Определение № 5731 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4506/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Г. П. и М. Д. Б., чрез пълномощника им адв. П. Б., срещу определение № 17512 от 18.09.2025 г. по ч. гр. д. № 8181/2025 г. на Софийски градски съд, с което се оставя без уважение частната им жалба срещу определение от 19.06.2025 г. по гр.д. № 28433/2025 г. на Софийски районен съд, с което частично е прекратено производството по молбата за защита от домашно насилие на Е. Г. П., в лично качество срещу А. И. Р. и от М. Д. Б., в лично качество и като майка на Г. Л. Ч. срещу Д. В. Р. и А. И. Р..

Констатирано е ,че първоинстанционното дело е образувано по молба на Е. Г. П. в лично качество и като представител на малолетния К. Е. П., и на М. Д. Б., в лично качество и като представител на малолетния Г. Л. Ч., срещу Д. В. Р. и А. И. Р. за незабавна защита по силата на чл. 18 от ЗЗДН и за издаване на заповед за защита по чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН. В уточняваща молба ищците са посочили, че Е. П. и М. Б. търсят защита както за децата си – К. П. и Г. Ч., в качеството си на техни законни представители, така и за себе си, като четиримата молители са пострадали от извършените от страна на ответниците – Д. Р. и А. Р. актове на домашно насилие, състоящи се в родителско отчуждаващо поведение, от което пряко засегнати са както децата, така и съответния родител. С определение рег.№26622/19.06.2025г. съдът е върнал на основание чл. 130 ГПК вр. чл. 26 ГПК вр. § 1а от ЗР на ЗЗДН молба вх. № 136641/16.04.2025 г., депозирана по реда на ЗЗДН от Е. П. в лично качество срещу А. Р. и от М. Б. в лично качество и като майка на Г. Ч. срещу Д. Р. и А. Р.. Посочено е, че молбата, подадена от Е. П. в лично качество срещу съпруга на Д. Р., както и молбата подадена от М. Б. в лично качество и като майка на Г. Ч. срещу Д. Р. и А. Р. са недопустими, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 11 ЗЗДН активно процесуално легитимиран да търси защита като пострадало лице са децата на родителите срещу техен съпруг или бивш съпруг. Направен е извод, че Е. П. не е активно легитимиран да търси защита за себе си срещу А. Р. и, че М. Б. като фактически съжител на Е. П. също не попада сред изрично изброените лица, визирани в нормата на чл. 3 от ЗЗДН. Последната не е съпруга/бивша съпруга на нито един от ответниците, няма роднинска връзка с тях, не съществува и друга връзка, основана на произход, настойничество, попечителство или фактическо съпружеско съжителство. Посочено е, че разширено тълкуване на активната и пасивната процесуална легитимация, регламентирана в нормата на чл. 3 ЗЗДН, е недопустимо.

Инстанцията по същество сочи,че целта на Закона за защита от домашното насилие е превенция и противодействие по отношение на посегателствата и всеки акт на насилие в пределите на семейството и дома. Поради това предоставяната защита по този специален закон е не на всеки пострадал и срещу всяко лице, извършило насилие, а само тогава, когато е налице домашно насилие. Актът на насилие трябва да е обусловен от определена връзка между пострадалото лице и извършителя, която може да е родствена, семейна, бивша семейна връзка и приравненото на нея фактическо съпружеско съжителство. Липсата на такава връзка между страните е основание за извод, че насилието е извън рамките на семейството и дома и не е имало характер на домашно насилие, което да обуслови търсенето на защита по реда на ЗЗДН. В настоящия случай е отчетено, че молителят Е. П. в лично качество претендира защита от домашно насилие, извършено от настоящия съпруг на бившата му съпруга, с която са родители на малолетното дете К. П., изразяващо се в родителско отчуждаващо поведение. Между тези страни не е налице връзка от вида на гореизброените, която да може да обуслови възможността да се търси защита по този специален закон. Същият извод е направен и по отношение на молбата за защита от домашно насилие, подадена от М. Б., в лично качество и като майка на Г. Ч., за защита от домашно насилие срещу Д. Р. и съпруга й, тъй като между молителите и ответниците не са налице посочените в чл.2, ал.1 от ЗЗДН връзки или приравненото на тях фактическо съпружеско съжителство, за да се приеме, че твърдяното насилие е домашно и подлежи на защита по реда на ЗЗДН. Изтъкнато е, че ответниците по отношение на които производството е прекратено не попадат сред лицата посочени в чл. 3 от ЗЗДН. Нормата от ЗЗДН е ясна и изчерпателно указва лицата срещу чиито действия може да се иска защита по силата на този закон. По отношение на актове на насилие, извършени от лица различни от посочените в чл. 3 от ЗЗДН защита на накърнени права може да се търси по общия ред, но не и по реда на специалния закон.

В жалбата си касаторите поддържат становище за очевидна неправилност на горепосоченото определение – осн. по чл. 280, ал. 2 ГПК, позовават се на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Следва ли при преценка на активната процесуална легитимация по чл. 3 ЗЗДН съдът да прилага принципа на тълкуване по чл. 46 от ЗНА /в зависимост от целта на закона/ в съзвучие с международни актове и конституционни норми /чл. 5, ал. 4 КРБ; чл. 8 ЕКПЧ; чл. 3 от Конвенцията за правата на детето/, и може ли отказът да се стори да представлява нарушение на правото на достъп до съд по чл. 6 §1 ЕКПЧ?“;

2. „Може ли препращането на пострадалите лица към „общия ред“ /напр. иск по чл. 45 ЗЗД/ да се счита за ефективна защита, когато ЗЗДН е специален закон с бързи и адекватни механизми и допустимо ли е съдът чрез формален отказ да лиши жертвите от специалната закрила, предвидена именно за ситуации на домашно насилие?“.

Касаторите поддържат ,че формалистичният подход на съдилищата е несъответен на целите на закона да се даде навременно и адекватно защита на пострадалите, особено когато се касае за деца.

След преценка, настоящият съдебен състав на ВКС, III г. о., намира жалбата за процесуално допустима, като редовна и подадена срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, същевременно подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирана страна.

Върховен касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационно обжалване не следва да се допуска.

В случая не са налице сочените от частните жалбоподатели основания за допускане на касационното обжалване на определението на Софийски градски съд поради следното:

Първият поставен от жалбоподателите въпрос съдържа тезисно два въпроса ,затова по-нататък следва да бъде преценен по условията за допустимост в чл. 280, ал.1 ГПК в двете негови части. Дори да е положителен отговорът на първата му част, то това не би довело до различни правни изводи от тези, до които са достигнали двете инстанции. Въпросът не е и достатъчно конкретен, отговорът му в насока прилагане на общи принципи при тълкуване на закона съгласно изискванията на Закона за нормативните актове не би довел до промяна на изводи за наличието или липсата на процесуална легитимация, след като този извод е, и в случая дължимо следва да бъде пряко основан на постулираното в изрична правна норма. Нормата е ясна, точна, съдържа лимитативно изброяване на субектите, поради което не е налице непълнота на закона Настоящият състав намира,че формираната съдебна практика по приложението на чл. 3 ЗЗДН съобразява нормативно очертаното приложното поле на ЗЗДН, не се нуждае от промяна. Както е посочил въззивният съд, законът очертава кръга субекти, спрямо които може да се реализира спешна защита в съответствие с целите на закона, които са превенция по отношение на посегателства в рамките на семейството и дома. По отношение на актове на насилие, извършени от лица различни от посочените, защита на накърнени права може да се търси и чрез съд ,но не по реда на специалния закон.Това правно разрешение не опредметява нарушение на правото на достъп до съд само по себе си, както се постулира. За решаващите изводи по изследваните процесуални предпоставки е без значение и конкретността ,с която в добавените свои мотиви съдът е указал възможността за защита по общия ред.За втората част на първия въпрос, както и по отношение на втория формулиран въпрос следва да се посочи, че те се поставят хипотетично и абстрактно, поради което не е изпълнено общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.

Въпросите не обосновават допускане до касационно обжалване и предвид посоченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице изтъкнатият критерии ,следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не се обосновават. Както вече беше посочено, специалната закрила предвидена в Закона за защита от домашно насилие се предоставя на лица пострадали от действията на лимитативно изброените в чл. 3 от същия закон лица, и обхвата й не може да бъде разширяван по преценка на съда. Разпоредбата на чл. 2, ал.1 от ЗЗДН, очертава принципно групите лица, които могат да бъдат жертва на домашно насилие – лица, които се намират в родствена връзка с извършителя; лица, които са или са били в семейна връзка с извършителя; лица, които са или са били във фактическо съпружеско съжителство с извършителя. Изхождайки от тази принципна позиция, с разпоредбата на чл. 3 от ЗЗДН законодателят е избрал изчерпателният подход и конкретно е определил лицата, които могат да бъдат жертви, респ. извършители на домашно насилие. При това положение, за да е допустима защита по този закон ,трябва тя да се търси от и срещу лице от поменатите категории, изчерпателно изброени в закона ,в противен случай те не биха се оказали надлежни страни в производството.

Не се констатира въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като самостоятелно основание за допускане до касационен контрол тази квалифицираща степен на порочност е изводима от съдържанието на въззивни актове, при които законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или видимо от мотивите на съдебния акт се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда, а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай. Приложимото право се съдържа в нормите, изтъкнати в определението и основополагащите за процеса правила са спазени. От мотивите към обжалваното определение е видно, че съдебният състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е формирал разрешението си по спорния предмет след обсъждане на всички доводи на страните.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.,