Определение № 8 от 13.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Анетте Брич, гражданка на Федерална Република Германия, чрез процесуалния представител адвокат Г. А., против въззивно решение № 31 от 06.03.2020 г. по в.гр.д. № 573/2019 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 1048 от 3.09.2019 г. по гр.д.№ 2434/18 г. на Окръжен съд – Варна и вместо него е постановено решение за отхвърляне на исковете, предявени от Анетте Брич, гражданка на Германия, срещу К. К. Ч. и М. Х. Ч., двамата от [населено място], за прогласяване нищожността на предварителен договор от 29.10.2013 г., с анекс от 21.05.2014 г., за покупко-продажба на Ѕ ид.ч. от трети етаж с обща площ от 102.00 кв.м., находящ се в търговски обект с разгърната площ от 890.00 кв.м, изграден в парцел пл. № IV-1567 с площ от 1200 кв.м. по плана на вилна зона „Т.", [населено място]" и за учредяване на право на ползване върху 5.00 кв.м. от принадлежащия избен етаж – поради невъзможен предмет, на основание чл. 26, ал.2, пр.1 ЗЗД и за осъждане на ответниците да върнат на ищцата: сумата от 17510 евро, ведно със законна лихва, считано от 29.10.2018 г., на основание чл. 34 и чл. 86 ЗЗД и сумата от 14944,65 лв. - законна лихва върху главницата, считано от 14.07.2014 г. до 29.10.2018 г., на основание чл. 86 ЗЗД; отхвърлени са и евентуално съединените искове на Анетте Брич срещу К. К. Ч. и М. Х. Ч. за прогласяване на нищожност на описания по-горе предварителен договор от 29.10.2013 г., с анекс от 21.05.2014 г., поради липса на съгласие, на основание чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД и за осъждане на ответниците да върнат на ищцата: сумата от 17510 евро, ведно със законна лихва, считано от 29.10.2018 г., на основание чл. 34 и чл. 86 от ЗЗД и сумата от 14944.65 лева - законна лихва върху главницата, считано от 14.07.2014 г. до 29.10.2018 г., на основание чл. 86 от ЗЗД; за осъждане на ответниците за сумата от 17510 евро, платена на отпаднало основание – развален поради неизпълнение предварителен договор и на сумата от 2000 лв. – част от 28000 евро, представляваща договорено обезщетение за неизпълнение по чл.5, ал.1 от предварителния договор, на основание чл.93, ал.2 ЗЗД; за унищожаване на предварителния договор поради измама и осъдителен иск за връщане на сумата от 17510 евро, ведно със законната лихва, на основание чл.29, ал.1, предл.2 и чл.34 ЗЗД; за унищожаване на предварителния договор поради грешка и за връщане на сумата от 17510 евро, ведно със законната лихва, на основание чл.28, ал.1, предл.2 и чл. 34 ЗЗД.

Касаторът счита решението за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, като се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, касаторът поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях? По този въпрос твърди противоречие на въззивното решение с решение по т.д. № 2435/2016 г. на ВКС, II т.о., решение по гр.д. № 4031/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д. № 5201/2016 г. на ВКС, II г.о., решение по гр.д. № 1874/2014 год. на ВКС, II г.о. и др.

2. Допустимо ли е осъществяване на косвен съдебен контрол върху административни актове, с които един строеж е узаконен, когато страната се позовава на съществено отклонение от строителните правила и норми и твърди, че строежът е незаконен?

3. Длъжен ли е съдът да зачете формалната доказателствена сила на административния акт, когато лицето, което го оспорва, не е страна по издаването и обжалването му, или може да извърши собствена проверка на неговата законосъобразност, включително и нищожност, и ако тя бъде отречена или потвърдена, да изложи мотиви защо и по какви критерии приема едното или другото?

4. Незаконността на строежа и невъзможността за неговото узаконяване с оглед констатираното съществено отклонение от строителните правила и норми, представлява ли непреодолима правна пречка и основание ли е това да се направи извод налице ли е правна невъзможност на предмета? Възможно ли е от незаконен строеж да възникне незаконен обект от правото на собственост, годен за разпореждане, респективно съществува ли нормативно уредена забрана за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта и какви са доказателствените средства, с които се установява това?

5. Възможно и допустимо ли е от действащото право да се одобряват инвестиционни проекти за обекти, изградени незаконно и в нарушение на строителните правила и норми, позволяващи обособяване на самостоятелен обект? Ако такива са одобрени, водят ли те до саниране на нарушенията, свързани с неговото изграждане и въвеждане в експлоатация въз основа на предходен административен акт?

6. По какъв начин следва да се индивидуализира предмета на договора, когато става въпрос за бъдеща вещ, която представлява реална част от имот? Може ли да се приеме за достатъчно само по себе си описанието: Ѕ ид.ч. от етаж, за който е предстояла промяна на предназначението и обособяването му като самостоятелен обект, за да бъде имотът определяем обект на продажба?

7. Приложими ли са разрешенията, дадени в ТР № 3/2016 г. по тълк.д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, когато предметът на продажбата в договора е описан като идеална част от етаж, без да са посочени неговата квадратура, граници и местонахождение и без да има изработен и одобрен проект?

По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 3 от 2016 г. по тълк.д.№3/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение по гр.д. № 3296/2013 г. на ВКС, I г.о., решение по гр.д. № 925/2011 г. на ВКС, II г.о., решение по гр.д. № 350/2011 г. на ВКС, II г.о. и др.

8. Допустимо ли е да се тълкува волята на страните по предварителен договор за продажба на недвижим имот не само въз основа на съдържанието на писмения договор, но въз основа и на други събрани по делото гласни и писмени доказателства, установяващи предприети действия в изпълнение на сключения договор и последващи самото му сключване, както и заключения на вещи лица, изготвени въз основа на тях?

9. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на действителната обща воля на страните, ако свидетелят е пряк и непосредствен очевидец и участвал активно в преддоговорните отношения?

10. Имат ли значение за разкриване на действителната обща воля на страните предприетите след сключване на договора и в негово изпълнение действия като направените искания и заявления пред държавни органи и възложените на трети лица правни и фактически действия (напр. договори за изработка на инвестиционен проект и другата съпътстваща ИП документация) могат ли да се третират като …. (въпросът е недовършен от жалбоподателката)

По тези въпроси се твърди противоречие с решение по гр.д. № 290/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д. № 1421/2010 г. на ВКС, I г.о., решение по гр.д. № 777/2010 г. на ВКС, I г.о.

11. Има ли право страна по предварителния договор, която се счита за изправна, да прекрати същия чрез разваляне и какво точно трябва да съдържа изявлението?

12. Изправна ли е страната, която се е позовала на правото си по чл. 90 ЗЗД и е преустановила изпълнението на задълженията си по предварителния договор?

13. Учредяването на нова ипотека след датата на сключване на договора представлява ли неизпълнение, след като имотът е бил вече предаден на купувача и не е била вдигната към датата на предаването му?

По тези въпроси се твърди противоречие с решение по гр.д. № 490/2015 г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № 6836/2013 г. на ВКС, III г.о., решение по т.д. № 126/2012 г. на ВКС, I т.о. и др.

14. Какво е правното значение на погрешните представи у страната при сключването на договора, когато те са предизвикани от насрещната страна чрез създаване на невярна представа за предмета на договора и за правната възможност неговият предмет да бъде обособен като самостоятелна вещ?

15. Води ли такова поведение до опорочаване на волята на страната, което да е основание за унищожаване на договора като сключен при измама?

16. С какви доказателства се доказва въвеждането в заблуждение, допустими ли са свидетелски показания или за установяване на това могат да служат само личните качества на ищцата, която е очевидно чужденец, който не говори български език, и е възпитана и живяла в друга културна среда?

17. Ако ответниците не са съзнавали недостатъците на притежаваната от тях вещ, но са се надявали да преодолеят правните пречки, дължи ли се това на грешка и може ли договорът да бъде унищожен на това основание? С какви доказателствени средства се установява основателността на иска?

По тези въпроси се твърди противоречие с решение по гр.д. № 472/2010 г. на ВКС, IV г.о.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответниците К. К. Ч. и М. Х. Ч., и двамата с адрес в [населено място], чрез процесуалния им представител адв. П. Х., в който се излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендират направените за касационното производство разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, взе предвид следното:

Въззивният съд е приел, че съобразно Тълкувателно решение № 3/2016 г. по т.д.№ 3/14 г. ОСГК, ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот не са фактически обособени, но обособяването като самостоятелен обект е възможно според изискванията на действащия към момента устройствен закон, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот би съществувала ако при сключването на сделката има непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяването на тази част. Посочил е, че по делото са приети основно и допълнително заключения на назначена СТЕ, съобразно които процесната сграда е узаконена въз основа на ЧЗР по ЗТСУ, одобрено със заповед № АГ-107/4.08.1999 г. на Гл.архитект на Община-Варна, към който момент е било допустимо сградата да бъде със смесено предназначение. Следователно, изводът на първоинстанционния съд за приложимост на Наредба № 3/2003 г., приета в по-късен момент и за незаконност на сградата, е изцяло неправилен. Изхождайки от съдържанието на приложения като доказателство предварителен договор, въззивният съд е приел, че страните по него са се съгласили за продажбата на Ѕ ид.ч. от трети етаж на сграда – търговски обект, който ще придобие статут на жилищен и на самостоятелен обект и ще бъде обособено ателие/студио. Следователно релевантно за спора е представлява ли процесният имот, в който ищцата е живяла, самостоятелен обект на собственост и отговаря ли на изискванията за статут на ателие/студио. Всички доказателства по делото, включително показанията на свид. Ш., установяват, че при сключването на договора за страните не е имало съмнение кой е неговият предмет, макар обектът да е бил определен по местонахождение и етаж, по минимално изискуема площ и брой помещения, но без посочени граници. Само по себе си описанието: Ѕ ид.ч. от етаж, за който е предстояла промяна на предназначението и обособяването му като самостоятелен обект е достатъчно, за да бъде имотът определяем обект на продажба. Заключението на СТЕ установява, че процесната сграда е със смесен статут, допустим от закона към момента на изграждането ѝ, налице е разрешение за ползване, включително и за новообособените обекти. Установено е, че апартамент № 1 е обособен надлежно като самостоятелен обект и идентификатор и по одобрен проект, а сградата не противоречи на предвижданията по плана. Обектът е надлежно обособен като самостоятелен още през м.април 2014 г.и е можел да бъде прехвърлен.

Не е доказана в процеса и претенцията за нищожност на предварителния договор поради липса на съгласие. Такава липса би била налице когато волеизявленията на страните са направени и съвпадат, но някое от тях е без намерение за обвързване. Доказателства в тази насока не са представени. От преценените в съвкупност доказателства се установява ясно волята на страните за обвързване и за осъществяване на последиците от сключения предварителен договор. Действителен е и сключеният между страните анекс. В тежест на ищцата е да установи, че не е разбирала какъв документ подписва и какво е неговото съдържание. Доказателствата по делото установяват, че анексът е сключен по договорка между страните, включително и по искане на ищцата, която не е разполагала с достатъчно средства за нотариално изповядване на сделката на уговорената в предварителния договор дата. Неоснователна е претенцията за сумата от 17510 евро, платена на отпаднало основание – развален поради неизпълнение предварителен договор и за сумата от 2000 лв., като част от 28000 евро – договорено обезщетение за неизпълнение по чл.5, ал.1 от предварителния договор, на основание чл.93, ал.2 ЗЗД. Доказателствата по делото установява, че сключеният между страните предварителен договор е действителен. Ищцата е подписала договора със знанието за съществуването на вписана върху имота ипотека, а учредената в полза на друга банка ипотека е за рефинансиране на същия кредит, но при по-изгодни условия, като банката е заявила съгласие за вдигане на ипотеката след заплащане на продажната цена за конкретния обект; ищцата е предложила на ответниците вписване на ипотека върху имота за остатъка от задължението си по договора. Безспорно е, че тя е напуснала процесния имот през м.юни 2014 г. и е прекъснала уговорените плащания по договора, без да е заявила упражняване право на задържане чрез неплащане на цената, до изпълнение на задълженията на насрещната страна. Следователно ищцата не е развалила предварителния договор и анекса. По делото не е доказано договорът да е сключен при грешка или измама. Ищцата е съзнавала съществените характеристики на сключения договор и анекса към него, запозната е и със статута на процесния имот, което се установява както от съдържанието на договора, така и от факта, че тя е живяла в имота около половин година.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 31 от 06.03.2020 г. по в.гр.д. № 573/2019 г. на Варненския апелативен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Първият поставен въпрос е от значение за изхода на делото, но не е налице противоречие между обжалваното решение и посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд е изложил съображения по доводите и възраженията на страните, като е обсъдил доказателствата по делото и е посочил кои кредитира.

Втори, трети, четвърти и пети въпрос не са от значение за изхода на делото и не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Доколкото касаторът не е оспорил изрично законосъобразността на приложените по делото административни актове – разрешение за строеж, архитектурен проект за промяна на предназначение и др., съдът не е бил надлежно сезиран да упражни косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК върху тях (в този смисъл решение по гр.д. № 1012/2018 г. на ВКС, II г.о.) Наведените от ищцата оплаквания, че сградата е незаконно изградена, са коментирани от въззивния съд, който е приел, че с оглед действащата към момента на узаконяване на строежа нормативна уредба, е било допустимо сградата да е със смесено предназначение, а Наредба № 3/2003 г., на която се позовава ищцата във връзка с възраженията си, била приета в по-късен момент и поради това – неприложима. Прието е и че самостоятелните обекти на третия етаж от сградата са били надлежно обособени, съгласно одобрен проект, а сградата не противоречала на предвижданията по плана. В тази връзка въззивният съд е коментирал и приетата по делото СТЕ. Следователно обсъдени са били възраженията на ищцата за незаконност на сградата и новообособените самостоятелни обекти на процесния трети етаж от нея, а доколкото не е своевременно направено изрично искане за упражняване на косвен съдебен контрол по отношение на представените от ответната страна административни актове, въззивният съд не е дължал произнасяне в този смисъл. С оглед изложеното поставените въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Шести и седми въпрос са от значение за конкретния случай и по същество представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В производството по чл. 288 ГПК ВКС изследва само наличието на абстрактните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, кореспондиращи на касационните основания по чл. 281 ГПК, които от своя страна са винаги конкретни пороци на въззивното решение и са предмет на разглеждане след допускането му до касация. Не може да се приеме, че така формулирани въпросите биха могли да се отнесат към други случаи, извън настоящия, така че да се обоснове нуждата от произнасяне на ВКС по тях.

Осми, девети и десети въпрос се отнасят към начина на тълкуване на договорите по смисъла на чл. 20 ЗЗД. Въпросите са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. При извършване на тълкуване винаги трябва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в съвкупност с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. Съдът е длъжен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване следва да бъде съобразена действителната им, а не предполагаема воля. В този смисъл е решение по гр.д. № 887/2019 г. на ВКС, II г.о. В случая доколкото е налице изрична писмена уговорка, от която е ясно, че страните се споразумяват статутът на самостоятелния обект, чието обособяване на третия етаж предстои, да е ателие/студио, не е налице неяснота и необходимост от тълкуване на уговорката.

По единадесети и дванадесети въпрос не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС. Нотариалната покана, за която ищцата твърди, че съдържа изявление за разваляне на договора, не съдържа позоваване на обстоятелства, които биха довели до възникване на правото на ищцата по чл. 87, ал. 1 ЗЗД. С нея ищцата е поканила ответниците да изпълнят задължението си по предварителния договор, като е счела, че не е обвързана от подписания между страните анекс. Въззивният съд обаче е приел, че анексът е породил действие в отношенията между страните, с оглед на което ответниците не са били в неизпълнение на задължението си, съответно за ищцата не е възникнало правото да развали договора. По отношение на възражението по чл. 90 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищцата не го е упражнила, като тези изводи не противоречат на практиката на ВКС, доколкото в нотариалната покана ищцата не се е позовала на допуснати от ответниците други нарушения на предварителния договор, включително учредяване на нова ипотека върху имота, а единствено е посочила, че счита, че същите не са изпълнили в срок задължението си да прехвърлят процесния имот. Изложеното обуславя и извода, че тринадесети въпрос не е от значение за изхода на делото, доколкото ищцата не е направила изявление, че разваля договора на това основание.

Четиринадесети, петнадесети и седемнадесети въпрос не са обусловили правните изводи на въззивния съд, доколкото същият е приел, че е доказано, че ищцата е съзнавала съществените характеристики на сключения между страните договор и е била запозната със статута на процесния имот, което се установявало както от съдържанието на договора, така и от факта, че е живяла в обекта около половин година. Следователно не е формиран извод, че са налице каквито и да е неверни представи, формирани от ищцата, било чрез въвеждане в заблуждение, било чрез допусната грешка по смисъла на чл. 28 ЗЗД, така че не е обсъждано и правното значение на такива представи, съответно поведението на ответниците в тази връзка.

Шестнадесети въпрос е от значение за изхода на делото, доколкото на него кореспондира съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение от съда при събиране и обсъждане на доказателствата по делото. Не е налице обаче твърдяното противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, като в решението не е формиран извод, че свидетелските показания са недопустими при установяване на посочените от ищцата факти – въвеждане в заблуждение. Не е налице отклонение от трайната практика на ВКС, че за да приеме даден факт за установен, въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства, които имат отношение към установяването му, като в конкретния случай това са освен свидетелските показания, също и останалите обстоятелства, на които ищцата се позовава – че е чужда гражданка, която не говори добре български език. При постановяване на решението обаче решаващият извод на въззивния съд е бил, че ищцата е била наясно от самото начало какъв е предметът на договора, какъв е статутът на процесния обект и не е била въведена в заблуждение. Този извод не противоречи на посочената практика на ВКС, доколкото за да стигне до него, въззивният съд е направил анализ на фактическата обстановка в процесния случай.

С оглед изхода на спора разноски се дължат на ответниците по касация К. К. Ч. и М. Х. Ч.. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ разписка за платената сума, същите са в размер от 1000 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение