Определение № 95 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4008/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и чл. 274, ал.1, т.2, вр. чл.274, т.2 и чл.248, ал.3 ГПК. С решение № 51 от 11.02.2020 г. по в. гр. д. № 1630/2019 г. на Старозагорския окръжен съд, след частична отмяна на отхвърлителното решение № 2815 от 30.07.2019 г. по гр. д. № 62/2017 г. на Старозагорския районен съд, са уважени предявените от Е. К. Х., К. Х. И. и Г. Х. Г. срещу П. В. К., починал в хода на процеса и заместен от наследника си Г. П. К.; И. С. К., П. С. И., В. С. К., И. С. С., М. Н. И., А. Н. М. и М. Б. С. положителни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК за собственост на основание давностно владение върху 75 кв. м. от ПИ с идентификатор .......... и 141 кв. м. от ПИ с идентификатор ........... по КККР на [населено място], очертани с червен контур на скица-предложение на в. л. Н. П., заключени между букви А,Б,В,Г,Д,Е,Ж,З,И,Й, която е неразделна част от решението. Със същото решение въззивният съд е отменил в прекратителната му част решението на първата инстанция и е върнал делото на районния съд за произнасяне по съществото на предявения срещу Д. В. Д. и М. В. Г. установителен иск за собственост. Въззивният съд е приел, че ищцата Е. К. Х. и съпругът ѝ Х. Г. Х. са закупили с нотариален акт № .../1995 г. нива от 600 кв. м. в землището на [населено място], местността „Б. б.“, съставляваща имот № ....., при граници: път, имоти пл. № №..., ...., ..., борови насаждения и имот пл. № .... Тяхната праводателка К. А. Г. е била ползвател на основание ПМС № 76/05.12.1977 г. на земеделска земя с площ от 1000 кв. м. в същата местност, заснета в неодобрения кадастралния план от 1992 г. като имот пл. № .... Със заявление от 08.06.1992 г. тя е упражнила правото си за изкупуване по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ и след заплащане на определената цена се е снабдила с констативен нотариален акт № .../1994 г. за имот с площ от 600 кв. м., който впоследствие е продала на Е. и Х. Х.. След смъртта на купувача Х. Х., неговите права са наследени от ищците Е. К. Х., К. Х. И. и Г. Х. Г.. Прието е, че според одобрения през 2004 г. план на новообразуваните имоти /ПНИ/, имот № ......... с площ от 500 км. м. е записан на името на продавачката К. И.. Този имот попада в югозападната част на бившия имот пл. № .... с площ от 1000 кв. м., на който тя е била ползвател. Североизточната част от бившия имот № .../заедно с част от съседен имот/ е означена като имот .......... с площ 696 кв. м., записан на името на С. И. К., а имот № ...... с площ от 500 кв. м. – на името на В. Д. Н.. Спорната площ от 75 кв. м. е реална част от имот ........, възстановен със заповед № 875/08.04.2008 г. по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на С. И. К. – ответниците И. С. К., П. С. И., В. С. К., И. С. С., М. Н. И., А. Н. М. и М. Б. С.. Другата спорна площ от 141 кв. м. е реална част от имот ........., изкупен по реда на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ от ползвателя В. Д. Н.. След смъртта му, настъпила на 06.12.2008 г., неговите наследници Д. В. Д. и М. В. Г. са продали имота с нотариален акт №..../14.05.2012 г. на ответника П. В. К., починал в хода на процеса и заместен от наследника си Г. П. К.. По действащата КК имот № .......... съответства на ПИ с идентификатор ..........; имот № ........... - на ПИ с идентификатор ............ и имот № .......... – на ПИ с идентификатор............... Прието е, че според вещото лице И. материализираната на място телена ограда не съвпада с границите на имотите по кадастралната карта. Към момента на огледа ищците реално ползват западната част /със сградата/ от ПИ с идентификатор ........ и целия имот № .../... с площ от 1040 км. м. по неодобрения кадастрален план от 1992 г., който включва и по-голямата част от сегашния ПИ с идентификатор ........., включително спорната площ от 75 кв. м. Обсъдени са и свидетелските показания за установеното от ищците и от праводателката им владение върху имота в рамките на поставената ограда, което включва спорните площи. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявените искове са основателни, тъй като е доказано осъществявано от ищците давностно владение върху спорните площи в рамките на срока по чл.79, ал.1 ЗС. Прието е за неоснователно направеното от наследниците на С. К. възражение, че по отношение на техния ПИ с идентификатор .......... давността започва да тече едва от момента на възстановяване на собствеността със заповед № 876 от 08.04.2008 г. по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, при отчитане на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Съдът е приел, че в случая не е било необходимо издаването на такава заповед. До законодателната промяна на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ / ДВ, бр.68/1999 г./ собствеността върху земи по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ се възстановява с решение на ПК по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността в съществуващи /възстановими/ реални граници, с което имотът е достатъчно индивидуализиран. Тези решения имат конститутивно действие и легитимират лицата, в полза на които са издадени, като собственици на възстановените имоти. В тези случаи не е необходимо издаването на заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като юридическият състав, от който произтича правото на собственост, е бил завършен преди влизане в сила на ПНИ, а той само отразява придобитите права. При липса на достатъчна индивидуализация на имота в решението на ПК придобивната давност започва да тече от момента на влизане в сила на ПНИ, тъй като с него се установяват границите на имотите, правото на собственост върху които е възстановено. В изключителни случаи, когато възстановеният имот не е индивидуализиран по никакъв начин, решението на ПК няма конститутивно действие и представлява само решение за признаване на правото на възстановяване на собствеността. Само в тези случаи процедурата по възстановяване следва да приключи със заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. В настоящия случай имотът на С. К. е възстановен в стари реални граници и е нанесен в ПНИ, одобрен със заповед № 440/11.05.2004 г. на областния управител. Още тогава наследниците му са били наясно кои са възстановените имоти и къде са ситуирани те. Затова не може да се отрича конститутивното действие на решението на ПК, съответно – придобивната давност не започва да тече от заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Същите съображения са приложими и за имота на В. Д. Н., който е бил ползвател. С одобряването на ПНИ са станали ясни границите на имота, по отношение на който е било трансформирано правото му на ползване в право на собственост и закупеният имот е бил индивидуализиран, поради което той е могъл да бъде предмет на давностно владение. От момента на влизане в сила на ПНИ – м. юли 2004 г., до датата на предявяване на исковата молба – 29.12.2016 г., са изтекли повече от 10 г., през които ищците са упражнявали фактическа власт върху спорните реални части, при наличие на презумпцията по чл.69 ЗС, която не е оборена. Срещу въззивното решение, в частта, с която са били уважени предявените искове за собственост, са подадени три касационни жалби. Г. П. К., който се легитимира като собственик на ПИ с идентификатор ............, закупен от наследниците на В. Н., счита, че въззивният съд неправилно е приложил чл.5, ал.2 ЗСПЗЗ. Към 21.11.2997 г. реституционното производство по възстановяване на собствеността на наследниците на С. И. К. не е приключило, поради което началният момент на придобивната давност се свързва с влизане в сила на заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ и давността не е изтекла към момента на подаване на исковата молба. В изложението към жалбата се сочи, че въззивният съд се произнесъл по значими материалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с утвърдената практика на ВКС. Въпросите не са формулирани, не е посочена и практика на ВКС в подкрепа на становището на жалбоподателя. П. С. И., В. С. К., М. Н. И., А. Н. М. и М. Б. С. считат, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, при неясна искова молба. Решението било и неправилно, тъй като владението на ищците не е противопоставено на реалните собственици на имота. Нямало валидни строителни книжа за сградата, а освен това тя не е ситуирана в имота, който е бил предоставен за ползване на праводателката на ищците. Към 1997 г. реституционното производство за възстановяване на собствеността на наследниците на С. К. не е приключило, поради което началният момент на придобивната давност бил влизане в сила на заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Праводателката на ищците К. Г. нямала право да изкупи имота. Съдът се произнесъл по непредявен иск за изменение на кадастралния план. Трайната съдебна практика приемала, че положителен установителен иск за собственост не можел да бъде предявен, когато страната разполагала със специален ред за реализиране на правата си, какъвто в случая бил редът на чл.54, ал.2 ЗКИР и § 4к, ал.8 ЗСПЗЗ. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Когато е предявен установителен иск за собственост по чл.124 ГПК може ли съдът да изменя съществуващи кадастрални карти и граници, които са влезли в сила, въз основа на неясни искания, въз основа на които съдът следва да формира извод за идентичност на процесния имот с имота, по отношение на който ищецът се легитимира като собственик“. И. С. К., чрез особения си представител адв. Ж. И. Б., счита, че решението е постановено от незаконен състав, тъй като съдия В.М. е била докладчик по първоинстанционното дело, формирала е вътрешно убеждение и го е изразила в разпореждане за оставяне на делото без движение и определение, с което е взела отношение по отговорите на исковата молба и наведените възражения, които е приела за неоснователни. Във въззивното производство тя следвало да си направи отвод, но не го е сторила. Решението влизало в противоречие с практиката на ВКС по въпроса кой е началният момент, от който започва да тече придобивна давност върху имот, чието право на собственост е възстановено със заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Решението било и очевидно неправилно, тъй като било постановено в нарушение на материалния закон /чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ/ и не кореспондирало със събраните доказателства. Ответниците в производството Е. К. Х., К. Х. И. и Г. Х. Г. оспорват жалбите. Считат, че те не следва да се допускат до разглеждане по същество от ВКС. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: На първо място следва да се извърши уточнението, че пред съда са били предявени две групи обективно съединени искове срещу различни ответници: 1. установителен иск за собственост на 75 кв. м. от ПИ с идентификатор ............., насочен срещу наследниците на С. И. К. - И. С. К., П. С. И., В. С. К., И. С. С., М. Н. И., А. Н. М. и М. Б. С., на които имотът е бил възстановен по ЗСПЗЗ и 2. установителен иск за собственост на 144 кв. м. от ПИ с идентификатор .............., насочен срещу две групи ответници: Д. В. Д. и М. В. Г. / продавачи /, които черпят права от допуснато изкупуване по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство и купувача П. В. К., който е починал в хода на процеса и е заместен от наследника си Г. П. К.. Макар и съединени за общо разглеждане, делата са самостоятелни и съответно – решенията по тях са самостоятелни, въпреки че въззивният съд не е направил необходимото разграничение, като общо е уважил исковете за различните площи спрямо всички ответници / без продавачите Д. Д. и М. Г. /. Затова следва да се приеме, че касационните жалби на П. С. И., В. С. К., М. Н. И., А. Н. М., М. Б. С. и на И. С. К., чрез особения му представител адв. Ж. И. Б., касаят само въззивното решение, с което е бил уважен предявеният срещу тях установителен иск за собственост на 75 кв. м. от ПИ с идентификатор ............, а касационната жалба на Г. П. К. касае само въззивното решение, с което е бил уважен предявеният срещу него установителен иск за собственост на 144 кв. м. от ПИ с идентификатор ............... По касационните жалби на П. И., В. К., М. И., А. М., М. С. и И. К. Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по иск за собственост, което попада в обхвата на касационния контрол без оглед цената на иска. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл. 1, 2 и 3 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно като постановено от незаконен състав. В практиката на ВКС е изяснено, че незаконен състав е налице тогава, когато съдебното решение е постановено еднолично, вместо от съдебен състав; с участие на лице което не е било избрано за съдия или с участие на лице което не е взело участие при разглеждането на спора – в този смисъл решение № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 182 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2014 г., I г. о. Приема се също, че когато са били налице основания за отвод на съдия от състава на съда и такъв отвод не е направен, не е налице порок на съдебното решение, основание за касационното му обжалване, тъй като допуснатото процесуално нарушение не е относимо към правилността на постановеното от съдебния състав решение – в този смисъл решение № 120 от 13.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1333/2010 г., III г. о.; решение № 505 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2010 г., IV г. о. Ето защо оплакването, че в случая съдия М. е извършвала в първата инстанция процесуални действия преди даване ход на делото в открито съдебно заседание, а същевременно е била член на въззивния състав, постановил обжалваното решение, не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. 1 ГПК, а от друга страна това оплакване не се свързва с някое от основанията по чл.280, ал.1. Посоченият съдия не е участвал реално при разглеждане на делото от първата инстанция и при постановяване на първоинстанционното решение, а извършените от него подготвителни действия преди провеждането на първото съдебно заседание не дават основание да се счита, че той е формирал вътрешно убеждение и не е следвало да участва при разглеждане на делото от въззивната инстанция. Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, като постановено по нередовна искова молба; по непредявен иск „за изменение на кадастралния план“, както и поради наличието на специални искове по чл.54 ал.2 ЗКИР и § 4к, ал.8 ЗСПЗЗ, които изключват установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК. Поправената искова молба, която се намира на стр. 39 от първоинстанционното производство, е пределно ясна – иска се признаване правото на собственост на ищците на основание придобивна давност върху реални части от два имота, които се намират в съседство с придобития от тях ПИ с идентификатор ............., като тези реални части са означени на приложена от ищците скица от геодезическо заснемане. Окончателната претенция е формулирана с допуснатото от районния съд в последното съдебно заседание изменение на иска, при което претендираните реални части са намалени по площ съобразно скица на вещото лице инж.Н. П.. Въпреки че се основават на тази скица, исковете не са за „изменение на кадастралния план“. Вещото лице само е означило на скица площите, които ищците претендират да са придобили по давност, въпреки че те владеят по-големи площи от съседните имоти, означени на първоначалната скица, по която е започнал исковият процес. При уважаване на исковете това неминуемо ще доведе до промяна в кадастралната карта, но това би било последица от едно позитивно съдебно решение по спора за собственост, основан на придобивна давност, без промяната да е свързана със съществуваща при завеждане на делото грешка в кадастралната карта по смисъла на чл. чл.54 ал.2 ЗКИР или явна фактическа грешка в плана на новообразуваните имоти по смисъла на § 4к, ал.8 ЗСПЗЗ. Посочените искове не са предмет на настоящото дело, тъй като имат различен предмет и съдът не се е произнасял по такива искове. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Когато е предявен установителен иск за собственост по чл.124 ГПК може ли съдът да изменя съществуващи кадастрални карти и граници, които са влезли в сила, въз основа на неясни искания, въз основа на които съдът следва да формира извод за идентичност на процесния имот с имота, по отношение на който ищецът се легитимира като собственик“. Въпросът е неясен, но в неговата основа стои питането дали е допустим иск за собственост на реална част от имот, доколкото при уважаването му ще се стигне до изменение в действащия кадастрален план или кадастрална карта. На този въпрос принципен отговор дава Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, въпреки че то е свързано с по-различни хипотези от тази, която възниква в настоящия случай /когато собствеността върху спорната реална част е възникнала в резултат на реституция или когато има непълнота или грешка в кадастралната карта/. От значение за настоящия спор са разясненията, че кадастралната карта няма правопораждащо действие, че законът допуска придобиване на реални части от имоти, които могат да бъдат предмет на самостоятелна защита чрез искове за собственост и тази защита не може да бъде поставена в зависимост от административни процедури като нанасянето им в плана или кадастралната карта. Всеки установителен иск за собственост на реална част от поземлен имот, ако бъде уважен, ще доведе до промяна на границите в кадастралната карта, но това ще бъде последица от съдебното решение. Именно съдът определя пространствения обхват на правото на собственост, като изхожда от установеното по делото придобивно основание, без да бъде ограничен от начина, по който имотът е отразен в кадастрални планове и карти. Наличието на разяснения на ВКС по принципните въпроси, касаещи искове за собственост на реална част от поземлени имоти, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения въпрос. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса кой е началният момент, от който започва да тече придобивна давност върху имот, чието право на собственост е възстановено със заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Действително, налице е практика на ВКС, която свързва началото на давностния срок с влизане в сила на заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ – в този смисъл са посочените в жалбата на И. К. решение № 73 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1181/2010 г., II г. о. и решение № 496 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 905/2008 г., I г. о. Тази практика обаче не се отнася за случаите, при които собствеността е била възстановена в един предходен момент, тъй като издаването на заповед по §4 к, ал.7 ЗСПЗЗ е въведено едва с изменението на ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/1999 г., а преди това има хипотези, при които собствеността се възстановява със самото решение на ПК /ОСЗ/. По настоящото дело въззивният съд е приел, че собствеността е била възстановена още преди издаването на заповедта по §4 к, ал.7 ЗСПЗЗ, затова посочената практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело и не може да обоснове противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да доведе до допускане на касационно обжалване. По-съществено обаче е това, че за придобивната давност по настоящото дело е без значение дали началният ѝ срок ще започне да се брои от момента на решението на ПК за възстановяване на собствеността на наследниците на С. К. – 25.11.1994 г., респ. от влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ на 21.11.1997 г.; от момента на влизане в сила на ПНИ през 2004 г. / както е приел въззивният съд / или от момента на влизане в сила на заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ през 2008 г., тъй като давностният срок е изтекъл в хода на настоящия процес. Това е така, защото исковата молба е подадена от лицата, които се позовават на придобивната давност и с нея те не прекъсват собствената си давност, нито пък давността им спира да тече на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД. Прекъсването на придобивната давност в хипотезата на чл. 116, б. "б" ЗЗД, вр. чл.84 ЗС, респ. спирането на давността при условията на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, се свързва винаги с действия на собственика срещу владелеца, а не обратното - решение № 170 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., решение № 401 от 12.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 895/2010 г., I г. о.,решение № 99 от 10.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 681/2012 г., решение № 631 от 26.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1525/2008 г., III г. о. В случая придобивната давност на ищците по първоначалния иск би могла да бъде прекъсната само с насрещния иск по чл.108 ЗС, предявен от П. В. К. на 21.02.2018 г. и насрещния иск по чл.108 ЗС, предявен от М. Н. И., А. Н. М. и М. Б. С. на 12.02.2018 г. С отхвърлянето на тези насрещни искове обаче ефектът на прекъсването на давността се заличава – в този смисъл решение № 401 от 12.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 895/2010 г., I г. о. В случая насрещните искове са отхвърлени с влязлото в тази част в сила решение на районния съд, съответно давността, на която се позовават ищците, не се счита за прекъсната. Дори началото на давността да се брои от влизане в сила на заповедта по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ през 2008 г., в хода на висящия процес тази давност е изтекла. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание отново се свързва с разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и началния момент на придобивната давност върху спорните реални части. Съдът е обосновал защо в конкретния случай според него давността не започва да тече от влизане в сила на заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ и този негов извод не е очевидно неправилен, доколкото не сочи на очевидно тежко нарушение на закона, нито на явна необоснованост. По касационната жалба на Г. П. К.: Г. П. К. е ответник единствено по отношение на иска за собственост на ПИ с идентификатор ..........., затова следва да се приеме, че той обжалва въззивното решение само в тази част, въпреки непрецизния диспозитив на въззивния съд, който не е разграничил ответниците по двата иска. Жалбоподателят поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но нито формулира правен въпрос, нито сочи практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи. Освен това – той черпи права от лице, бивш ползвател на имота, който го е изкупил по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и се е снабдил с констативен нотариален акт № 24/13.12.1996 г., т.е. още преди създаването на § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което спрямо този жалбоподател е неприложима защитата, че придобивната давност започва да тече от влизане в сила на заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. При този изход на делото на ответниците Е. К. Х., К. Х. И. и Г. Х. Г. следва да се присъдят по 600 лв. разноски за касационното производство, съгласно три договора за правна защита и съдействие от 29.06.2020 г. По частната жалба: С определение № 524 от 15.06.2020 г. по в. гр. д. № 1630/2019 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено в производство по чл.248 ГПК, е отхвърлена молбата на Е. Х., К. И. и Г. Г. за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Съдебният състав е приел, че присъдените разноски за двете инстанции са определени правилно. Правилно на молителите са присъдени сумите от 993,61 лв. за заплатени държавни такси и възнаграждения за вещи лица, както и общо 1530 лв. възнаграждение за един адвокат за първа и за въззивна инстанция. Отчетена е разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК и обстоятелството, че интересите на молителите /въззивници/ са идентични и защитата им е осъществена общо от един адвокат, макар и с отделни пълномощни и заплатени отделни адвокатски възнаграждения от всеки въззивник. Прието е, че цената на иска е 8244,90 лв. и съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения дължимата сума общо за всички молители е 579,80 лв. за първата инстанция и още толкова за въззивната, или общо 1159,60 лв., като съдът е присъдил 1530 лв., което е над минимума. Прието е също, че делото не е с голяма фактическа и правна сложност и е налице основание за намаляване на адвокатското възнаграждение до посочения минимум. В частната жалба се излагат две възражения – че съдът е длъжен да присъди адвокатско възнаграждение по всеки един от трите договора за правна защита и съдействие, сключен с всеки един от молителите, независимо от това, че ги е представлявал един адвокат, както и че делото не е с ниска фактическа и правна сложност. Претендира се присъждане на разноски за двете инстанции в размер на 1500 лв. за всеки ищец, евентуално – 2514,36 лв. общо за всички, при отчитане на актуалната редакция на Наредба № 1/2004 г. към момента на сключване на договорите за правна защита и съдействие. Частната жалба е частично основателна. Неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че на молителите следва да се присъдят разноски само по един от трите договора за правна защита и съдействие, които те са сключили, тъй като са упълномощили само един адвокат и имат еднакви интереси. След като всеки един от тях е договарял отделно с общия адвокат и му е заплатил отделно възнаграждение, то съдът следва да го присъди, ако намери, че са налице условията на чл.78, ал.1 ГПК, независимо от това, че защитата на тримата молители е идентична. Правилен обаче е другият извод – че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което са налице условията на чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатските възнаграждения до предвидения минимум. Касае се за искове за собственост на реални части от съседни недвижими имоти, по които ищците е следвало да установят спрямо всички ответници придобивното си основание - давност по чл.79, ал.1 ЗС, т.е. да установят факта на владението на реалните части и неговия период, а от правна страна да бъдат съобразени разпоредбите на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ по отношение на един от имотите, както и момента на изкупуване на другия имот по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, а също и текстовете на чл. 116, б. "б" ЗЗД, вр. чл.84 ЗС. Като се отчете действащата към датата на сключване на договорите за адвокатска защита редакция на чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г., както и цената на исковете, а също и притежаваните идеални части на молителите от съсобствения имот, следва, че минималният размер на адвокатското възнаграждение е следният: по отношение на К. И. и Г. Г. - по 326,19 лв. за всеки или по 652,38 лв. за две инстанции; по отношение на Е. Х. - 604,80 лв. за една инстанция или 1209,60 лв. за две инстанции. Общо на тримата молители се дължат 2515 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за първите две инстанции, а не 1530 лв., колкото е приел въззивният съд. Към сумата от 2515 лв. се прибавят и заплатените от молителите държавни такси и възнаграждения за вещи лицав размер на 993,61 лв., или общо дължимите разноски за първите две инстанции възлизат на 3508 лв., а не 2523,61 лв., колкото е приел въззивният съд. Това налага отмяна на обжалваното определение по чл.248 ГПК и изменение на въззивното решение в частта за разноските съобразно приетото от настоящата инстанция. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,