Определение № 265 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1070/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 453/26.11.2019 г. по в. гр. д. № 675/2019 г. Пазарджишкият окръжен съд потвърдил решение № 468/11.06.2019 г. по гр. д. № 1334/2017 г. на Районния съд [населено място], с което е отхвърлен предявеният от А. Д. А. срещу М. И. А., Д. С. А. и Ф. С. Г. иск за признаване на установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 121 кв. м., построена в югозападната част на ПИ № .... в частта, която участва в УПИ ... от кв. ... по плана на [населено място] махала, П. област.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по иска, е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Данните по делото сочат и това е прието за установено, че ищецът А. Д. А. и С. Д. А. - съпруг на ответницата М. А. и баща на останалите ответници, починал през 1997 г., са братя.

По силата на съдебна делба-спогодба по гр. д. № 339/1987 г. на Районния съд [населено място] А. и С. А. /тогава А. А. и В. А./ получили в общ дял 476/820 ид. ч. от дворно място, съставляващо имот пл. № ..., за който е отреден парцел .......... от кв. .......... по плана на [населено място] махала, срещу задължението да се грижат за тяхната майка З. А., както и да й предоставят да ползва по една стая от приземния етаж от новата сграда, която ще построят в имота. С н. а. № ..../1987 г. А. и В. А. били признати за собственици при равни права на основание наследство, съдебна делба и придобивна давност на получения при делбата имот.

От представените по делото писмени доказателства и заключение на техническа експертиза е установено, че в имота е изградена една сграда от основното застрояване с жилищно предназначение, отразена като масивна на два етажа със застроена площ 121 кв. м., състояща се от първи приземен етаж с един външен самостоятелен вход от улица на ниво на терена към коридора, всекидневна с кухня, две стаи, санитарно помещение - баня с тоалетна със санитарно обзавеждане; втори надземен етаж с вход от вътрешно бетоново стълбище от коридора на първия етаж, изграден в груб вид, без настилка, облицовки, замазки, ел. и ВиК инсталации, състоящ се от коридор и три стаи с помещение за санитарен възел; необитаемо подпокривно пространство с пряко осветление и достъп от изграденото вътрешно бетоново стълбище, като сградата представлява еднофамилно жилище. Вещото лице е установило, че югоизточната част на къщата е калканна, като в двора има свободно място за изграждане на втора жилищна сграда.

Ищецът твърди, че след изготвяне на архитектурен проект започнал строителство на новата сграда, която трябвало да бъде близнак - две жилища на калкан, като след изграждането на грубия строеж на половината сграда, която трябвало да бъде негова собственост, му се наложило да замине за чужбина, но редовно се връщал в страната. Твърди, че докато С. А. бил жив, между братята не е имало проблеми, но след смъртта на С. неговите наследници се снабдили с нотариален акт за цялата сграда, състояща се от две жилища и това формира правния интерес от защита правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от сградата на основание приращение.

В защитата си по същество ответниците са противопоставили възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност при твърдения, че през лятото на 1993 г. ищецът заедно със семейството си заминал за Република Турция с цел трайно установяване, поради което отстъпил на брат си - техния наследодател, своята идеална част от съсобствения им имот и дал съгласието си С. да построи къща, срещу което С. му заплатил 500 германски марки и поел задължението да се грижи и издържа майка им.

Въззивният съд, анализирайки събраните писмени и гласни доказателства, приел, че спорната жилищна сграда е изградена в периода 1994-1996 г. в съсобствения на двамата братя имот, като възникналите между двете групи свидетели противоречия досежно обстоятелството дали ищецът е започнал да строи някаква част от къщата преди да замине за Турция или С. е построил цялата къща от основите, намерил за несъществени, доколкото всички свидетели в крайна сметка твърдят, че къщата в сегашния й вид е довършена от С., който се нанесъл да живее в нея заедно с ответниците и с майка си.

Въззивният съд посочил, че след смъртта на С. А. през 1997 г. съсобственици на дворното място, върху което е построена сградата, са станали ищецът, от една страна, и наследниците на С.- ответниците по делото, от друга. По правопрекратяващото възражение на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност съдът анализирал събраните по делото гласни доказателства съобразно постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК и посочил, че за намерението на ответниците да своят сградата единствено за себе си свидетелства обстоятелството, че е предвидено тя да бъде еднофамилна, с един външен самостоятелен вход, на два етажа, като вторият етаж се обслужва от вътрешно стълбище от коридора на първия етаж, има изграден един санитарен възел. Ответниците са демонстрирали намерението си да своят цялата сграда само за себе си, отричайки правото на ищеца, през 1999 г., когато той се завърнал в България за първи път, след като сградата е построена, и по време на престоя си я е посещавал като поканен като гост от ответницата М. А.; не му е бил предоставен ключ от къщата, не е имал свободен достъп, нито е предвидено да има стая или етаж, в които да отсяда и да ползва за себе си и семейството си по време на посещенията в България; взето е предвид обстоятелството, че всеки път семейството е отсядало при различни роднини и никога в къщата, за която ищецът претендира да е носител на правото на собственост. Намерението на братята да построят обща къща или две самостоятелни сгради е преценено като ирелевантно, доколкото намерението на наследниците на С. е било да своят цялата къща само за себе си и това намерение те са демонстрирали открито пред ищеца. Евентуалното намерение на братята е било към момента на сключване на съдебната спогодба през 1987 г. По-късно ищецът е решил да замине да живее в Турция и трайно да се установи там със семейството си, с което е демонстрирал пред С. и ответниците промяна в намерението си към онзи момент да строи къща в съсобствения им имот в [населено място] махала, в която да се нанесе да живее. Подобно намерение той не е демонстрирал и в годините, в които се е прибирал на гости в България.

Въз основа на изложеното въззивният съд заключил, че още при построяването на къщата и заживяването в нея ответниците са започнали да упражняват фактическа власт върху цялата вещ за себе си за период, който е продължил повече от 10 години, като владението е било явно, непрекъснато и необезпокоявано и през 1999 г. тези действия са доведени до знанието на ищеца, който не им се е противопоставил по никакъв начин. Предвид изложеното въззивният съд не споделил оплакването в жалбата, че едва след 2013 г. ответниците са манифестирали промяна в намерението, като се снабдили с нотариален акт за собственост на цялата къща. Посочил, че цялата къща е станала собственост на ответниците, които към датата на съставяне на нотариален акт № ... - 19.12.2013 г., са притежавали вещни права на собственост на основание давностно владение. Ето защо ищецът не е носител на правото на собственост на претендираната 1/2 ид. ч. от процесната сграда, поради което искът правилно е отхвърлен от районния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Достатъчно и е упражняване на фактическа власт върху един имот без да се демонстрира по явен и недвусмислен начин спрямо собственика намерение за своене на имота, за да бъде придобит този имот по силата на придобивна давност - твърди се, на този въпрос въззивният съд е отговорил в противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС;

2. Може ли да се кредитират само част от показанията на свидетелите с аргумент за заинтересованост;

3. Трябва ли съдът да се аргументира, когато игнорира някои свидетели поради заинтересованост.

Според касатора по втория и третия въпроси въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на ВКС, І-во г. о.

Първият въпрос е поставен некоректно, защото не съответства на фактическата обстановка, приета в мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд е приел, че в случая са осъществени и двата основни признака, с които се характеризира владението на една вещ: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен - намерението да се държи вещта като своя. Съобразявайки съпритежанието на правото на собственост върху земята, върху която е построена сградата, съдът е приел съпритежание на основание правилото на чл. 92 ЗС и върху построеното, при равни права за ищеца и за наследодателя на ответниците, съответно за ищеца, от една страна и за ответниците от друга, след смъртта на наследодателя им. След като основанието, на което ответниците са придобили фактическата власт, признава такава и на другия съсобственик - ищеца, то те са били държатели на неговата идеална част, поради което презумпцията на чл. 69 ЗС е била оборена и ответниците е следвало да докажат, че са извършили действия, с които са преобърнали държането във владение, като доведат тези действия до знанието на съсобственика - обстоятелства, които с оглед данните по делото въззивният съд е приел за доказани като осъществили се още към 1999 г., т. е. преди снабдяването им с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2013 г. Следователно, обжалваното решение, в което има произнасяне и по субективния елемент от фактическия състав на придобивната давност, съответства, а не противоречи на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, а това изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да постави втория и третия въпроси, касаещи в обобщен вид преценката на събраните по делото доказателства, касаторът твърди, че въззивният съд, в противоречие с практиката на ВКС, изразена в посочените решения, е дал вяра на свидетелите на ответната страна, като е пренебрегнал показанията на двете сестри на ищеца С. Т. и Ф. А., приемайки, че те са заинтересовани, макар всъщност свидетелките да са роднини от една и съща степен и с двамата братя, т. е. няма как да са заинтересовани спрямо която и да е от страните по делото. Освен това като членове на семейството те имат по-точна и достоверна информация за отношенията между двамата братя и са установили, че независимо от извършеното от С. строителство, докато той е бил жив между братята не е имало проблеми и спорове относно това, че ищецът има дял от къщата. Дори да се приеме, че свидетелите са заинтересовани, то съдът е трябвало да прецени техните показания с останалите доказателства по делото, които изцяло отговарят на събраните писмени доказателства. Касаторът твърди, че има противоречие само с показанията на свидетелите, доведени от ответната страна.

Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е кредитирал само показанията на св. С. Т., и то в частта им, според която ответницата М. А. не живеела в спорната къща, а при майка си. В съответствие със съдебната практика съдът се е обосновал защо не ги кредитира - посочил е, че от останалите гласни доказателства, включително и от показанията другата сестра на ищеца - св. Ф. А., категорично е установено, че М. и децата й живеят в процесната къща от построяването й около 1996 г. до настоящия момент.

Въззивният съд е изложил аргументи и защо приема за достоверни показанията на свидетелите на ответната страна - те са последователни, кореспондират си, взаимно се допълват и не са налице съществени противоречия помежду им; дадени са безпристрастно и от лица, които не са заинтересовани от изхода на делото; подкрепят се от събраните по делото писмени доказателства.

Обсъдени са и противоречията между двете групи свидетели по обстоятелството дали ищецът е започнал да строи къщата преди да замине за Турция или С. е построил цялата къща от основите.

Във връзка с установеното от свидетелките Т. и А. намерение на двамата братя да изградят обща къща или две самостоятелни сгради следва да се съобразят и мотивите на въззивния съд за ирелевантност на това намерение предвид по-късно настъпилите обстоятелства, релевантни за спорното право, а именно намерението на ответниците да своят цялата сграда, което са и демонстрирали пред ищеца. Това намерение е било налично още приживе на С. А., който според показанията на свидетелките Т. и А. оставил външните стени на къщата, изградени от ищеца, но разрушил вътрешните „без да пита, без нищо” и започнал да строи нагоре, „направи както си иска”; трябвало къщата да е с два входа, но С. развалил другия вход и направил един; махнал кофража на изграденото от А. и изградил отново етажа. Към това следва да се добавят и показанията на свидетелите С. К. и С. К., че когато А. тръгнал да се изселва в Турция, С. му дал 500 марки, с които му услужил св. К., за неговия дял от парцела, от къщата. За това, че С. е имал намерение да се разплати с брат си, като му помага с пари, но в момента няма, или със строителство като прави къща, е дала показания и св. Т..

При съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства /така, както изисква практиката на ВКС/ се налага правният извод, че един от съсобствениците - С. А., е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта без да се съобразява с правата на ищеца и е завладял сградата изключително за себе си, с каквото намерение владението е продължено и от неговите наследници.

Следователно, въззивното решение не противоречи на съдебната практика относно начина, по който следва да се обсъждат свидетелските показания, включително и в хипотезата на чл. 172 ГПК, поради което не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория и третия въпроси.

Съобразно с изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие № ........../13.02.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.