Определение № 2307 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1000/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “МЕТЕОР” ООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 458/16.12.2024 г. по в.т.д. № 522/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, потвърждаващо решение № 19/15.04.2024 г. по т.д. № 60/2023 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, с което са отменени на основание чл. 74 ТЗ решенията от 11.10.2023 г. на Общо събрание на съдружниците в ответното дружество и в полза на ищеца Д. А. Я. са присъдени разноски от 1570 лева.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Доводите за недопустимост на решението поради недопустимост на исковете се базират на тезата за липса на правен интерес у ищеца да оспорва процесните решения на общото събрание на ответното дружество, за приемането на които е гласувал и които не засягат негови потестативни права. Твърди се, че ищецът се позовава на нарушение на чужди членствени права, приемайки, че наследниците на починалите бивши съдружници - Т. И. П. и на Н. Д. В., не били поканени на проведеното общо събрание. В тази насока се изразява становище за несъстоятелност на мотивите на въззивния съд, че съгласно чл. 34 от дружествения договор наследниците автоматично стават съдружници, без да е необходимо спазване на процедурата по чл.122 ТЗ, още повече че две от децата на Н. В. са малолетни и не могат да изразят правновалидна воля. Поради това се поддържа, че лицата, които не са съдружници в дружеството, не могат да участват в провежданите общи събрания и да формират воля за решенията на най-висшия му ръководен орган. От касатора са изложени аргументи за немотивираност на атакуваното решение, което било постановено, без да бъдат обсъдени всички релевирани от страните доводи. Не са обсъждани приобщените по делото писмени доказателства, сочещи по недвусмислен начин, че такова общо събрание се е състояло и че разпитаните свидетели, положили подписите си върху документите, са заинтересовани от изхода на делото и са дали неверни показания, както и че ищецът е бил запознат с поканата за общото събрание. Изтъква се също, че след като ищецът твърди, че поканата му е връчена на друга дата, а не на посочената в нея – 03.10.2023 г., той е следвало да представи неговия екземпляр, каквото искане е заявено още с отговора на исковата молба. Счита се, че от въззивния съд са пренебрегнати доводите на ответната страна, че не е опроверган протоколът от проведеното на 11.10.2023 г. общо събрание и същият се ползва с доказателства сила досежно съдържащите се в него факти и обстоятелства. Във връзка със свидетелските показания на съдружниците К. и К., които са кредитирани от апелативния съд при формиране на решаващия извод за незаконосъобразност на процесните решения, се акцентира, че тези лица са подписали документите и показанията им не могат да преодолеят забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 предл. 1 и чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като не могат да установят факти, за които се изисква писмена форма и да опровергаят изходящ от страната частен документ (протокола и поканите за общото събрание). Акцентира се, че не са разгледани от въззивния съд и доводите на ответника, че ищецът има договореност с един от наследниците на починалата съдружничка Н. В. относно управлението на ответното дружество, по повод на което е сключен договор за продажба на дружествени дялове от 20.10.2023 г., който, според касатора, е нищожен. По тези аргументи се претендира отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на разноските за трите съдебни инстанции.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т.1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо приема едните и не приема другите, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?”.

По това питане с твърдение, че въззивният съд не е обсъдил приобщените писмени и гласни доказателства, както и доводите на страната, се поддържа наличие на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение от задължителните указания в ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 7/1965 г., както и в трайната практика на касационната инстанция – решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/16 г. на ВКС, I т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 87/02.10.2017 г. по т.д. № 2804/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4740/2018 г. на ВКС, I г.о., решение № 81/27.02.2014 г. по гр.д. № 114/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 424/26.05.2010 г. по гр.д. № 1644/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 724/30.11.2010 г. по гр.д. № 507/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 173/27.07.2010 г. по гр.д. № 5166/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 105/12.11.2018 г. по гр.д. № 3109/2017 г. на ВКС, I г.о., др.

2. “Може ли със свидетелски показания да се установяват факти, за които се изисква писмена форма, както и да се опровергава съдържанието на изходящи от страната частни документи - протокол от ОСС и поканите, върху които документи стои подписа на страната, която го оспорва?”.

По втория въпрос се сочи наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на даденото от въззивната инстанция разрешение с приетото в практиката на касацията - решение № 18/16.03.2022 г. по гр.д. № 2362/2021 г. на ВКС, II г.о., и решение № 484/11.06.2010 г. по гр.д. № 375/2010 г. на ВКС, IV г.о.

3. “Легитимиран ли е съдружникът да предяви иск по чл. 74, ал. 1 ТЗ за защита на правата на другите съдружници или може да защитава с този иск само собствените си членствени права?”.

Третото питане се поставя с доводи за приложение на визираната в чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК предпоставка поради несъответствие на обжалвания въззивен акт с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 127/10.02.2015 г. по т.д. № 3197/2013 г. на ВКС, II т.о.

4. “Може ли със свидетелски показания да се установяват факти, за които се изисква писмена форма, както и да се опровергава съдържанието на изходящи от страната частни документи - протокол от ОСС и поканите, при положение, че на тези документи стои не само подписа на страната, която го оспорва, но стоят и подписите на същите тези свидетели, като с подписите си те са удостоверили верността им?”.

5. “Може ли въззивният съд да изгради изводите си на база изразена хипотеза от жалбодателя във въззивната жалба?”.

6. “При направено своевременно искане по чл. 190, ал. 1 ГПК за представяне на находящ се в страната документ и недопускането на това искане от съда, поради заявление от същата тази страна, че този документ не се намира в нея, съставлява ли съществено процесуално нарушение и ако “не” длъжен ли е въззивният съд да приложи разпоредбата на чл. 161 във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК?”.

7. “След като конститутивното действие на съдебното решение по чл. 74 ТЗ се проявява не само по отношение на страните по иска ищеца - съдружник и ответника - дружеството, но и спрямо всички останали съдружници, намира ли приложение забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК с показанията на другите съдружници, които не са участвали в процеса, да се опровергава съдържанието на изходящите от тях частни документи - покани за свикване на общо събрание и протоколи от проведени общи събрания?”.

По четвъртия, петия, шестия и седмия въпрос се твърди наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се допускане на касационен контрол и на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение с аргумента, че то е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, при очевидно противоречие между обсъдени доказателства и фактически изводи на съда. Във връзка с това се повтарят оплакванията, въведени с касационната жалба за установяване на обстоятелства от представените по делото подписани протокол и покани за общото събрание и възраженията срещу събраните по делото гласни доказателства.

Ответникът по касация Д. А. Я. оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба като неоснователни. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ответника “МЕТЕОР” ООД, за да потвърди първоинстанционното решение за отмяна на основание чл. 74 ТЗ на процесните решения на общото събрание на съдружниците от 11.10.2023 г., е споделил извода на окръжния съд за допустимост на предявените искове. Приел е, че ищецът е активно легитимиран да води такъв иск, тъй като е съдружник в ответното дружество и е спазен поставеният, като императивно условие в ал. 2 на чл.74 ТЗ, преклузивен 14-дневен срок за предявяването му. В производството по чл. 74 ТЗ правният интерес за ищеца да иска отмяната на взетите решения се обуславя от твърденията му за противоречието им на повелителните разпоредби на закона и разпоредбите на дружествения договор, а не само от накърняване на лични/индивидуални права (като е счел, че решението по т. 2 от дневния ред рефлектира и върху членствените права на ищеца в имуществено изражение). Добавил е, че от значение за съдружника са всички решения на общото събрание на дружеството, доколкото засягат цялостното управление на същото, поради което е налице правен интерес за всеки съдружник да иска отмяната им, независимо от разрешените с тях въпроси.

Решаващият състав на ПАС е намерил за основателни първата група твърдения за незаконосъобразност на процесните решения, касаещи нарушение на процедурата по свикване на общото събрание на съдружниците. За да стигне до този извод, е тълкувал разпоредбата на чл.34 от дружествения договор, според която при смърт на съдружник неговите наследници придобиват дела на съдружника наследодател в обща собственост и определят лице, което да ги представлява в общото събрание. Преценил е, че с въпросната разпоредба от устройствения акт на дружеството е предвидено, че в тази хипотеза наследниците на починалия съдружник придобиват членствени права, без да е необходимо да се спазва процедурата по чл. 122 ТЗ. Дори и да се приеме, че същата трябва да се спази, изразената воля на съдружниците посредством израза “да ги представлява в ОС” недвусмислено сочи, че след настъпване на юридическия факт – смърт на съдружник, неговите наследници задължително следва да бъдат не само уведомени, но и поканени да присъстват на общото събрание, на което се вземат решения за уреждане на последиците от прекратеното по реда на чл. 125, ал. 1, т. 1 ТЗ членствено правоотношение. Съобразил е, че смисълът на атакуваните решения е именно в този аспект, а доказателствата по делото сочат, че наследниците на починалите съдружници Т. П. и Н. В. нито са поканени, нито за уведомени за процесното събрание на 11.10.2023 г., а и подобни твърдения не са заявени от ответното дружество. В тази насока за ирелевантни са приети доводите на жалбоподателя, свързани с представения пред първата инстанция договор от 20.10.2023 г., с който наследниците на В. “продават придобитите по наследство имуществени права върху дружествените дялове” на ищеца Д. Я. (без да е необходимо да се обсъжда от кой момент същият поражда действие, доколкото датата на този документ, вкл. и нотариалното удостоверяване, е последваща тази на протокола, обективиращ процесните решения на ОС).

Апелативният съд е посочил, че като се позовава на антидатиране на поканите (представени от ответника и носещи датата – 03.10.2023 г.) и излага обстоятелства относно начина на връчване/получаване, на практика ищецът твърди несвоевременно връчване на поканите за провеждане на общото събрание – при неспазен 7-дневен срок по чл. 139, ал. 1 ТЗ, възпроизведен в чл. 15 от дружествения договор. Стигнал е до извода, че по пътя на насрещното доказване - чрез показанията на свидетелите К. и К., ищецът е опровергал своевременното връчване на поканите за общото събрание. Макар да е налице известно разминаване между твърденията в исковата молба и казаното от свидетелите, то касае персоналния състав при проведените две посещения по постоянния адрес на свидетелите, но и двамата категорично установяват относимия за спора факт, че на 11.10.2023 г. са им поднесени за подпис едновременно два документа, представени от ответника – поканата за ОС и протокола за самото събрание. Следователно гласните доказателства по категоричен начин установяват несвоевременно връчване на поканата.

Въззивният състав е намерил за неоснователни и доводите на жалбоподателя за недопустимост на събраните гласни доказателства с оглед качеството на лицата на съдружници в дружеството и предоставената им възможност да встъпят в процеса като съищци, която зависи от тяхната субективна преценка. Не е възприел и оплакванията му за недопустимост на свидетелските показания с оглед забраната, визирана в чл. 164 ал. 1, т. 3 и т. 6 ГПК. Подчертал е, че в случая не се касае за опровергаване датата на частен документ, а за установяване на твърдения от ищеца факт на опорочена процедура по свикване на събранието – несвоевременно връчване на поканите за провеждането му. Извел е допълнителен аргумент в тази насока и от защитната позиция на ответника, че се касае за неприсъствено решение по смисъла на чл. 139, ал.2 ТЗ, доколкото представеният протокол от 11.10.2023 г. не съдържа такова отразяване.

Въззивният съд е изтъкнал, че в случая не се касае за нищожност на определена категория решения на ОС, тъй като обективираните в протокола решения не са “невзети” или “несъществуващи” - съдружниците са изразили воля за вземането им, макар и не по предвидения ред (като ирелевантно е твърдението на ищеца дали преди подписване на протокола съдружниците са информирани или не за съдържанието му). По гореизложените съображения за едновременно подписване на поканата за ОСС и изготвения проект за решения на върховния орган, ведно със защитната позиция на ответника, че би могло да се касае за неприсъствено решение, което не се установява, решаващият състав е формирал извод за ненадлежно провеждане на ОС, обективирано в протокола от 11.10.2023 г.- липсва общият форум, при който всеки съдружник може да изрази мнение и позиция и да се подложи на разискване дневният ред, посочен в поканата за провеждане на събранието. Това е счетено за достатъчно основание за тяхната отмяна.

Апелативният съд не е споделил тезата на ищеца за материалноправна незаконосъобразност на решението по т. 1 от дневния ред - за прекратяване на членствените права на П. и на В., поради настъпилата им смърт. То притежава само констативен характер, като предпоставка за останалите решения на върховния орган, поради което не е налице “решение извън компетентността на ОС”. Намерил е за незаконосъобразно решението по т. 2 от дневния ред, като се е позовал на обсъдената по-горе клауза на чл. 34 от дружествения договор и е приел, че при предвидено встъпване на наследниците на починалия съдружник в неговия дял, включително в членствените му права, липсва основание за намаляване на капитала на дружеството с тези дялове. Преценил е като законосъобразно решението по т.3 от дневния ред за упълномощаване на управителя на ответното дружество да свика и гласува в общо събрание на “Метеор-61” ООД, с оглед свободата на договаряне и възможността при мандатното правоотношение да се делегира максимална представителна власт. Счел е за незаконосъобразно решението по т. 4 от дневния ред, касаещо промяна на дружествения договор на ответното дружество, поради липсата на правно основание за подлежащите на вписване обстоятелства – намаляване капитала на дружеството съобразно клаузата на чл. 34 от договора и предвидения с тази клауза потенциален членствен състав на съдружниците.

По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В касационната жалба са изложени доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение, за което съдът следи служебно. В същия смисъл е и поставеният от касатора трети въпрос. Както е прието в Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, потестативното право за отмяна на решение на общото събрание по реда на чл. 74 ТЗ е предоставено на съдружника/акционера в търговско дружество. Целената правна последица от успешното му провеждане е защита на членствени права и/или контрол за законосъобразност на решенията, свързани с дейността на дружеството, която е насочена към постигане на обща цел. Задължителната практика на касацията е доразвита в казуалната такава – решение № 128/19.11.2009 г. по т.д. № 269/2009 г. на ВКС, I т.о., в което се приема, че в производството по чл. 74 ТЗ на служебна проверка, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за правото на иск, подлежи не правният интерес, който принципно съществува при законодателно уредените конститутивни искове, а наличието на активна легитимация за ищеца, изразяваща се в притежаване на качеството на съдружник или акционер в дружеството, чиито решения на общото събрание се атакуват. Предвид установения от въззивния съд факт, че към датата на приемане на процесните решения на общото събрание ищецът е съдружник в ответното дружество, което качество не се оспорва по делото, не могат да бъдат споделени доводите на касатора за недопустимост на ищцовата претенция, което да обосновава вероятна недопустимост на въззивното решение и да послужи за директен достъп до касация на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. По същите съображения поставеният от страната трети въпрос не покрива допълнително изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че цитираното от страната решение № 127/10.02.2015 г. по т.д. № 3197/2013 г. на ВКС, II т.о., разглеждащо проблемата за процесуалната легитимация на съдружник – съпритежател на дружествен дял в ООД по чл. 132 ТЗ, е неотносимо към настоящия случай, при който не се твърди съсобственост на дружествения дял на ищеца.

Не е налице и “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. Оспорването от страната на мотивите на въззивния състав, формирани при кредитиране на гласните доказателства и анализа на представените по делото писмени доказателства, както и несъгласието с изводите на съда за неспазена процедура за свикване на процесното общо събрание, представляват оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т.3 ГПК, но не и за очевидна такава. Тези доводи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от страната решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о.). Приема се, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

В обжалваното решение, съобразно константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, втората инстанция е изложила подробно съображения по приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси. Подробно е даден отговор на оплакванията във въззивната жалба. В разрез с доводите на касатора, в атакувания съдебен акт са обсъдени приобщените по делото писмени доказателства, вкл. покани до съдружниците и протокол от процесното общо събрание, като след анализ на същите в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, е формиран извод за незаконосъобразност на атакуваните решения от 11.10.2023 г. С оглед на това не може да се обоснове твърдяното от касатора отклонение на атакуваното решение от така формираната практика на ВКС, поради което по първия въпрос не се обосновава наличие на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Поставените от касатора втори, четвърти и седми въпрос могат да се обобщят като питане относно приложението на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК – недопустимост на свидетелски показания за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ. Както е приел въззивният съд в обжалваното решение, в случая не се касае за опровергаване съдържанието на такъв частен документ, а посредством гласните доказателства се установява начинът за организация на процесното общо събрание, т.е. връчването на поканите за събранието с оглед спазване на процедурата по по чл. 139, ал. 1 ТЗ. При това положение така формулираните три въпроса нямат характеристиката на правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че допустимостта на свидетелски показания относно факта на връчване на покана за общо събрание на дружество е възприета в казуалната практика на касационната инстанция – решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., както и на писмен документ – решение № 18/16.03.2022 г. по гр.д. № 2362/2021 г. на ВКС, II г.о.

Петото и шестото питане, поставени от касатора, не са коректно зададени. Петият въпрос относно извод на въззивния съд, изграден върху “хипотеза” на жалбоподателя, не кореспондира с отразената в обжалваното решение решаваща воля. Съображението, че аргумент за несвоевременното връчване на поканата за общото събрание се черпи и от тезата на ответника за неприсъствено вземане на процесните решения по чл. 139, ал. 2 ТЗ, е допълнително изложен към подробно развитите основни мотиви на съда – за едновременно подписване на поканата и изготвения протокол за събранието. Поради това отговорът на този въпрос не може да рефлектира върху изхода на спора, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Шестото питане не само не намира отражение във волята на въззивната инстанция, но и е алогично. При непредставяне на документ по реда на чл.190, ал. 1 ГПК от доказателствата по делото не се изключва “екземпляр” от него (в частност поканата до ищеца), в каквато насока са доводите на ответника, а документът по принцип, който в случая е представен именно от ответното дружество. При евентуално изключване на този документ от доказателствения материал по делото, се влошава положението на ответника, който при предявен иск по чл. 74 ТЗ носи доказателствена тежест за установяване редовността на процедурата по свикване на общото събрание. При това положение и шестият въпрос няма характер на правно питане по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не отговаря на общото изискване за допускане на касационна проверка.

Липсата на обосноваване на общия селективен критерий по втория, четвъртия, петия, шестия и седмия въпрос изключва необходимостта от обследване на релевираните от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за факултативен касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка ответникът по касация има право на разноски. На същия следва да се присъдят такива за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева, което в представения договор за процесуално представителство и правни услуги е посочено като платено в брой при сключването му и това следва да се приеме за достатъчно доказателство за извършването на разхода, съгласно дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,