Определение № 5998 от 22.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1545/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. И. П., представляван от адвокат А. Ж. от САК, срещу определение № 3268 от 18.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3114/2024г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 11098 от 15.07.2024 г. по гр. д. № 4000/2024 г. на Софийския градски съд, в обжалваната му част, с която е прекратено като недопустимо производството по предявения от частния жалбоподател срещу А. С. Ш. и К. С. Х. отрицателен установителен иск за собственост, поради липса на правен интерес от търсената защита, на основание чл. 130 ГПК.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, евентуално неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответниците по частната касационна жалба – А. С. Ш. и К. С. Х., представлявани от адвокат Д. С. от САК, с който изразяват становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, респ. за неоснователност на частната касационна жалба. Претендират присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 11098 от 15.07.2024 г. по гр. д. № 4000/2024 г. на Софийския градски съд, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от частния жалбоподател срещу А. С. Ш. и К. С. Х. отрицателен установителен иск за собственост на основание чл. 130 ГПК. Констатирано е, че първоинстанционното производството по гр.д. № 4000/ 2024 г. на Софийския градски съд, е образувано по предявени от А. С. Ш. и К. С. Х. срещу И. М. П., Е. Д. П. и С. И. П. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за установяване правото им на собственост и предаване на владението на по 3/8 идеални части за всеки един от ищците от недвижим имот - апартамент в [населено място], [улица], на втори надпартерен етаж, състоящ се от пет стаи, хол, кухня, баня, слугинска стая, килер, гардеробно и черно антре, с площ от 160 кв.м. С. И. П. е предявил срещу А. С. Ш. и К. С. Х. насрещен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици на процесния имот.

Въззивният съд е приел, че съгласно разясненията на т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита - да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане ответникът да бъде осъден да му предаде владението върху имота. Следователно сезираният с молбата съд има задължението да обсъди всички правопораждащи и правоизключващи факти, на които се позовават страните, и които имат отношение към установяването на правото на собственост върху спорната вещ, поради което е прието, че предявяването от ответник по ревандикационния иск на насрещен установителен иск, с който се отрича правото на ищците, е безпредметно.

Изложени са мотиви, че задължителна предпоставка за предявяването на иск, с който се отрича субективно право на насрещната страна, е наличието на правен интерес от воденето на иска. Посочено е, че съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/ 2012 г. на ВКС, ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съдът е посочил, че С. И. П. ясно е заявил в исковата молба, че не владее и не претендира да е собственик на процесния недвижим имот, като в обстоятелствената част на молбата не е изложил твърдения да е титуляр на други права върху имота. Прието е, че след като самият ищец не твърди наличието на свое защитимо право, липсата на правен интерес от воденето на иска е очевидна, поради което предявеният иск е недопустим, поради липсата на абсолютната процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, а именно наличие на правен интерес от търсената защита.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1.Може ли да се загуби и погаси и да не настъпи универсално правоприемство на владението като фактическо отношение да стане част от наследствената маса, когато наследодателят не е упражнил правото си, дадено му по силата на влязъл в сила съдебен акт, да поиска от съдебен изпълнител принудително възстановяване на владение срещу лицата, посочени в съдебния акт и неупражняването на това право да получи владението чрез съдебен изпълнител по силата на изпълнителен лист дава ли материално и процесуално право на наследниците да предявят иск по чл. 108 ЗС срещу трети лица;

2. Доколкото владението е фактическо състояние и не е част от състава на наследството при смърт на невладеещия наследодател преминава ли правото на иска по силата на универсално наследствено правоприемство към наследниците, след като правото на владение не е част от състава на наследството и наследствената маса и допустим ли е иск по чл. 108 ЗС, предявен от наследници след като наследодателят приживе не е упражнил в 10 г. срок правото си на иск по чл. 108 ЗС и в тази хипотеза погасява ли се правото на иск по чл. 108 ЗС за наследниците на наследодателя;

3. Може ли при ненаследено право иск за владение да се предяви допустим иск по чл. 108 ЗС за владение върху недвижим имот, което не е било упражнявано от наследодателя към момента на неговата смърт;

4. При установяване на съществувалите фактически отношения, в които е участвал наследодателят при бездействие за упражняване на процесуалните и материални субективни права на иск по чл. 108 ЗС за недвижим имот, може ли да се придобие наследствено правоприемство на правото на иск, т.к. фактическите отношения поради бездействие на наследодателя и неупражняване на правото на иск не са част от наследството и наследствената маса;

5. При законово регламентиране, че ефекти на настъпилото наследствено правоприемство не могат да се приложат към владението, защото то е фактическо състояние, а приемство има само в правата и задълженията, имат ли материално и процесуално право и обективна и субективна активна и пасивна легитимация в процеса и имат ли право на иск по чл. 108 ЗС наследниците.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Обжалваното определение не е недопустимо, тъй като е постановено по подадена частна въззивна жалба от компетентен да я разгледа съд.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно определение, формулираните от частния жалбоподател въпроси нямат обуславящо значение за изхода на спора и изобщо по тях липсва произнасяне от въззивния съд в обжалваното определение, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях не е обосновано и наличието на поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото жалбоподателят не е изложил мотиви с какво отговорът на ВКС по въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, а това е негово задължение, съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното определение не е очевидно неправилно, поради съответствието му с практиката на ВКС. Въззивното определение е съобразено с т. 1 на ТР № 8/27.11.13 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В конкретния случай, предявеният отрицателен установителен иск не разкрива правен интерес в изяснения смисъл, тъй като жалбоподателят е заявил в исковата си молба, че не владее и не претендира да е собственик на процесния недвижим имот като липсват и данни с предявения отрицателен установителен иск да брани някакво фактическо състояние, от което да черпи права. В този смисъл са и изложените изводи на въззивния съд, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Въззивният съд е постановил акта си и при съобразяване на задължителните указания в Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК.Според т.2Б, мотиви от цитираното тълкувателно решение предмет на делото по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС и на положителния установителен иск за собственост е претендираното от ищеца право на собственост, докато предмет на отрицателния установителен иск е установяването, че ответникът не е носител на спорното право. Когато ответник по предявен ревандикационен иск е предявил срещу ищеца/ищците по първоначалното производство отрицателен установителен иск за същия имот и двете дела имат един и същи предмет – правото на собственост на ответника по отрицателния установителен иск и ищец по ревандикационния, което прави по-късно предявеният иск недопустим. В този смисъл е и постановено по реда на чл.274, ал.3 от ГПК определение № 3730 от 24.07.2024 г. по ч.гр.д. № 1623/ 2024 г. по описа на ВКС, I г.о.

По изложените съображения липсва основание за допускане на обжалваното определение до касация.

Ответниците по касация са претендирали разноски, но не са доказали реално направени такива, с оглед задължителните указания на т.1 от ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което такива не им се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение