Определение № 288 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1782/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, гр. София чрез процесуален представител юрисконсулт Ц. Б. срещу решение № 857 от 21.04.2020г. по гр. дело № 5340/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение в следните части:

1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 5907 от 05.08.2019г. по гр. дело № 1915/2018г. на Софийски градски съд „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на С. П. С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ допълнително обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от ПТП на 24.08.2017г. съответно в размер 2 495 лв. и 35 000 лв., заедно със законната лихва върху сумата 35 000 лв., считано от 11.01.2018г. до окончателното плащане; на адвокат А. С. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер 2 118 лв. и на Софийски апелативен съд държавна такса в размер 1 499,80 лв.

2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати следните суми: на С. П. С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сума в размер 25 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 24.08.2017г. на път I-9, ведно със законната лихва, считано от 11.01.2018г. до окончателното плащане, и на основание чл. 493, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 432, ал. 1 КЗ сума в размер 2 495 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди от същото ПТП; на адвокат А. С. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата 943,75 лв. – адвокатско възнаграждение; на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 1 177,80 лв. – разноски по делото /държавна такса и депозит за експертизата/.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на причинени от ПТП телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубената работоспособност на пострадалия като размера на неговите доходи, финансовия му принос в семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос в обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на телесните му увреждания при ПТП?

2. Следва ли да се отчете 50% и повече съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата – управление на нерегистрирано ППС без съответната правоспособност за това?

3. Следва ли въззивната инстанция да обсъди в своите доводи приетото от първоинстанционния съд съпричиняване, при положение, че същото е оспорено и от двете страни в процеса и е отхвърлено от въззивната инстанция без да се мотивира? При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда, длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените във въззивните жалби оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателите съгласно чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално-правни норми?

Ответникът С. П. С. от гр. Бяла /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. А. С. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в изложението към касационната жалба липсват конкретни и ясни основания за допускане на касационен контрол, както и поради това, че посочените въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

За да направи извод за основателност на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд се е аргументирал с наличието на предвидените в посочената разпоредба предпоставки:

1/ сключена при ответното застрахователно дружество застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за лекия автомобил марка „Фолксваген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС], водачът на който е причинил застрахователното събитие;

2/ противоправно деяние - настъпило на 24.08.2017г. ПТП по вина на водача И. Н. И., който е управлявал автомобила с по-висока скорост от допустимата, не е намалил скоростта при приближаването до движещия се преди него мотоциклет, управляван от ищеца С. П. С., и е блъснал мотоциклета с два пъти по-висока скорост;

3/ в резултат на реализираното ПТП ищецът е претърпял неимуществени и имуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени;

4/ причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените неимуществени и имуществени вреди на ищеца.

При установяване на механизма на настъпилото ПТП съдебният състав е приел за неоснователно възражението на застрахователното дружество, че ударът бил непредотвратим поради движението на автомобила на къси светлини, при което осветеността пред него била по-малка от разстоянието, необходимо за намаляване до скоростта на мотоциклета. В тази насока е изложил съображения, че ако водачът на автомобила се е движил с допустимата от закона максимална скорост от 90 км/ч., той би имал възможност да спре и при движение на къси светлини, поради което е заключил, че при нарушаване на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и необорване на вината на водача на автомобила, са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, респ. чл. 432, ал. 1 КЗ.

Във връзка с релевираното от ответника /настоящ касатор/ в срока за отговор на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради управляване с превишена и несъобразена скорост, управляване на мотоциклет, непредназначен за шофиране по пътищата, без регистрационни номера, без свидетелство за управление и без каска, въззивната инстанция въз основа на заключението на автотехническата експертиза /А./, констативния протокол за ПТП, протокола за оглед на местопроизшествието, скицата и фотоалбума е приела, че е неоснователно по всички основания. Посочила е, че доказателствата опровергават твърденията ищецът да е управлявал мотоциклета с превишена и несъобразена скорост и без предпазна каска, а останалите обстоятелства, на които ответникът основава възражението за съпричиняване /т. е. управляване на мотоциклет, непредназначен за шофиране по пътищата, без регистрационни номера и без свидетелство за управление/, не са в причинна връзка с настъпване на процесното ПТП. Изложил е съображения, че изводът за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.

Въззивният съд не е обсъдил възражението за съпричиняване поради управление на мотоциклета без включени светлини и без светлоотразител, както и след употреба на алкохол, тъй като тези обстоятелства не са въведени валидно в процеса – същите са станали известни на ответното застрахователно дружество в хода на съдебното дирене в първоинстанционното производство, но липсва позоваване по реда на чл. 147 ГПК.

За да определи обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди на основание чл. 432, ал. 1 КЗ в размер 60 000 лв., съдебният състав въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза и показанията на свидетеля П. Т. С. е взел предвид следните факти и обстоятелства: броя, вида и тежестта на телесните увреждания – открита рана на носа, счупване на костите на носа, контузия на дясна лакътна става, контузия и разкъсно-контузна рана на лява глезенна става, счупване на сакрума със засягане на сакралните нерви и тяхната обвивка; продължителността на лечебния и възстановителния период – извършени две операции /едната - за наместване счупването на носа и зашиване на раната на носа; втората – за освобождаване на сакралните нерви и залепване на обвивката им, наместване на счупването на сакрума и фиксиране фрагментите с плака и винтове/; срокът за възстановяване от счупването на носа – един месец, а за счупването на таза в долната част на гръбначния стълб и неврологичните усложнения – една година; двукратен престой в болницата общо 17 дни; домашно лечение – един месец; възрастта на ищеца към настъпване на застрахователното събитие – 16 години; търпените неудобства – няколко месеца е имал чести позиви за уриниране и парене, като понякога се е изпускал; допълнителните негативни психични изживявания – освен болките от травмата е изпитвал страх и е имал промяна в поведението; последиците за здравето на ищеца и прогнозите за бъдещото му здравословно състояние – раните и счупванията на носа и таза са зараснали, контузиите са отшумели, движенията в кръста навеждане напред и настрани са ограничени и болезнени, има белег от рана на върха на носа, белег от разкъсно-контузна рана на лявата глезенна става отвътре с диаметър 2,5 см, надлъжен оперативен белег 10 см в долната част на гръбначния стълб; обществено-икономическите условия в страната при настъпване на застрахователното събитие.

Предвид извода за неоснователност на своевременното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца на всички въведени основания, въззивната инстанция е приела за основателен и иска за обезщетение за имуществени вреди в отхвърлената му част, поради което е присъдила и останалата част в размер 2 495 лв., т. е. искът за обезщетение за имуществени вреди в резултат на процесното ПТП е уважен в пълния му предявен размер 4 990 лв.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора в т. 1 от изложението материалноправен въпрос се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и в този смисъл е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора, включен е в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал и не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените/пострадалите и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 24.08.2017г. ПТП, причинено по вина на водача на застрахования при ответното застрахователно дружество автомобил, взел е предвид броя, вида и тежестта на телесните увреждания, вида на проведеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителния процес, продължителността и интензитета на болките и страданията, възрастта на ищеца към настъпване на застрахователното събитие, търпените неудобства, допълнителните негативни психични изживявания, последиците за здравето на ищеца и прогнозите за бъдещото му здравословно състояние, обществено-икономическите условия в страната при настъпване на застрахователното събитие. Релевантните факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика на ВКС. Конкретните икономически параметри от загубената работоспособност на пострадалия като размера на неговите доходи и финансовия му принос в семейството и домакинството, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на телесните му увреждания при ПТП биха могли да бъдат относими към размера на определяне на обезщетението за имуществени вреди, но такова не се претендира от ищцовата страна.

Посоченият от касатора в т. 2 от изложението материалноправен въпрос е относим към възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец на различни основания, въведени с отговора на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, и е във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. При произнасяне по този въпрос въззивният съд не се отклонил от формираната трайноустановена практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2012г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/01.10.2013г. по т. д. № 60/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 171/10.10.2013г. по т. д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 97/29.06.2016г. по т. д. № 1084/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 71/14.07.2016г. по т. д. № 1241/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 117/29.07.2016г. по т. д. № 3806/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 84/15.08.2016г. по т. д. № 1308/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 144/27.12.2016г. по т. д. № 1000/2015г. на ВКС, ІІ т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В посочената практика на ВКС е прието, че с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, като приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т. е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането. Във всички случаи обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване.

В трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, /решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./, се приема, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем.

При релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради управляване с превишена и несъобразена скорост, управляване на ППС, непредназначено за шофиране по пътищата, без регистрационни номера, без свидетелство за управление и без каска, намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, ако от събраните доказателства се установява, че с тези действия пострадалият обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, т. е. ако е налице причинно-следствена връзка, респективно, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е бил с поставена предпазна каска. В настоящия случай въззивната инстанция въз основа на събраните доказателства е приела, че възражението за съпричиняване е неоснователно по всички въведени от ответното застрахователно дружество в срока за отговор на исковата молба основания - доказателствата опровергават твърденията ищецът да е управлявал мотоциклета с превишена и несъобразена скорост и без предпазна каска, а останалите обстоятелства, на които ответникът основава възражението за съпричиняване /т. е. управляване на мотоциклет, непредназначен за шофиране по пътищата, без регистрационни номера и без свидетелство за управление/, не са в причинна връзка с настъпване на процесното ПТП. Обстоятелството, че пострадалото лице е управлявало мотоциклета без свидетелство за управление сам по себе си не е достатъчен, за да обуслови наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се установява това да е способствало за настъпване на произшествието при обективно осъщественото от ищеца управление на МПС при конкретната пътна обстановка и вината на водача на автомобила, причинил процесното ПТП при конкретната пътна обстановка. В съответствие с константната практика на ВКС въззивният съд е извършил съвкупна преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е направил извод за неоснователност на възражението за съпричиняване на посочените от ответника /настоящ касатор/ в срока по чл. 131 ГПК основания.

Третият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд и е релевантен за спора, предвид направените оплаквания във въззивните жалби на страните и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с трайната практика на ВКС е извършил съвкупна преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е приел, че не са осъществени от ищеца въведените от ответното застрахователно дружество в срока по чл. 131 ГПК основания за съпричиняване на вредоносния резултат, респективно не са в причинна връзка с настъпилото ПТП, като ищецът не е създал условия, нито е улеснил настъпването на процесното ПТП.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, предвид наличието на константна практика на ВКС, която не следва да бъде променяна, тъй като не е неточна, нито се налага нейното осъвременяване поради това, че не са настъпили изменения в законодателството и обществените условия.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На адв. А. С. С. следва да се присъди сума в размер 1 747,50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в касационното производство на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 и чл. 36, ал. 2 ЗАдв., изчислено съгласно чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение