Определение № 2222 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 998/2025 г.

Производството е по чл.396, ал.2 вр. 274,ал.3 ГПК.

Образувано е по три частни касационни жалби: на „РД Сървисиз” ЕООД, представлявано от адв. Р. Г., на „Каза Съпорт” ЕООД, представлявано от адв. Р. Г., и на Й. Г., представляван от адв. Р. Г., срещу определение № 709 от 13.03.2025г. по ч.гр.д. № 675/2025г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното определение въззивният съд, след отмяна на определение № 3273 от 19.02.2025г. по ч.гр.д. № 1859/2025г. на СГС, ГО, е допуснал обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.145 ТЗ на „Костал България Аутомотив“ ЕООД против Й. Г., гражданин на РГермания, с цена на иска 5 267 206,71 лева чрез налагане на запор върху дружествените дялове на бъдещия ответник от капитала на „Каза Съпорт“ ЕООД, чрез налагане на запор върху банковите сметки на бъдещия ответник в посочените банки, както и чрез налагане на възбрана върху описаните в определението недвижими имоти на „Каза Съпорт“ ЕООД.

Частният жалбоподател „РД Сървисиз” ЕООД обжалва въззивното определение в частта, с която след отмяна на определение № 3273 от 19.02.2025г. по ч.гр.д.№ 1859/2025г. по описа на СГС, ГО е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.145 ТЗ на „Костал България Аутомотив” ЕООД против Й. Г. с цена на иска 5 267 206,71 лева чрез налагане на възбрана върху следния невижим имот, който е описан като собствен на „Каза Съпорт” ЕООД: самостоятелен обект в сграда с площ по документи 75,860 кв.м., обл. София/Столична, [община], [населено място], ет.3, ап.Г-06 с идентификатор 68134.905.8909.2.68. Частният жалбоподател твърди, че е закупил посочения имот на 15.02.2024г. с нотариален акт № 174, том XXX, дело № 7049/2024г. по описа на Служба по вписванията – София, а имотът не е собственост на ответника по бъдещия иск, нито на „Каза Съпорт” ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е бъдещият ответник. Поради това намира, че не са били налице законовите предпоставки за допускане на обезпечение чрез възбрана върху посочения имот и моли обжалваното определение в тази част да бъде отменено и искането за допускане на обезпечение да бъде отхвърлено.

Частният касационен жалбоподател „Каза Съпорт” ЕООД обжалва въззивното определение в частта, с която след отмяна на определение № 3273 от 19.02.2025г. по ч.гр.д.№ 1859/2025г. по описа на СГС, ГО е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.145 ТЗ на „Костал България Аутомотив” ЕООД против Й. Г. с цена на иска 5 267 206,71 лева чрез налагане на възбрана върху посочените в определението недвижими имоти, собственост на „Каза Съпорт” ЕООД. Поддържа, че въззивното определение е неправилно, тъй като противоречи на основни положения в гражданското процесуално право и практиката на ВКС. Сочи, че предпоставка за допускане на обезпечение е поисканата обезпечителна мярка да е подходяща, т.е. съответстваща на характера на спорното материално право. Поддържа, че обезпечителната мярка не може да ограничава правата на трети лица, които не са ответници по предявените искове. Намира, че допускането на обезпечение на бъдещ иск чрез възбрана върху неговите имоти - имотите на дружество, което не е страна в обезпечителния или бъдещия исков процес, е недопустима съдебна намеса в търговската дейност на трето лице и в правомощията на неговите управителни органи да вземат решения във връзка с имуществото му. Излага съображения, че обезпечителната мярка е подходяща и адекватна на обезпечителната нужда, когато пряко рефлектира върху патримониума на ответника – адресат на силата на пресъдено нещо на решението по обезпечения иск, и ищеца, в чиято полза е допусната, като мярката следва да е такава, че ищецът да може да упражни правата си по решението непосредствено въз основа на нея. Намира, че обезпечителната мярка не може да има пряко ограничително действие по отношение на имуществените права на трето лице. Излага съображения, че въззивният съд не е взел предвид как би се уредила конкуренцията между кредитори на „Каза Съпорт” ЕООД, за чието удовлетворяване служи имуществото на дружеството, и молителя, който не би могъл да насочи изпълнение върху имотите на дружеството, нито да се удовлетвори от сумата от евентуалната им продажба, тъй като няма да разполага с изпълнителен лист. Моли обжалваното определение да бъде отменено и искането за допускане на обезпечение да бъде отхвърлено. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулира следните процесуалноправни въпроси:

1. Може ли да бъде допуснато обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, за който молителят не твърди да е собственост на ответника по бъдещия иск? Частният жалбоподател твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с определение № 176 от 04.05.2022г. по ч.т.д. № 671/2022г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 606 от 08.11.2018г. по ч.т.. № 2175/2018г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение № 38 от 21.01.20219г. по ч.т.д. № 3077/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Може ли да бъде допуснато обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на възбрана или запор върху имущество, за което молителят твърди, че е собственост на юридическо лице, притежавано от ответника по бъдещия иск?

3. Може ли да бъде допуснато обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на възбрана или запор върху имущество, собственост на дружество с ограничена отговорност, включително еднолично такова, за гарантиране на по-висока стойност на дяловете, притежавани от ответника, респективно бъдещия ответник по иска? Частният жалбоподател поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Частният касационен жалбоподател Й. Г. обжалва въззивното определение в цялост. Поддържа, че определението е вероятно недопустимо поради липса на международна компетентност и неправилно поради противоречието му с процесуалния закон. Твърди, че от представените с молбата за допускане на обезпечение доказателства не може да се обоснове наличието на изискуемите от закона процесуални предпоставки за допустимост на иска – наличието на решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, тъй като по делото не са представени доказателства, от които да се установи, че именно г-н А. Костал е оправомощен да прави изявления от името на едноличния собственик на капитала. Сочи, че не е представено и решение за освобождаването му от длъжността управител, от което да се установи дали е освободен от отговорност или не. Твърди още, че молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск не съдържа достатъчно ясно изложение на обстоятелствата, на които се основава бъдещият иск, ясно формулиран петитум, който не противоречи на обстоятелствената част, и ясно посочване на цената на иска. Поддържа още, че дори и молбата за допускане на обезпечение да бъде приета за редовна, поисканата гаранция е твърде ниска предвид вероятната неоснователност на част от претенциите. В тази връзка сочи, че са вероятно неоснователни претенциите за претърпени вреди във вид на пропуснати ползи в размер на пазарната лихва, които бъдещият ищец би получил от предоставяне на заем; претенцията за вреди поради невъзможност предоставеният аванс от 1 000 000 евро да бъде прихванат от бъдещи фактури, като сочи, че напълно реалистично е било вредата да не настъпи, ако договорът с „Персо – Нау” ООД не е бил прекратен по инициатива на молителя; претенцията за вреда от 1 085 262,62 лева, като сочи, че установените несъответствия по отношение на състоянието на сграда 2 може да са настъпили и в резултат на действия на живеещите там, а помещенията в сградата се ползват, което е условие за заплащането на наемна цена. Излага подробни съображения, че наложената обезпечителна мярка възбрана върху недвижими имоти, собственост на трети лица, е неподходяща. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено и молбата за допускане на обезпечение да бъде отхвърлена. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Представлява ли решението на общото събрание /едноличния собственик на капитала/ по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска с правно основание чл.145 ТЗ срещу бивш управител, който към датата на предявяване на иска е бил освободен от тази длъжност и това му качество е било заличено от търговския регистър? Длъжен ли е съдът да следи служебно за наличието на решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ при предявяване на иск по чл.145 ТЗ срещу бивш управител при липса на надлежно възражение от ответника в тази връзка? Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 152 от 13.01.2017г. по ч.т.д. № 2795/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 129 от 02.09.2016г. по т.д. № 1002/2-15г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 115 от 27.11.2012г. по т.д. № 61/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 188 от 20.12.2016г. по т.д. № 1525/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 234 от 31.01.2017г. по т.д. № 3150/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Длъжен ли е съдът, сезиран с молба за обезпечение на бъдещ иск по чл.390 ГПК, да следи за индивидуализирането на бъдещ иск според изискванията на чл.127, ал.1 ГПК? Може ли съдът да допусне обезпечение при липса на редовно формулиран петитум на бъдещ иск? Как следва да процедира съдът, сезиран с молба по чл.390 ГПК, при констатиране на неясноти и противоречия между обстоятелствената част на бъдещия иск и неговия петитум? Твърди, че по въпроса е налице противоречие с определение № 826 от 01.12.2013г. по ч.т.д. № 3887/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 583 от 12.10.2017г. по ч.т.д. № 2358/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 363 от 31.07.2018г. по ч.т.д. № 1224/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.

3. При молба по чл.390 ГПК, в която в основанието на бъдещия иск е посочен един размер на претърпените вреди, а в петитума му е посочен друг размер, без да е уточнено дали искът ще се предяви като частичен, представлява ли това основание за оставяне на молбата без уважение?

4. Как следва да процедира съдът при молба по чл.390 ГПК за обезпечение на бъдещ иск, с който се претендира обезщетение за вреди, в която в основанието на бъдещия иск е посочен един размер на претърпените вреди, а в петитума му е посочен друг размер, без да е уточнено дали искът ще се предяви като частичен и дали обхваща всички вреди за посочения от молителя период?

5. Редовна ли е искова молба, с която е предявен иск за обезщетение за претърпени вреди, в която в основанието на бъдещия иск е посочен един размер на претърпените вреди, а в петитума му е посочен друг размер, без да е уточнено дали искът ще се предяви като частичен?

6. Редовна ли е искова молба, с която е предявен иск за обезщетение за претърпени вреди, в която в основанието на бъдещия иск е посочен един размер на претърпените вреди, а в петитума му е посочен друг размер, без да е уточнено дали искът ще се предяви като частичен и дали обхваща всички вреди за посочения от молителя период?

7. Представлява ли факт по чл.155 ГПК обстоятелството кое лице има качеството на представляващ юридическо лице, регистрирано в търговския регистър на друга държава членка на ЕС?

8. При молба по чл.390 ГПК, с която се иска обезпечение на бъдещ иск по чл.145 ТЗ въз основа на решение на едноличен собственик на капитала, взето без нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, когато към датата на завеждане на молбата по партидата на дружеството вече е вписан друг едноличен собственик на капитала в ТРРЮЛНЦ, следва ли молителят да представи доказателства за достоверност на датата на взетото решение? Частният касационен жалбоподател поддържа, че последните шест въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „Костал България Аутомотив” ЕООД, представляван от адв. К. Т. и адв. Т. Т., представя отговори на частните жалби, с които ги оспорва. Прави възражение, че „РД Сървисиз” ЕООД и „Каза Съпорт” ЕООД не са легитимирани да обжалват въззивното определение, тъй като не са страна в исковото и обезпечителното производство, както и че подадените от тях частни жалби са просрочени, считано от датата на вписване на възбраната в имотния регистър, сочейки, че второто дружество е било и уведомено от Служба по вписванията. Поддържа, че съгласно мотивите на т.5 от ТР № 6 от 14.03.2014г. по т.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС наложената възбрана върху чужд имот не поражда никакво правно действие спрямо „РД Сървисиз” ЕООД и същата няма да бъде отразена по личната имотна партида на дружеството, с оглед на което атакуването на въззивното определение от това дружество се явява безпредметно.

Прави възражение, че не са налице основания за допускане на касационен контрол по подадената от „Каза Съпорт” ЕООД частна касационна жалба, тъй като първият въпрос е неотносим към предмета на настоящото дело, а по отношение на останалите два въпроса е налице формирана съдебна практика, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа, че цитираната от частния жалбоподател „Каза Съпорт” ЕООД практика, която се основава на т.6 от ТР № 6 от 14.03.2014г. по т.д. № 5/2013г. на ОСГТК на ВКС, е неотносима, тъй като в настоящия случай е налице свързаност между третото лице и Й. Г. – ответник в обезпечителното и исковото производство, доколкото последният е едноличен собственик и управител на дружеството и това му позволява да се разпореди с всички недвижими имоти, предмет на наложената обезпечителна мярка. Сочи, че доколкото ответникът по иска не разполага с друго имущество на територията на Република България освен дружествените си дялове в „Каза Съпорт” ЕООД, то е налице обезпечителна нужда от допускане на исканото обезпечение, тъй като по този начин ще се гарантира, че недвижимите имоти ще останат в патримониума на дружеството, докато трае исковото производство, и при евентуално уважаване на иска ищецът ще пристъпи към ликвидация и осребряване на имуществото на дружеството. Намира, че в противен случай, въпреки че е допуснато обезпечение и чрез запор на дружествените дялове на ответника, ищецът ще бъде лишен от възможност да събере вземанията си, предмет на бъдещия иск, доколкото стойността на дяловете е в пряка зависимост от стойността на имуществото на дружеството. Сочи, че цитираната от „Каза Съпорт” ЕООД съдебна практика е неотносима, тъй като не разглежда сходна хипотеза, в която бъдещият ответник е едноличен собственик на капитала и управител на юридическото лице, за чиито имоти се иска допускане на обезпечителна мярка „възбрана”.

Оспорва възражението на Й. Г. за недопустимост на въззивното определение поради липса на компетентност на българския съд, като сочи, че същият притежава валидно удостоверение за постоянно пребиваване на граждани на ЕС, издадено на 10.04.2024г. от МВР Пазарджик с постоянен адрес в [населено място], както и към настоящия момент е едноличен собственик и управител на „Каза Съпорт” ЕООД и управител на „Клаудконсулт България” ЕООД, чийто едноличен собственик е съпругата му. Позовава се и на чл.35 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Оспорва и доводите за недопустимост на бъдещия иск, в това число и поради липса на надлежно взето решение от компетентния орган, представляващ Костал България, като в тази връзка сочи, че бъдещият иск вече е предявен и исковата молба е приета за редовна и допустима, с оглед на което препис от нея е изпратен за отговор на ответника. Твърди, че на 11.10.2014г. е взето решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, като едноличният собственик на капитала е представляван от законния си представител и управител А. Костал, което обстоятелство е публично достъпно от обявеното актуално състояние на Костал Бетайлигунген АГ по партидата в ТРРЮЛНЦ на Костал България. Излага съображения за редовност на подадената от него молба за обезпечаване на бъдещ иск, тъй като същата съдържа достатъчно ясно изложение на основанието и петитума на бъдещия иск с цена 5 267 206,71 лева, както и за вероятната му основателност. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като поставените от частния касационен жалбоподател Й. Г. първи два въпроса са неотносими към обезпечителното производство, следващите три въпроса не са от значение за крайния изход на делото, а останалите въпроси също са неотносими към предмета на производството.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.396, ал.2 ГПК съдебен акт.

Неоснователно е възражението на ответника, че „РД Сървисиз” ЕООД и „Каза Съпорт” ЕООД не са легитимирани да обжалват определението на въззивния съд за допускане на обезпечение. Легитимацията на третото за обезпечителното производство лице, което твърди, че е действителен собственик на възбранен с обжалваното определение имот, е призната с т.6 от ТР № 6 от 14.03.2014г. по тълк.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което подадената от „РД Сървисиз” ЕООД частна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна. Такава легитимация е налице и по отношение на „Каза Съпорт” ЕООД, който е собственик на възбранените имоти, като това обстоятелство е твърдяно от молителя и съобразено от въззивния съд. В качеството си на лице, чието имущество е засегнато от наложеното обезпечение, дружеството е легитимирано да обжалва въззивното определение.

Неоснователно е и възражението на ответника, че подадените от РД Сървисиз” ЕООД и „Каза Съпорт” ЕООД частни жалби са просрочени поради подаването им след изтичане на предвидения в чл.396, ал.1 ГПК преклузивен срок, считано от датата, на която е вписана допуснатата възбрана. Съгласно посочената разпоредба едноседмичният срок за обжалване на определението на съда по обезпечение тече от деня, в който на ответника е връчено съобщение за наложената обезпечителна мярка от съдебния изпълнител, от службата по вписванията или от съда в случаите по чл.397, ал.1, т.3 ГПК. Следователно срокът за обжалване на определението за допускане на обезпечение чрез възбрана върху недвижим имот тече не от датата на вписване на възбраната в имотния регистър, а от датата на връчване на съобщението за наложената възбрана от службата по вписванията, като това разрешение следва да намери приложение и към третите лица, собственици на недвижимите имоти, предмет на възбраната.

Въззивният съд е приел, че молбата за допускане на обезпечение на бъдещи искове е предявена пред местно и родово компетентния съд, доколкото СГС се явява съдът по местонахождението на част от имотите, които ще служат като обезпечение. При преценка наличието на кумулативните предпоставки по чл.391 ГПК е приел, че страните по делото са надлежно легитимирани /от твърденията на ищеца молител/, а за последния е налице и правен интерес от предявяване на осъдителния иск с правно основание чл.145 ТЗ. Намерил е за неправилен извода на първоинстанционния съд, че молбата за допускане обезпечение по бъдещ иск следва да съдържа всички обстоятелства, посочени в чл.127, ал.1 ГПК, като е приел, че обезпечителното производство брани заплашеното материално право, правейки възможно практическото осъществяване на целената с иска защита и преди постановяване на решение по съществото на спора относно това право, поради което и за да се допусне обезпечение на иска, следва да са налице кумулативните предпоставки по чл.391 ГПК, сред които не е редовността на исковата молба по реда на чл.127 – чл.129 ГПК. Счел е, че за редовността на молбата за допускане на обезпечение по бъдещ иск е достатъчно да се посочат страните, обобщено обстоятелствата, на които се основава този иск, и искането към съда /с оглед преценка характера на иска – установителен, осъдителен, конститутивен/, както и неговата цена и желаната обезпечителна мярка - /арг. от чл. 395, ал. 1 ГПК/. Поради това е намерил, че нередовността - непълнотата на обстоятелствата, на които се основава бъдещият иск, освен непосочването на цената и обезпечителната мярка, не води до недопустимост на произнасянето по нея, а рефлектира по съществото на нейната основателност. Изтъкнал е, че дори и да бъде споделен изводът на първоинстанционния съд относно необходимостта от съответствието на молбата за допускане на обезпечение с нормата на чл.127, ал.1 ГПК, то в случая молбата за допускане на обезпечение съдържа достатъчно подробно изложение на обстоятелства, на които бъдещият ищец основава иска си, вкл. съответен на тях петитум, които позволяват на съда да определи правната му квалификация, както и да прецени допустимостта и вероятната му основателност. Приел е, че от тези обстоятелства е видно, че бъдещият иск ще е с правно основание чл.145 ТЗ и с него ще се претендира обезщетяване на вреди, причинени от управителя на търговското дружество, в резултат на противоправно поведение, проявяващо се в ненадлежно водене на дружествените работи чрез сключване на неизгодни за дружеството сделки, както и на такива при неясен подбор и съмнения относно това дали съответните дружества притежават необходими опит и експертиза да предоставят съответния продукт/стока.

Въззивният съд е приел, че в молбата за допускане на обезпечение са изложени достатъчно обстоятелства, даващи възможност да се индивидуализират елементите от фактическия състав на чл.145 ТЗ. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че приложените към молбата писмени доказателства не са убедителни по смисъла на чл.391, ал.1, т.1 ГПК, т.к. съдържат данни относно сключените от бъдещия ответник сделки, но не и такива за вида и размера на причинените на бъдещия ищец вреди така, както същият поддържа. Съобразявайки дадените разяснения с ТР № 6/14.03.2014г. на ВКС по т.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, че преценката за вероятната основателност на иска следва да се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, въззивният съд е намерил, че в случая ангажираните от молителя писмени доказателства

не може да се приемат за убедителни, респ. - да обосновават предположение за вероятна основателност на бъдещия иск. Поради това е приел, че обезпечение следва да се допусне при втората хипотеза на чл.391, ал.1 ГПК - тази по т.2 – след представянето на парична гаранция. Добавил е, че основателността на бъдещия иск ще бъде предмет на изследване в бъдещото исково производство и наличието на всички елементи от фактическия състав на чл.145 ТЗ ще бъдат разгледани в него, като за предмета на настоящето обезпечително производство е достатъчно,

че анализът на ангажираните до настоящия момент доказателства обосноват извод за вероятна основателност на бъдещите искове.

Въззивният съд е приел още, че в случая е налице и обезпечителна нужда за молителя от обезпечаване на бъдещия му иск предвид неговия осъдителен характер, както и предвид обстоятелството, че наличието на същата винаги се предполага, стига да не са налице обстоятелства, които я изключват, каквато не е настоящата хипотеза. Намерил е, че обезпечителните мерки, заявени от молителя, отговарят и са адекватни на обезпечителната му нужда с оглед цената на бъдещия иск, а изводите в обратната насока на първоинстанционния съд са необосновани. Приел е, че не следва противният извод от факта, че имотите, по отношение на които се иска налагане на възбрана, са собственост на трето за бъдещия спор лице. Посочил е, че едноличен собственик на капитала на това юридическо лице е бъдещият ответник, поради което и за молителя е налице правен интерес от запазване на имуществото на дружеството с оглед възможността от провеждане на принудително изпълнение спрямо него в случай на позитивно решение по бъдещия иск. Отбелязал е, че обезпечителната мярка „запор“ е сред изрично посочените в нормата на чл.397, ал.1, т.2 ГПК, като по естеството си е в състояние да гарантира правата на бъдещия ищец при евентуално позитивно решение в негова полза с оглед размера на бъдещите осъдителни искове, без да интервенира грубо в правната сфера на бъдещия ответник. Подчертал е, че налагането на възбрана /чл.397, ал.1, т.1 ГПК/ не лишава собственика на вещта от възможността да я ползва и да се разпорежда с нея, като едновременно с това охранява адекватно интересите на бъдещия ищец, тъй като и при действаща възбрана длъжникът може да се разпорежда с възбранения имот, защото тя не създава вещно право върху недвижимия имот, а само предпочтително удовлетворение върху същия, които да следват имота, независимо у кого се намира. Посочил е, че в такъв случай разпореждането с имота ще бъде недействително единствено спрямо обезпечения кредитор. Изложил е съображения, че целта на обезпечителната възбрана е да осигури бъдещото принудително изпълнение спрямо длъжника при евентуално положително решение по обезпечения иск, като запази имуществото на длъжника в състоянието, в което се намира то към датата на налагане на обезпечителните мерки. Изтъкнал е, че поради тясната връзка между обезпечителния и изпълнителния процес изрично в чл.401 ГПК е предвидено действие на обезпечителната възбрана, каквото има възбраната в изпълнителното производство по чл. 451-453 ГПК. Посочил е, че бъдещият ответник е едноличен собственик на капитала на „Каза Съпорт“ЕООД, а съгласно приложената справка от Агенция по вписванията това дружество е собственик на посочените в молбата за допускане на обезпечение недвижими имоти, които са индивидуализирани в достатъчна степен, вкл. и с посочване на кадастрална идентификация.

Посочил е, че размерът на гаранцията следва да е съобразен с размера на вредите, които ответникът ще търпи от неоснователно допуснато обезпечение, или с обема на претендираните от ищеца по бъдещия иск права и евентуалната продължителност на процеса, както и при съпоставяне на обезпечителната нужда на ищеца и вероятната основателност на обезпечавания иск и правата и интересите на ответника. С оглед на това е намерил, че в случая паричната гаранция следва да бъде в размер на 10% от стойността на бъдещия иск, а именно 526 720 лв., който размер е достатъчен да обезщети бъдещия ответник за евентуалните

вреди, ако обезпечението е неоснователно.

По частната жалба на „РД Сървисиз” ЕООД:

По отношение на подадената от тази страна частна жалба не намира приложение предвиденото в чл.396, ал.2, изр.3 ГПК изискване за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за обжалване на определението на въззивния съд за допускане на обезпечение. Съгласно т.6 от ТР № 6 от 14.03.2014г. по т.д. № 5/2013г. на ОСГТК на ВКС легитимацията на това дружество произтича от качеството му на собственик на имота и поради това предметът на разглеждане по частната му жалба обхваща само установяването на твърдения факт относно действителната собственост на имота към момента на допускане на обезпечението, но не и предпоставките за допускане на обезпечение, което изключва възможността да бъдат формулирани въпроси, отговарящи на изискването на чл.280, ал.1 ГПК.

Частната жалба е основателна. Видно от представения с нея нотариален акт № 174, том XXX, дело № 7049/2024г. по описа на Служба по вписванията – София, недвижимия имот - самостоятелен обект в сграда с площ по документи 75,860 кв.м., обл. София/Столична, [община], [населено място], ет.3, ап.Г-06 с идентификатор 68134.905.8909.2.68., върху който е допусната обезпечителна мярка възбрана, е придобит от частния жалбоподател на 15.02.2024г. - преди допускане на обезпечението. Действително, с молбата за допускане на обезпечение е поискано налагане на възбрана на недвижими имоти, които са собственост не на ответника по бъдещия иск, а на дружество „Каза Съпорт” ЕООД, чийто капитал се притежава еднолично от ответника, с оглед на което е обосновано наличието на обезпечителна нужда от налагане на тази обезпечителна мярка и тези доводи са възприети от въззивния съд. По отношение на частния жалбоподател „РД Сървисиз” ЕООД обаче такива твърдения не са навеждани от молителя и съображения не са излагани от въззивния съд, а напротив, възбрана върху имота е допусната с оглед твърдението, че имотът е собственост на „Каза Съпорт” ЕООД. С оглед на това с допуснатото обезпечение се засяга правната сфера на частния жалбоподател, който не се явява ответник по бъдещия иск, нито е свързано лице с него, като наложената върху имота му възбрана не гарантира реализиране на правата на кредитора при евентуално уважаване на бъдещия иск.

Поради това въззивното определение в обжалваната от „РД Сървисиз” ЕООД част следва да бъде отменено, като бъде оставена без уажение молбата за допускане на обезпечение на бъдещия иск чрез налагане на възбрана върху собствения на това дружество имот: самостоятелен обект в сграда с площ по документи 75,860 кв.м., обл. София/Столична, [община], [населено място], ет.3, ап.Г-06 с идентификатор 68134.905.8909.2.68.

По частната касационна жалба на „Каза Съпорт” ЕООД:

С въззивното определение в обжалваната от това дружество част е наложена възбрана на недвижими имоти, които са негова собственост. Този факт – че собственик на имотите, чиято възбрана се иска, е „Каза Съпорт” ЕООД, е посочен изрично в молбата за допускане на обезпечение и е обсъден от въззивния съд при извършване на преценка дали поисканата обезпечителна мярка е подходяща, като е прието, че за молителя е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана върху имотите с оглед обстоятелството, че именно ответникът по бъдещия иск е едноличен собственик на капитала на дружеството. Поради това предмет на подадената от „Каза Съпорт” ЕООД частна жалба не е единствено факта относно собствеността на възбранените имоти, а преценката за наличие на предпоставките за допускане на поисканото обезпечение – да е налице обезпечителна нужда и поисканата обезпечителна мярка да е подходяща. С оглед изложеното подадената частна касационна жалба подлежи на разглеждане при предпоставките на чл.396, ал.2, изр.3 вр. чл.274, ал.3 ГПК.

Поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси по начина, по който са формулирани, не съответстват на фактите по делото и на волята на възззивния съд. Въпросите не са съобразени с факта, че с обжалваното определение въззивният съд е допуснал възбрана на недвижимите имоти, собственост на частния жалбоподател, едновременно с допускането и на обезпечителна мярка запор на дружествените дялове на ответника в дружеството, като именно в тази хипотеза е излагал съображения за наличие на обезпечителна нужда от едновременното налагане и на двете поисканите обезпечителни мерки. От друга страна, не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като посочените от частния жалбоподател съдебни актове са постановени при различна фактическа обстановка и са неотносими. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставените от частния жалбоподател въпроси се отнасят до преценката дали допуснатата от въззивния съд обезпечителна мярка е подходяща с оглед търсената с бъдещия иск защита и отговорът им е обусловен от обсъждане на конретните факти по делото. В допълнение следва да се посочи, че по допустимостта на обезпечителната мярка възбрана върху недвижими имоти на търговско дружество с цел гарантиране на възможността на кредитора на едноличния собственик на капитала да се удовлетвори от дружествените му дялове в дружеството, върху които е наложил запор, е формирана практика на ВКС – определение № 894 от 10.12.2014г. по ч.т.д.№ 3419/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 135 от 29.03.2022г. по ч.т.д. № 272/2022г. на ВКС, ТК, II т.о.

По частната касационна жалба на Й. Г.:

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на въззивното определение поради липса на международна компетентност на българския съд. Компетентността на българския съд да се произнесе по подадената молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск произтича от Раздел 10, чл.35 на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, който предвижда, че може да се подаде молба пред съдилищата на държава членка за такива временни, включително обезпечителни мерки, предвидени в правото на тази държава членка, дори ако съдилищата на друга държава членка са компетентни по същество на делото. С оглед на това са без значение обстоятелствата, че частният касационен жалбоподател Й. Г. – ответник по молбата за допускане на обезпечение, е германски гражданин и по негово твърдение обичайното му местопребиваване е на територията на друга държава членка.

Поставените от частния жалбоподател първи, седми и осми процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на съда, сезиран с молба за обезпечаване на бъдещ иск с правно основание чл.145 ТЗ, да следи служебно за наличието на надлежно взето решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ. Въззивният съд действително не е изложил съображения във връзка с посочената предпоставка за допустимост на бъдещия иск, но това процесуално нарушение не се е отразило на изхода на делото, тъй като с молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск е представен протокол от 11.10.2024г. за взето решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ на едноличния собственик на молителя „Костал България Аутомотив“ ЕООД – ищец по бъдещия иск, Костал Бетайлигунген АГ, дружество, надлежно учредено и съществуващо съгласно законите на РГермания, представлявано от А. Костал. Обстоятелствата относно актуалното състояние на дружеството – едноличен собственик на капитала, включително лицето, което като негов представител е взело представеното решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, се установяват при служебна справка в ТРРЮЛНЦ, като доказателства за това са представени и с отговора на частната касационна жалба. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Формулираните втори, трети, четвърти, пети и шести процесуалноправни въпроси са свързани с довода на частния касационен жалбоподател за нередовност на молбата за допускане на обезпечение поради липса на надлежно изложени обстоятелствена част и петитум на бъдещия иск. Въззивният съд действително е изложил съображения, че за редовността на молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск е достатъчно да се посочат страните, обобщено обстоятелствата, на които се основава този иск, и искането към съда /с оглед преценка характера на иска /, както и неговата цена и желаната обезпечителна мярка. Независимо от това обаче въззивният съд е приел, че молбата за допускане на обезпечение съдържа достатъчно подробно изложение на обстоятелства, на които бъдещият ищец основава иска си, вкл. съответен на тях петитум, които позволяват на съда да определи правната му квалификация, както и да прецени допустимостта и вероятната му основателност. Приел е, че от тези обстоятелства е видно, че бъдещият иск ще е с правно основание чл.145 ТЗ и с него ще се претендира обезщетяване на вреди, причинени от управителя на търговското дружество, в резултат на противоправно поведение, проявяващо се в ненадлежно водене на дружествените работи чрез сключване на неизгодни за дружеството сделки, както и на такива при неясен подбор и съмнения относно това дали съответните дружества притежават необходими опит и експертиза да предоставят съответния продукт/стока. Поради това поставените от частния жалбоподател въпроси, доколкото не съответстват на мотивите на въззивния съд, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол.

По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното определение по подадените от „Каза Съпорт” ЕООД и от Й. Г. частни касационни жалби.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение