Определение № 2321 от 26.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1855/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД срещу решение № 320/2023 г. по в. т. д. № 258/2023 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 104/04.11.2022 г. по т. д. № 7/2022 г. на Окръжен съд Пазарджик в обжалваните от ответника /касатор в настоящото производство/ части за присъждане на главница /възнаграждение по договор № 19 ИД-Х60В031/20.06.2019 г. и споразумение към него за извършена услуга водоподаване/ и мораторна лихва върху нея.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради нарушение на материалния закон. Въззивният съд не е съобразил установената практика, че трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство като в решението си посочи становище по тях и въз основа на какви доказателства са изградени доводите му. Въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба относно законовите ограничения, въведени със Закона за водите и месечните графици на МОСВ, които са част от разрешенията за водоползване, като неспазването им води до неоснователно обогатяване на „НЕК“ ЕАД; не е обсъдил възражението, че начинът на отчитане на ползваните водни обеми противоречи на издадените на ответника разрешителни и „НЕК“ ЕАД е следвало да се съобрази с тях; не е обсъдил възражението, че записванията в счетоводните сметки на длъжника са вътрешен акт на предприятието, които не са адресирани до кредитора; не е обсъдил, че разпоредбата на чл. 19 от двата договора е нищожна, не е обсъдил и оплакването, че при издаване на фактурите кредиторът е бил в забава, поради което длъжникът следва да се освободи от своята забава; във въззивното решение липсват мотиви относно заявената акцесорна претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да изложи съображения по всички оплаквания във въззивната жалба, свързани с предмета на спора?“

2. „Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи обсъдила ли е и анализирала ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?“

Сочи се противоречие със задължителна практика на ВКС - т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и практика по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на II т.о. на ВКС. При изложените съображения в касационната жалба се прави искане за допускане на касационен контрол и отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново произнасяне от друг състав на Апелативен съд Пловдив.

Ответникът „Национална електрическа компания“ ЕАД /НЕК/ оспорва касационната жалба като неоснователна и излага съображения за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика. Претендира присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявени от „НЕК“ ЕАД срещу „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с твърдения, че между страните са сключени два договора - договор № 19ИД-Х60В033 от 20.06.2019 г. и договор № 19ИД-Х60В031 от същата дата, както и споразумения към договорите, по силата на които ищецът е извършвал в полза на ответника услугата водоподаване чрез хидротехнически съоръжения на язовир „Батак“ и язовир „Белмекен“, поддържани и експлоатирани от поделение на дружеството - предприятие „Язовири и каскади“, за осигуряване на питейно-битово водоснабдяване и противопожарни нужди на [населено място], съгласно издадено разрешително от МОСВ № 01410007/16.09.2009 г., както и за питейно-битово водоснабдяване на с. Св. Петка, Юндола, [населено място] и махали, съгласно разрешително № 01410006/16.09.2009 г. В исковата молба са изложени и твърдения, че за извършваната услуга през 2019 г., 2020 г. и 2021 г. ежемесечно между страните са били подписвани протоколи за количествата подадени водни обеми, като въз основа на тях за периода 31.10.2019 г. - 30.11.2021 г. са били издадени 22 броя фактури и едно дебитно известие по договор № 19 ИД-Х60В031 и 14 броя фактури и едно дебитно известие по договор №19ИД-Х60В033 на обща стойност 168 992, 23 лв. В хода на производството е било извършено частично плащане, което е било отчетено от предходните две инстанции, съответно предявените искове са били частично отхвърлени.

При подадена от ответника „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД въззивна жалба срещу част от първоинстанционното решение състав на Апелативен съд Пловдив я е преценил като неоснователна и е потвърдил обжалваната част от решението на окръжния съд. За да достигне до този извод, съдът е анализирал приетото в хода на първоинстационното производство заключение на ССчЕ, според което издадените от ищеца фактурите са били осчетоводени от ответното дружество и то е ползвало право на данъчен кредит. Съдът е идентифицирал, че пренесеният пред въззивната инстанция спор касае реално подаденото от ищеца количество вода през процесния период и правилността на отчитането му. В тази връзка е анализирал представените с исковата молба двустранно подписани протоколи, касаещи подадените водни обеми. Отчел е, че в някои от тях е удостоверена липсата на разходомер или наличието на повреден разходомер, поради което изразходваните водни обеми са определени съгласно уговорката в договорите, а именно в размер на максималното водно количество съгласно действащото разрешително. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответника срещу този начин на отчитане, поддържайки твърдения, че той противоречи на издадените му разрешителни по Закона за водите, на самия този закон и на месечните графици на МОСВ. Съставът на Апелативен съд Пловдив е акцентирал върху обстоятелството, че ответникът не е оспорил автентичността и верността на съставените двустранни протоколи, поради което ги е счел за актове по приемане на работата по смисъла на чл. 264 ЗЗД. Взел е предвид, че извършеният начин на отчитане е бил уговорен изрично в подписаните между страните два договора и, позовавайки се на нормата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, е приел, че ответникът дължи заплащането на възнаграждението за приетата работа. По отношение на присъдените мораторни лихви въззивният съд е приел за правилно първоинстанционното решение и е препратил към мотивите на основание чл. 272 ГПК, възприемайки за свои изводите относно недействителността на чл. 19 от договорите и факта, че тази недействителност не е повлияла на претенцията за заплащане на мораторна лихва.

Не е налице твърдяното от касатора основание за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Макар поставените два въпроса да отговарят на основното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК те да са разрешени в отклонение от задължителна и казуална практика на ВКС. В противовес на твърденията в касационната жалба, дали основание за поставяне на въпросите, съставът на Апелативен съд Пловдив е обсъдил релевираните от дружеството оплаквания в подадената въззивна жалба, но ги е намерил за неоснователни, тъй като начислените максимални обеми вода са били съобразени с постигнатите в двата договора споразумения, респективно с разрешителното, дадено от МОСВ на ответното дружество, което, като административен акт, следва да се счита съобразено със закона и подзаконовите нормативни актове, както и обстоятелството, че е било извършено частично плащане, макар и в хода на исковото производство. Съдът е отчел не само счетоводните записвания в ответното дружество, но и обстоятелството, че то е ползвало правото си на данъчен кредит по повод заплатената стойност на предоставената от „НЕК“ ЕАД услуга, респективно издадени фактури, с което е признало неизгоден за него факт, а именно приемане на работата и дължимост на уговореното възнаграждение. Твърденията на касатора, които са дали основание за формулиране на първия въпрос, са изцяло голословни и не намират никаква опора в мотивите на въззивния акт. Дали анализът на оплакванията му, обективирани във въззивната жалба, извършен от състава на Апелативен съд Пловдив го удовлетворяват е въпрос, на който не може да бъде даден отговор в настоящото производство по селекция. За целите на това производство е важно да се установи дали въззивният съд е извършил процесуални действия, които осигуряват постановяването на съдебен акт в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, а не дали изводите относно релевираните от касатора, въззивник в предходното производство, правилно са били счетени за неоснователни. По отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и поставения под номер две въпрос следва да бъде съобразен акцесорният характер на тази искова претенция, обоснован с регламентираното от чл. 119 ЗЗД. Отделно от това, в противоречие с изложеното от касатора, разпоредбата на чл. 19 от договора е счетена за недействителна, но този извод не е бил решаващ за формиране на крайния извод за дължимост на обезщетението за забава.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

Ответната страната претендира разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Искането следва да бъде уважено с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС