Определение № 26 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 534/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от В. Е. Й. против определение № 447 от 21.10.2020 г. по гр.д.№ 1973/2020 г. на ВКС, ІІ гр.о., с което е оставена без разглеждане подадената от него касационна жалба вх. № 9261/24.03.2020 г. срещу решение № 244 от 20.02.2020 г. по гр. д. № 2165/2019 г. на Окръжен съд – Варна и е прекратено производството по гр. д. № 1973/2020 г. по описа на ВКС, ІІ гр. о. поради това, че въззивното решение не подлежи на касационен контрол на основание чл. 280, ал.3 т.1 ГПК, защото цената на предявения владелчески иск е под 5 000 лв. В частната жалба се правят оплаквания за нарушение на процесуалните правила и необоснованост, тъй като цената на иска, определена от първата инстанция е данъчната оценка на целия апартамент, предвид размера на определената държавна такса. Жалбоподателя се позовава на определение на ВКС, с което бил определен размера на държавната такса и съобразно същия размер следвало да се определя и дали решението подлежи на касационно обжалване. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр.2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съдът е съобразил, че исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС не са за собственост или за вещни права, а за защита на фактическо състояние, каквото е владението и не попадат между изключенията, посочени в чл. 280, ал.3 т.1 ГПК, поради което за тях се прилага общото правило за допустимост до касационно обжалване на въззивните решения с цена на иска над 5 000 лв. Цената на иск по чл. 75 или чл. 76 ЗС се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 3, във вр. с т. 2 ГПК и се равнява на 1/4 от стойността на вещното право, определена на база на данъчната оценка, а когато такава няма - на база пазарната му стойност. Съдът е посочил, че данъчната оценка на целия апартамент, съгласно представеното пред районния съд удостоверение, е 99 273 лв. Данъчната оценка на частта, предмет на спора – 5/32 ид.ч. е 15511,40 лв. Цената на иска по чл. 75 ЗС, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 3, във вр. с т. 2 ГПК за тази идеална част е 1/4 от 15511,40 лв., т.е. 3 877.85 лв. Поради това, че тази цена е под 5000 лв., съдът е приел, че въззивното решение не подлежи на касационен контрол, съгласно чл. 280, ал.3 т.1 ГПК. Затова е оставил без разглеждане касационната жалба и е прекратил производството по нея. Определението е правилно. Неоснователен е доводът на касатора, че определената от съда цена на иска е данъчната оценка на целия апартамент. Частният жалбоподател В. Е. Й. е предявил заедно с ищците М. Я. Х.-Й. и Е. П. Й. владелчески иск по чл. 75 ЗС за недвижим имот - апартамент, който е бил продаден на публична продан срещу купувача от проданта П. Я. П., въведен във владение на основание чл. 498 ГПК. За така предявените субективно съединени искове, съдът е определил държавна такса в размер на 992,73 лв., съобразно данъчната оценка на целия апартамент /4% върху 1/4 от нея/. С определение № 7571 от 03.07.2018г. по гр.д. № 8682/2018г. по описа на Варненски РС, потвърдено с определение № 2225/ от 03.09.2018 г. по гр.д.№ 1835/2018 г. на Варненски окръжен съд, е отхвърлено искането на другите двама ищци М. Я. Х.-Й. и Е. П. Й. за освобождаване от заплащане на държавна такса по предявените субективно активно съединените искове. С определение № 195 от 07.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 4096/2018 г. не е допуснато касационно обжалване на определението на Варненски ОС. След връщане на делото от ВКС е прекратено производството по предявените искове от М. Я. Х.-Й. и Е. П. Й. поради невнасяне на държавна такса от тях. Така предмет на спора е останало предаване на владението само за 5/32 ид.ч., за каквато част е искал предаване на владението частият жалбоподател В. Й. и за каквато част се е произнесъл съдът. Данъчната оценка на тази идеална част е 15511,40 лв., видно от удостоверението на л. 7 от делото на РС. Правилото на чл. 69, ал. 1, т. 3, във вр. с т. 2 ГПК е императивно и то определя цената на иска по владелчески искове в размер на 1/4 от цената по т.2, т.е. от данъчната или пазарната цена на спорното право. В случая цената на иска е 3 877.85 лв. /1/4 от данъчната оценка на 5/32 ид.ч. – 15511,40 лв./ Държавната такса за владелчески искове, съгласно т.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК е 4% от цената на иска, т.е. от 3 877.85 лв. Частният жалбоподател В. Е. Й. е внесъл държавна такса в размер на 156 лв., която съответства на 4% от цената на иска за претендираната от него идеална част 5/32 от владението на апартамента. Не отговаря на данните по делото и твърдението в частната жалба, че цена на иска върху данъчната оценка на целия апартамент е потвърдена от ВКС с влязло в сила определение. Както вече се посочи, пред ВКС е обжалвано определение, с което съдът е отказал да освободи от заплащане на държавна такса другите двама ищци. По отношение на заявените от тях претенции по чл. 75 ЗС за техните идеални части от владението, производството е било прекратено след влизане в сила на определението по чл. 83 ГПК. Така предмет на спора са останали само претендираните идеални части от частният жалбоподател В. Е. Й., а той изобщо не е бил страна в това производство. По изложените съображения, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Искането за намаляване на разноските, които В. Й. е осъден да плати следва да се разгледат по реда на чл. 248 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение