Определение № 2043 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 603/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Е. В. от [населено място] против решение № 308 от 06.11.2025 г. по в. т. д. № 366/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 99 от 31.03.2025 г. по т. д. № 404/2023 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „П. Ойл“ ЕООД, [населено място], обл. Стара З. положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 78 500 лева, произтичащо от запис на заповед от 12.03.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението 15.03.2018 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 496/2023 г. на Чирпански районен съд. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че датата на издаване на процесния запис на заповед е недостоверна и следователно същият е подписан от лице, което към този момент не е представлявало дружеството-издател на ценната книга и не е могло да ангажира правната му сфера. Според касатора, този извод е необоснован, тъй като не кореспондира с ангажираните по делото доказателства. Твърди, че в нарушение на правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК решаващият състав не е извършил преценка на целия доказателствен материал, както и че не е обсъдил значим за спора документ – решението от 14.12.2020 г. на едноличния собственик на капитала на ответното дружество Н. В., с което на същия, в качеството му на управител, е разрешено да издаде три броя записи на заповед в негова полза, стойността на единия от които съвпада със стойността на процесния запис на заповед. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 154 и чл. 181 ГПК относно тежестта за доказване достоверността на датата на издаване на ценната книга, като същата неправилно е възложена на поемателя, а не на издателя й. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като обосноваващи допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: „ 1. Как се разпределя доказателствената тежест за установяване датата на издаване на запис на заповед при релевирано от издателя възражение за антидатиране на ценната книга като съставена в по-късен момент от негов бивш органен представител след прекратяване на представителното правоотношение при предявен иск по реда на чл. 422 ГПК при издадена заповед за изпълнение въз основа на менителничния документ; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, в тяхната съвкупност, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона“. В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава съответно на: решение № 100 от 06.10.2020 г. по т. д. № 2133/2019 г. на I т. о. (за първия въпрос); решение № 50062 от 01.12.2022 г. по гр. д. № 278/2021 г. на I т. о., решение № 50067 от 01.06.2023 г. по гр. д. № 3469/2022 г. на I г. о. и решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на I г. о. (за втория въпрос). Ответникът по касация – „П. Ойл“ ЕООД, [населено място], обл. Стара З. – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 04.03.2026 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно по делото, че: С процесния запис на заповед „П. Ойл“ ЕООД, представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала на дружеството Н. Е. В., се е задължило да заплати на ищеца Н. Е. В. или на негова заповед на 30.12.2021 г. сумата 78 500 лв.; Записът на заповед е подписан от Н. Е. В. в качеството му на управител на издателя „П. Ойл“ ЕООД, който е и поемател по записа в качеството си на физическо лице; Н. Е. В. е бил едноличен собственик на капитала и управител на „П. Ойл“ ЕООД в периода от 23.03.2020г. до 05.05.2022г.; С договор от 22.03.2022 г. Н. В. е продал всичките си дружествени дялове от капитала на „П. Ойл“ ЕООД на Н. А. К., която, от своя страна, с договор от 06.02.2023 г., вписан в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружеството на 10.02.2023 г., е продала същите на К. К. Т.. Решаващият състав не е споделил извода на първата инстанция за нищожност на записа на заповед като издаден в нарушение на изискването на чл. 38, ал.1, предл. първо ЗЗД. Съобразявайки практиката на ВКС (конкретно посочени решения по чл. 290 ГПК), е приел, че установената в тази норма забрана е неприложима в случая, тъй като поемател по процесния запис на заповед, в личното си качество, е физическото лице, което е управител на дружеството-издател и негов едноличен собственик на капитала. Споделил е обаче извода за недостоверност на вписаната в записа на заповед дата на издаване – 12.03.2021 г. Посочил е, че дружеството-издател не е „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата, но като частен документ записът на заповед се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството и не доказва датата на съставянето му, поради което същата следва да бъде установена с всички допустими по ГПК доказателствени средства, а доказателствената тежест за това е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици, т. е. в случая е за ищеца Н. В.. Въззивният съд е прел, че от събраните по делото доказателства не се установява процесният запис на заповед да е издаден на посочената в него дата 12.03.2021 г. Счел е, че протоколът от 14.12.2020 г., с който едноличният собственик на капитала на „П. Ойл“ ЕООД Н. Е. В. е дал съгласие на управителя на „П. Ойл“ ЕООД Н. Е. В. да издаде от името и за сметка на дружеството три броя записи на заповед в полза на Н. Е. В. за сумите от 78 500 лв., 13 200 лв. и 40 000 лв., а също и показанията на свидетеля Т. не установяват датата на съставяне на самия запис на заповед. Мотивирал се е с това, че: В посоченото решение няма фиксирана дата за издаване на записите на заповед, поради което не може да се приеме, че с него е доказана точната дата на съставяне на процесния запис на заповед; Свидетелят е участвал при съставянето на протокола, но не и на записа на заповед; Фактът, че той е съставил запис на заповед на 22.03.2022 г., подписан от новия управител и едноличен собственик на капитала на „П. Ойл“ ЕООД Н. К. в полза на Н. В., също не е основание да се приеме, че датата на съставяне на процесния запис на заповед е 12.03.2021 г.; Свидетелят установява само, че на новия собственик на капитала е предаден съставеният от него протокол от 14.12.2020 г., но не и че е виждал записа на заповед от 12.03.2021 г., че точно този запис на заповед е съществувал и че именно той е бил известен на новия собственик Н. А. към момента на сключения от нея договор за закупуване на дружествените дялове – 22.03.2022 г.; Твърдението на свидетеля, че същата е знаела за записите на заповед, е голословно, не почива на конкретни факти и обстоятелства, възприети от него, а тези, които той установява – не сочат на наличие и знание у свидетеля за записа на заповед, а са свързани само със съставянето и предоставянето на протокола от 14.12.2020 г. Съдебният състав е счел, че изводи за датата на съставяне на записа на заповед не могат да се правят и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза и от констатациите в протокол П-16002422077745-073-001/27.01.2023 г. за извършена данъчна проверка на дружеството от ТД на НАП – Пловдив. Посочил е, че липсата на нормативно изискване за счетоводно отразяване на записа на заповед, както и наличието на счетоводни пропуски в ответното дружество не са основание да се приеме, че записът на заповед е съставен на посочената в него дата 12.03.2021 г. С оглед извода, че не е установено записът на заповед да е съставен на посочената в него дата, към която подписалият го Н. В. е осъществявал представителството на дружеството-издател и при направеното от страна на последното оспорване и твърдение, че ценната книга е издадена, след като подписалият я Н. В. вече не е разполагал с представителна власт, като е взел предвид също и незабавното противопоставяне на дружеството на извършеното от негово име издаване на записа на заповед, въззивната инстанция е приела, че в полза на ищеца Н. Е. В. не съществува вземане за сумата по процесния запис на заповед. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Безспорно, първият от поставените от касатора въпроси, свързан с тежестта за доказване на датата на издаване на записа на заповед, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на него не е налице обаче релевираното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Представеното в подкрепа на същото решение № 100 от 06.10.2020 г. по т. д. № 2133/2019 г. на I т. о. не доказва твърдяното противоречие, тъй като е постановено при факти, различни от тези по настоящото дело. Разликата се свежда до това, че по другото дело поемателят не е участвал при съставянето на процесния запис на заповед, на което изрично е акцентирал съставът на ВКС, Първо отделение, докато по настоящото дело ищецът е участвал, тъй като е подписал ефекта, освен като поемател, но и в качеството на представител на неговия издател. По отношение на втория въпрос, касаещ задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като същият не кореспондира с мотивите на въззивния акт. Противно на съдържащото се във въпроса твърдение, въззивната инстанция е подложила доказателствения материал на задълбочен анализ, като е дала отговор на всички заявени от страните доводи и възражения и е обсъдила всички доказателства, в т. ч. протокола от 14.12.2020 г. на едноличния собственик на капитала на ответника, показанията на свидетеля Т. и заключението на експертизата, включително поясненията на вещото лице, дадени при изслушването му. В действителност, въпросът обективира несъгласието на страната с преценката на съдебния състав и изводите, до които е стигнал, което обаче е ирелевантно в производството по чл. 288 ГПК. Поради изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК