношение на исковете по чл. 59 ЗЗД е посочено, че след като ответникът не се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти и ги е държал през процесния период от 02.05.2012 г. до 02.06.2012 г. без правно основание, то следва да заплати обезщетение за обедняването на ищците в размер на средния пазарен наем, изчислен от назначената СТЕ в първоинстанционното производство. Като неоснователно е преценено оплакването във въззивната жалба срещу тази част на решението на първата инстанция, че оценителските експертизи са изключително необективни и измислени, позоваващи се на весникарски оферти, без реалност на сделки и на цени. Кредитирано е заключението на в.л. К. като изготвено компетентно и обективно, като са приложени пазарни критерии - правилно наемът е определен не за земеделска земя, каквато процесната не е, тъй като се касае за имоти в чертите на населеното място, които са се ползвали за стопанска дейност. В изложение към касационната жалба са формулирани въпроси, включително питанията „Отхвърлянето на положителен установителен иск за собственост установява ли чия е собствеността върху спорната вещ ? Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на този иск ?“, с довод, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 7420/2014 г. на ВКС, І г.о. С последното е прието, че влязлото в сила решение, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост, респ. - ревандикационен иск, независимо на какво основание е бил предявен, не установява, че ответникът е собственик на имота, предмет на спора; обстоятелството, че предявяването на положителен установителен иск е равнозначно на предявяване на отрицателен установителен иск от ответника против същия ищец за същото право, има отношение само за правилата за доказване в процеса; силата на пресъдено нещо обаче се формира само по конкретния иск, индивидуализиран със страни, предмет и искане; с отхвърляне на положителен установителен, или ревандикационен иск се установява със сила на пресъдено нещо, че ищецът не е собственик на предявеното основание, но от това не следва, че собственик на същото спорно право е ответникът (за разлика от отхвърляне на отрицателния установителен иск, който при отхвърляне установява, че ответникът е собственик, а при уважаване – че не е). Преценката за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово предпоставя изхода на настоящото дело, което обосновава значимостта на поставените питания като общо основание за допускане на обжалването. Съпоставката между произнасянето на ВКС и правораздавателната воля, формирана от ОС, налага извод, че е доказано наличието и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е изложил мотиви относно естеството на придобивното основание, отречено с влязлото в сила решение по гр.д.№ 1056/1996 г. на РС – Карлово, поради което изводът, че е недопустимо в настоящото производство да се преразглеждат права на Община Сопот върху имота, основани на наведените в производството по гр.д.№ 1056/1996 г. по описа на РС – Карлово правопрораждащи факти, се явява очевидно необоснован. Това, съобразено с приетото, че ищците в настоящия процес вече са провели доказване на собствеността си в предходното производство (в което са били ответници по положителен, а не по отрицателен установителен иск за собственост), поради което не следва наново да провеждат пълно и главно доказване на собствеността си, обективира противоречие с цитираното решение на ВКС, І г.о. с произтичащите от това последици в производството по чл. 288 ГПК. Останалите питания в изложението към касационната жалба обобщават оплакванията на касатора за допуснати нарушения на чл. 17, ал. 2 ГПК и чл. 116 ЗЗД вр.чл. 84 ЗС, които подлежат на обсъждане при постановяването на решение по реда на чл. 290 ГПК. При допускане на касационното обжалване касаторът дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатеното при въззивното обжалване – сумата 354,32 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение