Определение № 4516 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4790/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 824 от 12.07.2023г. по гр.д. № 2204/2022г. на Бургаски окръжен съд в частите му с които е потвърдено решение № 1900 от 01.09.2022г. по гр.д. № 4715/2020г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на следните искове, предявени от И. А. К.: 1/ иск по чл. 108 ЗС против Е. К. Д., Г. К. Д., А. И. Б. и Е. А. Б. в осъдителната му част за предаване на владението върху ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 336 кв.м., с административен адрес в [населено място], [улица] на построената в имота сграда с идентификатор № ****; 2/ иск по чл. 59 ЗЗД против А. И. Б. и Е. А. Б. за заплащане на обезщетение в размер по 3 546,50лв. за лишаване от правото на ползване на горепосочения поземлен имот и сграда през летния туристически сезон на 2019г., ведно със законна лихва, считано от 01.01.2020г.; 3/ иск по чл. 109 ЗС против Е. К. Д., Г. К. Д., А. И. Б. и Е. А. Б. за премахване на незаконно построени: постройка с площ от 30 кв.м. към сграда с идентификатор № ****; навес и пристройка към сграда с идентификатор № ****; 4/ иск по чл. 26 ЗЗД против Е. К. Д. и Община Созопол за признаване нищожност на договор за отстъпено право на строеж от 21.03.1988г. поради невъзможен предмет. Решението в частта, с която е уважен искът по чл. 108 ЗС в неговата установителна част, не е обжалвано и е влязло в сила. Жалбоподателката И. А. К. намира решението за неправилно. Претендира допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по седем правни въпроса. Ответниците по жалбата Е. К. Д., Г. К. Д., А. И. Б. и Е. А. Б., чрез пълномощниците си адв. И. Б. и адв. М. Г., вземат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Община Созопол, чрез пълномощника си адв. Л. А., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба срещу решението по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. Цената на този иск е 3 546,50лв. и според ограничението на чл.280, ал.3, т.1 ГПК решението по този иск не подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба срещу останалите части на въззивното решение е допустима. Ищцата И. А. К. претендира, че е собственик на поземления имот и сграда № 2 в него по наследство от родителите си, като твърди, че имотът не е бил отчужден по предвидения в закона ред в полза на държавата; че договорът от 1988г. за учредяване право на строеж от Общината в полза на ответницата Е. Д. е нищожен, тъй като сградата е била вече построена, както и че двете пристройки й пречат. От фактическа страна е установено следното: С нотариален акт ат 1975г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, А. Т. М. е признат за собственик на дворно място парцел * в кв. 19 по плана на [населено място] от 775 кв.м., а урегулиран от 790 кв.м., заедно с двуетажна жилищна сграда. С нотариален акт от 1981г. по реда на чл. 20 ЗСГ/отм./ наследниците на Т. М. Т. продават на Е. Д., чрез Общинския народен съвет, двуетажната еднофамилна сграда в парцела. На 18.02.1982г. е издадено на Е. Д. разрешение за строеж на „пристройка“ на жилищна сграда. Със Заповед по чл. 95 ЗТСУ/отм./ от 1985г. е отчуждена част от имот пл. № *, парцел * в кв.21, собственост на А. Т. М., а именно 289 кв.м. срещу обезщетяване в брой.(Видно от скицата на л. 183 от първоинстанционното дело, че отчуждаването засяга част от имот пл. *, която по регулационния план от 1982г. попада в парцел *, а собствеността върху останалата част от имот пл. №*, урегулирана като парцел *, е запазена и съответства на ПИ * по КККР). С договор от 21.03.1988г. Община Созопол отстъпва на Е. К. Д. право на строеж върху държавен парцел * в кв. 21 от 289 кв.м. за постройка на жилищна сграда. С договор за издръжка и гледане от 1992г. Е. Д. прехвърля на дъщеря си Г. Д. 1/2 ид.ч. от двуетажната еднофамилна жилищна сграда, построена в парцел * с площ 289 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от правото на строеж. С нотариален акт за дарение от 2018г. Е. Д. дарява на А. И. Б. останалата 1/2 ид.ч. от двуетажната еднофамилна жилищна сграда и 1/2 ид.ч. от правото на строеж върху общинско място ПИ ****. С нотариален акт за дарение от 2019г. Г. Д. и А. Б. (съпрузи) даряват на сина си Е. А. Б. 1/2 ид.ч. от сградата с идентификатор **** и 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор ****, с площ 13 кв.м., допълващо застрояване и 1/2 ид.ч. от правото на строеж През 2016г. е съставен акт за частна общинска собственост на ПИ *, като са отразени двете сгради в имота. С влязло в сила решение от 21.05.2018г. на Бургаски окръжен съд по възз. гр. д. № 359/2018г. е признато за установено по отношение на Община Созопол, че И. К. и М. М. са собственици на УПИ * по рег. план с площ 323 кв.м., ПИ * по КК. Като трето лице - помагач в това производство е участвала ответницата Г. К. Д.. В резултат на решението е издадена заповед за деактуване от 11.10.2018г. относно ПИ * с площ 336 кв.м. като е наредено да се предаде на И. К. и М. М.. М. М. е починала и неин наследник е ищцата И. К.. (Искът за собственост в това производство е уважен по съображения, че отчуждаването на имота е извършено с нищожен административен акт - неподписан от председателя на ИК на ОНС, което е основание за възстановяване на собствеността по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.) Приетата техническа експертиза сочи, че УПИ * в кв.21 е обособен през 1982г. със заповед № 621/17.12.1982г. и е с площ 336 кв.м. Към жилищната сграда на ответниците с идентификатор ****, която е с площ 82кв.м. има пристройка от 26 кв.м., налице е пристройка - допълващо застрояване с площ 10,50кв.м., заснета с идентификатор **** и навес към нея от 8,80м. - виж скицата към заключението на в.л. К.. В настоящето производство (с необжалваната част на решението на въззивния съд) въпросът за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищцата е разрешен и затова няма да бъдат сочени съображенията на съда, касаещи този иск. Спорът за собственост е висящ само в осъдителната част - относно правото на ответниците да държат поземления имот и сградата. Висящ е и спорът за нищожност на договора за учредяване право на строеж от 21.03.1988г. и този по чл. 109 ЗС. По иска по чл. 26 ЗЗД въззивният съд е споделил мотивите на първата инстанция, че договорът за отстъпване право на строеж върху държавна земя“ от 21.03.1988г., сключен между ОбНС-Созопол и Е. К. Д. не е нищожен поради липса на предмет, тъй като не е установена фактическа или правна невъзможност на предмета. Според съда, твърдението на ищцата, че суперфицията е учредена за вече съществуваща сграда, е недоказано, а обемът на правото на строеж, макар да не е конкретизиран в договора, обхваща всичко, което ще се построи от суперфициаря върху чуждата земя, ако то съответства на предвижданията на застроителния план и на изискванията на строителните правила и норми. Искът по чл. 108 ЗС в осъдителната част двете инстанции са отхвърлили като са приели, че упражняваната от ответните страни фактическа власт върху имота е на основание притежаваното от тях право на собственост върху двуетажната жилищна сграда, за която имат учредено право на строеж, т.е. те владеят имота на правно основание чл. 64 ЗС, което е противопоставимо на собственика. По негаторния иск съдът е приел, че ответниците са изпълнили в поземления имот пристройка към сграда с идентификатор **** с площ от 30 кв.м. и навес и пристройка към сграда с идентификатор ****. Спорно е дали тези второстепенни постройки са законно изградени и дали пречат на ищцата да упражнява пълноценно правото си на собственост върху поземления имот. За пристройката към съществуващата сграда е издадено разрешение за строеж по чл. 56 от ЗТСУ/отм./ през 1981г., а за пристройката към сграда с идентификатор № **** с площ от 25,40 кв.м. и пристройката към лятна кухня с площ от 13,80кв.м., онагледени в скицата към допълнителното заключение, не са представени строителни книжа. Съдът е посочил, че липсата на разрешение за строеж сама по себе си не е пречка за пълноценното упражняване на правото на собственост върху имота, а създадените от ответната страна пречки подлежат на пряко и пълно доказване. Счел е, че за тези сгради не са ангажирани доказателства, че създават пречки за използването на поземления имот по-големи от неудобствата, които създава жилищната сграда, за която е учредено право на строеж върху имота и съпътстващото го право на ползване на терена по предназначение (по аргумент от чл.64 от ЗС). Според съда използването на имота е ограничено основно от обременяващата го суперфиция, а не от постройките на допълващото застрояване. Затова е отхвърлил и иска по чл. 109 ЗС. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че такива не са налице. Първият поставен правен въпрос е: правно възможно ли е да се прехвърля второ изключително право върху един и същи обект, след като приобретателят вече е станал титуляр на същото и действителна ли е сделката; обекти които са станали публична държавна собственост или публична общинска собственост могат ли да се прехвърлят с разпоредителни сделки, след като са изведени от гражданския оборот; ако сделката е сключена с нищожен административен акт, то това не води ли до непреодолима правна пречка и до основание за нищожност на договора за отстъпеното право на строеж. Тези въпроси не са намерили разрешение в мотивите на въззивния съд. Те се базират на застъпената в касационната жалба теза, че е налице двойно придобиване на сградата от страна на ответницата Д. - веднъж с договора за продажба от 1981г. и втори път - с договора за суперфиция от 1988г. Тази теза не е възприета от съда. Втората част на въпроса е израз на тезата на жалбоподателката, че поземленият имот е отчужден за обществени нужди, а не за жилищно строителство и поради това е станал публична държавна, а впоследствие публична общинска собственост и е изваден от гражданския оборот. Тази теза изобщо не е обсъждана от съда, а и същата е в пълно противоречие с другата теза на жалбоподателката, намерена за основателна в предходното производство по установителния иск за собственост, а именно че поземленият имот подлежи на реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ (ако същият е публична собственост реституция не е възможна - чл.7, ал.4 ЗДС и чл.7, ал.4 ЗОбС). Вторият въпрос е за задължението на съда да следи за липса на формата за действителност на сделките. Въпросът е обоснован с твърдението, че заповедта и договора, с които се отстъпва правото на строеж, са подписани със запетая. Поддържаните по делото твърдения са за нищожност на договора за право на строеж поради невъзможен предмет и именно тези твърдения съдът е обсъдил и отхвърлил като неоснователни. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателния акт се изтъква, че неспазването на формата за действителност е видимо от самата сделка. В случая съдът не е имал задължението да констатира служебно нищожност на договора поради неспазване на формата за сключването му. Договорът видимо е сключен в изискуемата от закона писмена форма. Доводите на жалбоподателката относно това, че подписът е положен със запетая не се отнасят до формата на договора, а евентуално до липсата на съгласие, което основание за нищожност съдът не може да установява служебно (изрично в този смисъл са мотивите на тълкувателното решение). Ето защо, отклонение от тълкувателния акт не е допуснато. Липсва противоречие и с Решение № 672 от 26.11.2010г. по гр.д. № 1882/2009г. на ІІІ г.о. В него съдът е разглеждал изрично възражение относно положен със запетая подпис и е било установено кое лице е положило този подпис. Третото питане е дали поражда правни последици отстъпената суперфиция за построяване на жилище след като не е реализирано в петгодишния законов срок. На този въпрос съдът не е давал отговор, тъй като такъв довод не е поставян на вниманието му. Решаващият съд е приел, че е налице надлежно учредена суперфиция, а дали е реализирана в петгодишен срок не бил длъжен да обсъжда при липса на такова възражение. Четвъртият въпрос е: при незаявен иск по чл. 64 ЗС за определяне на прилежащи площи може ли по свое усмотрение съдът да определи цялата свободна площ от терена като прилежаща към жилищната сграда и това да доведе до отхвърляне на иска за предаване на владението; допустимо ли е по този начин да се формира сила на присъдено нещо по отношение на владението на имота. Този въпрос има отношение към изхода на спора за предаване на владението, но не е разрешен от съда в отклонение с посочената практика. В решение № 43 от 29.05.2019г. по гр.д. № 2463/2018г. на ІІ г.о. се приема, че съдът е длъжен служебно да допусне събирането на експертиза когато се произнася по иск за ревандикация на реална част от имот при наличието на разделна собственост върху терена и сградата, за да определи прилежащата площ към нея. Решението не е относимо към настоящата хипотеза, в която искът не е за ревандикация на реална част от имот, а за целия поземлен имот и правото на строеж е учредено когато имотът е бил държавна собственост. Релевантен за настоящия случай е фактът, че на ответницата Е. Д. е отстъпено право на строеж върху държавен парцел по реда на Наредбата за държавните имоти/отм./ и чл. 15 и сл. ЗС/редакция до изменението в ДВ бр. 33/1996г./. Съгласно чл. 105 от НДИ/отм./ и чл.15, ал.3 ЗС правото на строеж включва ползването и на незастроената част от парцела. Общото правило на чл.64 ЗС ограничава собственика на постройката да ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Сочените разпоредби на НДИ и на ЗС представляват именно такова „уговорено друго“ относно ползването на поземления имот. Извършената впоследствие реституция на поземления имот в полза на ищцата не засяга вече придобитото от ответниците право да ползват целия терен. Затова не е било необходимо назначаването на експертиза, която да определя прилежащата към сградата площ по смисъла на чл. 64 ЗС. Петият въпрос е: при загубени права на суперфициарен собственик след отчуждително производство на имота, ответникът може ли да се ползва от правата по чл.64 ЗС и да ги противопостави на невладеещият собственик на имота, така че да му се отнеме владението. Въпросът е продължение на предходния, но не съответства на възприетата от съда фактическа обстановка, нито е получил разрешение в мотивите на решаващия съд. Правата на суперфициарния собственик не са загубени след отчуждителното производство - такъв извод съдът не е правил. Е. Д. е станала първоначално суперфициарен собственик на сградата в имота по силата на сделката, сключена по реда на чл. 20 ЗСГ/отм./ След това е отчужден поземления имот (без сградата) от неговия собственик и на Д. е учредено право на строеж върху земята от общината. Това право на строеж й дава възможност да ползва целия незастроен парцел, което право е противопоставимо на собственика на земята. Шестият въпрос е по иска по чл. 109 ЗС и се отнася до това дали незаконни постройки създават пречка на собственика на имота и следва ли да бъдат премахнати. Въпросът е относим съм изводите на съда за отхвърляне на този иск, но не е разрешен в противоречие с практиката, както счита касатора. В решение № 401 от 21.07.2009г. по гр.д. № 2770/2008г. на V г.о. се приема, че неоснователно въздействие по смисъла на чл. 109 ЗС е построяването на сграда от трето лице, попадаща в имота на ищеца, като е без значение дали сградата е построена без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, които противоречат на строителните правила и норми. Разгледаният случай е на строеж, извършен на регулационната линия между два имота и навлизащ в ищцовия имот. Фактическите обстоятелства по настоящия спор са други. Освен това, следва да се отчетат указанията в по-късно приетото Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК, т.3, според които за уважаването на иска във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, че осъществяваното от ответника въздействие /действие или бездействие/ създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/; преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В обжалвания акт съдът е извършил преценка, че действията на ответниците по изграждане и ползване на навеса и пристройката са в рамките на правото им да ползват незастроената част от имота и не пречат на ищцата като собственик на терена. Даденото разрешение съответства на тълкувателния акт и липсва основание за допускане на касационно обжалване. Седмият въпрос касае иска по чл. 59 ЗЗД, решението по който не подлежи на касационно обжалване и той няма да бъде обсъждан. На основани изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на решението на Бургаски окръжен съд. При този изход ответникът Община Созопол има право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, възлизащи на 1200лв. Останалите ответници не са направили разноски и не претендират такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.