Определение № 391 от 06.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 862/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. П. от [населено място] против решение № 97 от 12.04.2011 г. по в. т. д. № 38/2011г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Плевенски окръжен съд решение № 122 от 20.10.2010 г. по т. д. № 186/2009 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 във връзка с ал. 3 ТЗ за установяване съществуването на парични вземания в общ размер на 1 067 356.41 лв. /главници и лихви/, произтичащи от два договора за цесия от 17.11.2006 г. във връзка с фактура № 11 от 02.06.2005 г., издадена в полза на [фирма], [населено място] и фактура № 12 от 03.06.2005 г., издадена в полза на [фирма], [населено място]. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение на всички посочени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изложени са подробни съображения срещу извода на съда, че процесните договори за цесия не установяват съществуването на претендираните парични вземания в полза на ищеца, като се твърди, че същият е в противоречие със събраните по делото доказателства за надлежно осчетоводяване на сделките, обективирани във фактури № 11 от 02.06.2005 г. и № 12 от 03.06.2005 г. и извършеното авансово плащане по тях. Според касатора, решаващият състав неоснователно е отказал да приеме, прилагайки преклузията на чл. 266, ал. 3 ГПК, представените във въззивното производство доказателства – споразумения от 16.10.2006 г. и от 17.10.2006 г., установяващи прекратяване на договорите за доставка на продукция поради невъзможност за изпълнението им и поето от ответното дружество задължение да върне авансово получените за тях суми, предмет на договорите за цесия. Изрично оплакване е релевирано и във връзка с конституирането на синдика на дружеството като страна по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за конкретното дело са посочени материалноправният въпрос за валидността на договора за цесия, когато с него се прехвърля вземане, произтичащо от аванс за производство и доставка на продукция и процесуалноправният въпрос за участието на синдика в производството по чл. 694 ТЗ, по отношение на които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че се решават противоречиво от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/. Като подкрепящи заявените основания са представени решение № 760 от 12.04.2005 г. по гр. д. № 546/2004 г. на ВКС, ІІ т. о. и две определения на Великотърновски апелативен съд /невлезли в сила/ - определение № 227 от 24.06.2010 г. по в. гр. д. № 299/2010 г. и определение № 323 от 03.09.2010 г. по в. ч. гр. д. № 434/2010 г. Ответникът по касация – [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] и синдикът на същото дружество М. Н. – не заявяват становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 във връзка с ал. 3 ТЗ за установяване съществуването на парични вземания в общ размер на 1 067 356.41 лв. /главници и лихви/, въззивният съд е приел, че от представените по делото доказателства не може да се направи извод, че вземанията на ищеца Т. Г. П. по процесните два договора за цесия от 17.11.2006 г. и фактури № 11 от 02.06.2005 г. и № 12 от 03.06.2005 г. са парични, което налага извод, че същите не могат да бъдат удоволетворявани в производството по несъстоятелност и съответно не могат да бъдат предмет на установителен иск по чл. 694 ТЗ. В тази връзка решаващият състав е взел предвид, че двете фактури обективират непарични задължения на дружеството-ответник [фирма] към трети за спора лица [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], а именно – задължения за доставка на продукция, като е направил извод, че неизпълнението на същите не е породило автоматично задължение за ответника за връщане на авансово получената цена и че това е възможно само след развалянето им по реда на чл. 87 ЗЗД, за каквото по делото липсват данни. По отношение представените във въззивното производство доказателства в подкрепа на твърдението за разваляне на договорите за доставка, съдът е преценил, че същите не могат да бъдат приети и обсъждани, тъй като не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, доколкото в качеството си на управител и представляващ дружеството-доставчик ищецът Т. П. е знаел за тяхното съществуване и е могъл да ги представи своевременно. Като неоснователно в тази връзка е счетено оплакването за допуснато нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, изразяващо се в неправилно посочване на релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест между страните. По съображения, че синдикът на ответното дружество е участвал не като негов представител, а редом с управителния му орган, съдът не е споделил и довода на жалбоподателя за опороченост на процеса. Настоящият състав намира, че и двата поставени въпроса са от значение за изхода на делото, с което е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Доколкото, обаче, касаторът не е посочил конкретна практика на ВКС, респ. не е представил влезли в сила актове на други съдилища по заявения материалноправен въпрос, по отношение на същия поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК са недоказани. К. контрол не може да бъде допуснат и по процесуалноправния въпрос, свързан с участието на синдика в производството по чл. 694 ТЗ. В тази връзка следва да се отбележи, че представената от касатора съдебна практика – решение на ВКС и две определения на ВтАС, постановени по реда на отменения ГПК, е ирелевантна, тъй като междувременно по посочения въпрос е формирана задължителна по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС практика – решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 155 от 13.10.2011 г. по т. д. № 652/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 190 от 09.12.2011 г. по т. д. № 976/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 226 от 23.02.2012 г. по т. д. № 489/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 22 от 14.03.2012 г. по т. д. № 663/2010 г. на І т. о. и др. Съгласно цитираната практика, синдикът не е легитимиран да участва в производството по иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ – нито в собствено качество, нито като представител на длъжника, намиращ се в производство по несъстоятелност, поради което същият не е легитимиран да обжалва решението по този иск самостоятелно и независимо от длъжника. В посочените решения е прието, че участието на синдика в производството по установителния иск има за последица недопустимост на въззивния акт, тогава, когато същият е извършил самостоятелни порцесуални действия във връзка с инстанционното разглеждане на делото, т. е. когато въззивното производство е образувано по жалба именно на синдика. В случая тези последици не са налице. Действително, синдикът е бил конституиран от първоинстанционния съд за участие в делото, но доколкото същият не е навеждал доводи, различни от тези на назначения на ответното дружество особен представител, процесуалните му действия не са самостоятелно обуславящи изхода на спора. Поради това, че въззивното производство не е инициирано от синдика, участието му в това производство не може да обоснове извод за вероятна недопустимост на обжалваното решение и за противоречие на същото с цитираната задължителна практика. В този смисъл е и решение № 36 от 03.05.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, І т. о., с което въззивното решение е обезсилено само в частта, с която съдът се е произнесъл по подадената от синдика въззивна жалба, а е оставил в сила обжалвания акт в частта, с която се е произнесъл по въззивната жалба на дружеството в несъстоятелност, независимо, че в производството по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ е участвал и синдикът на същото. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК