Определение № 450 от 26.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1504/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Х. К. и С. С. Благоина, чрез адв. Я. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 600/05.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3367/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 4 с-в, в частта, с която по отношение на Е. Х. К. и С. С. Благоина е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Юробанк България” АД положителен установителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо, че Е. Х. К. и С. С. Благоина дължат солидарно на „Юробанк България” АД сумата от 36132,52 евро - главница по Договор за ипотечен кредит № НL31175/14.12.2007 г., ведно със законната мораторна лихва от 16.12.2018 г. до окончателното ѝ заплащане, като тези вземания са удостоверени в издадената по ч. гр. д. № 66684/2018 г. по описа на Софийски районен съд заповед за незабавно изпълнение. Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като апелативният съд необосновано е счел, че е настъпила твърдяната от банката предсрочна изискуемост на кредита. Твърди, че дори и да се приеме, че изискуемостта на остатъчното главно парично задължение е настъпила с изтичане на уговорения срок на действие на договора за банков кредит – 19.02.2021 г., до който правен извод бил достигнал въззивният съд, ответниците не дължат законна мораторна лихва върху главницата от подаване на заявлението за издавена на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК (16.10.2018 г.), а едва от 19.02.2021 г. Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради неговата очевидна неправилност. Жалбоподателите поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Приложеното към исковата молба нередовно връчено уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може ли да бъде приравнено на ново уведомление при липса на изрично изявление на ищеца в исковата молба?”; 2. „Приложено към ИМ нередовно уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може ли да направи кредита предсрочно изискуем с връчването му заедно с ИМ?”; 3. „Когато заповедта за изпълнение е издадена на основание настъпила предсрочна изискуемост по кредита, може ли изявлението за предсрочна изискуемост да бъде извършено с исковата молба?”; 4. „Доколкото размерът на дълга би бил определен по различен начин в зависимост от правните преценки на съда за настъпването или ненастъпването на определени обстоятелства (в конкретния случай предсрочна изискуемост) и доколкото съдът е призван служебно да следи за действието на неравноправни клаузи по договора за кредит, то следва ли съдът служебно да възложи съответна задача на вещото лице за изследване размера на дълга по един или друг начин?” (по тези въпроси твърди противоречие с Решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, I ТО; Решение 139/05.11.2014 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, I ТО и тълкувателните разяснения по т. 11.6 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК); 5. „Когато кредитът не е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем, от коя дата се дължи законна лихва: от датата на падежа за окончателно погасяване на кредита или от по-ранна дата?” (по този въпрос не твърди той да е разрешен в противоречие с формирана практика на ВКС); 6. „Предвид разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ГПК може ли връчването да бъде извършено на всяко лице, което се намира на адреса или може да бъде връчено само на определена категория лица, така както е указано в чл. 46, ал. 2 ГПК?” и 7. „По какъв начин следва да бъде удостоверено връчването на лице от кръга на домашните на адресата и какви факти и обстоятелства следва да удостовери връчителят?” (по последните два процесуалноправни въпроса твърди противоречие с Определение № 64/19.01.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 17/2012 г., IV г. о., ГК – определенията, постановени от ВКС, не отговорят на уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна процесуална предпоставка за допускане на въззивно решение да касационно обжалване). Касаторите твърдят, че поставените седем въпроса са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като поддържат и самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – то е очевидно неправилно. Това процесуално основание е обосновано с правното съждение, че въззивният съд, макар и да е приел, че целият кредит е изискуем в момента, в който е изтекъл срокът на действие на процесния договор за банков кредит - 12.02.2021 г., поради което не е необходимо да изследва кога е връчено уведомлението за предсрочна изискуемост, диспозитивът на въззивното решение обаче не е съобразен с този приет за установен по делото факт, като законната мораторна лихва върху главното парично притезание е присъдена от предходен период – от 16.12.2018 г. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че като необжалвано решението на първоинстанционния съд е влязло в сила в отхвърлителните части - за да достигне до този правен извод, Градският съд е счел за основателно оспорването на ответниците за нищожност на клаузите от договора за кредит, въз основа на които едностранно банката е увеличавала ставката на уговорената възнаградителна лихва, както е и капитализирала просрочените задължения към главницата. Като е съобразил, че по въпроса за нищожността на тези клаузи не се спори пред въззивната инстанция, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че размерът на претендираните парични задължения на ответниците – породени по процесното кредитно правоотношение, следва да се определи при прилагане на първоначално уговорения лихвен процент - без капитализиране на просрочените суми към главницата. От фактическа страна съдът е приел за установено, че на 14.12.2007 г. между ищеца (като кредитодател) и Е. Х. К. и С. С. Благоина (като кредитополучатели) е сключен Договор за предоставяне на ипотечен кредит за закупуване на недвижим имот за сумата от 58395 евро, при уговорена възнаградителна лихва в размер от 6,5% и срок на действие до 19.02.2021 г. Кредитът е изцяло усвоен, като към 16.10.2018 г. – момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е съществувала просрочена главница в размер от 22695,42 евро – за периода от 10.11.2013 г. до 10.10.2018 г. Остатъкът от неизискуемата част от главницата е в размер на 16528,85 евро. Въззивният съд е счел, че със заплатената от ответниците на 12.09.2019 г. сума в размер на 12000 евро изцяло са погасени задълженията за мораторни неустойки (т. нар. наказателна лихва), такси за управление и частично възнаградителни лихви, но това плащане не е достатъчно за погасяване на каквато и да е част от дължимата главница (арг. чл. 76, ал. 2 ЗЗД). Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е достигнал до правния извод, че за правилното решаване на спора, предмет на делото, се явява ирелевантно обстоятелството дали е настъпила твърдяната от ищеца предсрочната изискуемост на кредита, тъй като към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция крайният срок за погасяване на кредита - 19.02.2021 г., е изтекъл. От друга страна, при връчването на преписи от исковата молба ответниците са получили приложените към нея уведомления до тях за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което цялата остатъчна главница подлежи на изпълнение. Тъй като е установено, че дължимата от ответниците непогасена главница по договора за кредит е в общ размер от 39224,27 евро, до този размер предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск е основателен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите два материални въпроса не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с тях по същество се релевира довод за необоснованост на въззивното решение – нарушение на правилата на логическото мислене при установяване на действителните правнорелевантни факти от събраните по делото допустими и относими доказателствени средства. А касационната инстанция може да разгледа довод за неправилност на въззивното решение, вкл. и поради неговата необоснованост едва в производството по чл. 290 ГПК, а не при разглеждане на селективните основания за допускането му до касационно обжалване. От друга страна, тези въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са обусловили правосъдната воля на въззивния съд – той не е обсъждал обстоятелството дали с процесното уведомлението кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, а е достигнал до правното съждение, че този факт е ирелевантен за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, тъй като, от една страна, към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК) крайният срок за погасяване на кредита - 19.02.2021 г., е изтекъл, т.е. настъпила е изискуемостта на остатъчния кредит, а от друга, с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложенията, в които се съдържа процесното уведомление, кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем. Третият материалноправен въпрос, макар общо формулиран и обуславящ изхода на правния спор пред апелативния съд (арг. чл. 280, ал. 1 ГПК), не отговаря на специалната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е решен не в противоречие, а в съответствие с актуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която настоящият съдебен състав изцяло споделя – напр. Решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 147/26.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2256/2019 г., II т. о., ТК; Решение № 50098/10.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 869/2021 г., II т. о., ТК и Решение № 50292/20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 73/2022 г., IV г. о., ГК и Решение № 10/25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК, в което се приема, че „при предявен осъдителен иск по общия ред… с твърдение в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, но действително обявена предсрочна изискуемост в хода на исковото производство, този факт следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК … Възможно е преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение да са настъпили предпоставките за упражняване на потестативното право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но банката да не го е упражнила към този момент… Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт от значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК ”. Четвъртият, шестият и седмият (процесуалноправните) и петият (материалноправният) въпроси не са от значение за изхода на спора, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд – той не е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила при получаване от ответниците на препис от исковата молба с приложенията за отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, респ. при изтичане на срока на действие на договора за банков кредит, а с тези правни съждения е отговорил на основния правен довод във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, че процесното уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е било надлежно връчено на ответниците – чрез лицето, което при получаването му се е представило за пълнолетен член на домашните им или който живее на адреса. В този смисъл, апелативният съд не е имал повод да се произнесе точно в кой момент е настъпила изискуемостта на кредита, респ. дали тя е настъпила предсрочно, за да обсъжда въпроса точно от кой момент длъжниците са изпаднали в забава. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както в правната доктрина, така и в цитираната в настоящото Определение казуална практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав, са разяснявани въпросите от кой момент настъпва изискуемостта, вкл. и предсрочната изискуемост на кредити по договор за банков кредит, респ. от кой момент длъжниците по тези кредитни правоотношения изпадат в забава, поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези правни институти, са ясни и непротиворечиви. Не е налице и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - то да е очевидно неправилно. Правните доводи, с които се обосновава този селективен критерий, съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при обосноваване на логическата мисловна дейност на съда, което е довело до неговата необоснованост. Но за да установи този твърдян порок на въззивното решение, касационната инстанция трябва да извърши присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Следователно, неправилността, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на съдебни разноски пред настоящата съдебна инстанция, но не е доказал нито техния размер, нито че ги е извършил, поради което това процесуално искане се явява неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд