Определение № 3605 от 09.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез назначения му процесуалния представител адвокат И. Ю. от САК, срещу определение № 9729 от 20.05.2025г. по в.ч.гр.д.№ 13886/2024 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 46667 от 15.11.2024 г. по гр.д. № 45106/2024 г. на Софийския районен съд.С последното е прекратено като недопустимо производството по предявения от частния жалбоподател срещу ВКС осъдителен иск и на основание чл. 130 ГПК е върната исковата му молба с вх.№ 246304/30.07.2024 г. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска неговата отмяна.Счита, че в съдебния акт изобщо липсват мотиви. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател не формулирал въпрос, който да има характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е обосновал наличието на някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поддържа се, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 274, ал. 4 ГПК. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване производството по делото, поради недопустимост на предявения иск.Въззивният съд е приел, че гр.д. № 45106/2024 г. на Софийския районен съд, е образувано по искова молба с вх. № 246304/30.07.2024г., подадена от Е. Д. М. срещу Върховния касационен съд, с искане за присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лева, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба, за претърпени в периода 16.04.2020г. - 16.01.2024г. неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания, жесток психически и физически тормоз, страх, безнадеждност, ужас, влошаване на здравословното му състояние, получени паник атаки, хипертония и депресия, загуба на вяра в държавата, настъпили като пряка и непосредствена последица от осъждането му с наказание „лишаване от свобода“ по КНОХД №1018/2019г. по описа на ВКС.Изложени са твърдения за осъждане на ищеца по непредявени обвинения, въз основа на неизяснена от ВКС като касационна инстанция фактическа обстановка, при допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.Посочено е, че на съда е служебно известно в.гр.д. № 12666/2024 г. на СГС, въззивен II -В състав, образувано по въззивна жалба на Е. Д. М. срещу решение № 15759/16.08.2024 г., постановено по гр.д. № 23618/2024 г. на СРС, 175 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Върховен касационен съд осъдителен иск с правна квалификация чл. 2в ЗОДОВ за сумата от 23000лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020г. до 29.12.2021г., от съществено нарушение на общностното право, изразяващо се в осъждане на ищеца по непредявено обвинение с решение от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, НК, III н.о., с което, въпреки забраната на закона, ответникът като касационна инстанция е разкрил нови фактически положения и незаконосъобразно е изменил, допълнил и надградил обвинението, като е осъдил ищеца по непредявено обвинение и въз основа на незаконосъобразно установени от ответника като касационна инстанция нови факти.Прието е, че за вредите от едно и също противоправно деяние се дължи едно обезщетение, независимо от това на какви фактически твърдения се основава ищецът. Изложени са съображения, че разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, като общи норми относно начина на определяне на обезщетението за вреди, са основани на принципа на пълно еднократно обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане.В рамките на първото по ред съдебно производство ищецът е длъжен да изложи всички обстоятелства, обосноваващи противоправността на деянието - т.е. всички фактически и правни изводи на съда, които счита за приети в нарушение на общностното право, както и всички болки, страдания и негативни преживявания, които е претърпял от деянието.Ако ищецът не е сторил това, то нито посочването на различни по вид обстоятелства, при които е извършено деянието, нито посочването на различни по характер и времетраене увреждания, причинени от него, могат да обосноват допустимост на втори иск между страните.Такъв иск би могъл да бъде допустим единствено в хипотеза на ексцес на вредите, каквато в случая не е налице.Прието е, че е без значение обстоятелството, че в исковата молба по гр.д. № 23618/2024 г. на СРС, 175 състав ищецът твърди, че решението на ВКС по КНОХД № 1018/2019г. е противоправно поради осъждане на ищеца по непредявено обвинение и въз основа на незаконосъобразно установени от ответника като касационна инстанция нови факти, а с последващата по гр.д. № 45106/2024 г. на СРС, че решението на ВКС по КНОХД № 1018/2019г., е противоправно поради произнасяне по непредявено обвинение и въз основа на неизяснена от ВКС като касационна инстанция фактическа обстановка.И в двата случая е налице едно деяние, изразяващо се в нарушение на общностното право, допуснато със съдебния акт, респективно едни и същи вреди.При това положение и предвид, че производство по гр.д. № 45106/2024 г. на СРС, е второ по ред, както и че исковете не са предявени като частични, е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК, поради което производството по гр.д. № 45106/2024 г. на СРС, следва да бъде прекратено. Изложени са допълнителни мотиви, че предявяването на исковата молба с вх.№ 246304/30.07.2024 г., е израз на злоупотреба с право, тъй като ищецът е завел общо над 1000 бр. дела пред Софийски районен съд с ответници Върховен касационен съд, Прокуратура на Република България, СГС, АССГ, ВАС и др., с един и същи предмет - иск за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в различни периоди, при твърдения за осъждане по непредявено обвинение или косвено свързани с това твърдения по НОХД № 645/2015 г. на СНС, приключило с решение № 242/16.04.202 г. по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Посочено е, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, поради което може и следва да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Посочено е, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено чрез адвоката на касатора, се навежда основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, като в тази връзка се преповтарят оплакването и доводите за неправилност, които се поддържат в жалбата.Сочи се и че това предпоставяло допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК, но в изложението/а и в жалбата/ не е формулиран материалноправен или процесулноправен въпрос, не се поддържа такъв въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС.Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател.Това следва от задължителните указания и разясненията, дадени с т.1 и мотивите към нея от ТР№1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, наведените жалбоподателя касационни оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния или материалния закон или поради необоснованост на акта му. Не е налице и сочената от страна на касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени надлежни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,