Определение № 50021 от 02.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1313/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Трейс Груп Холд“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът Столична община оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойки за неизпълнение общо за периода 11.12.2015 г. - 10.09.2017 г. в размер на 910 229,34 лв. по договор от 11.06.2015 г. за възлагане на поддръжка и текущ ремонт на пътна мрежа и улични съоръжения на територията на Столична община. По частична жалба на ищеца въззивният съд е отменил решението в обжалваната част и е уважил иска в размер на 738 755,05 лв. заедно със законната лихва от предявяването на иска. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че след проведена процедура по обществена поръчка между страните бил сключен процесният договор, с който ищецът възложил на ответника действия за поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения на част от територията на Столична община срещу месечно възнаграждение в уговорен размер. Приел е, че спорни между страните са твърдените от ищеца несъответствия между действително извършеното и уговореното с оглед предвиденото в договора ниво на поддръжка, обуславящи наличието на неизпълнение като основание на претендираните неустойки. Въз основа на събраните по делото доказателства - констативни протоколи и съставени въз основа на тях обобщаващи протоколи за месечни инспекции и свидетелски показания - е приел за установено, че последните обективно установяват фактическото състояние на инспектираните улици към датата на съставянето им и съответно липсата на пълно изпълнение на задълженията на ответника по предвидените в договора и отразени в протоколите показатели за уговореното ниво на поддръжка, като протоколите са съставени в съответствие с предвидената в договора процедура за контрол. При формирането на фактическите си изводи съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на ответника за непротивопоставимост на констативните протоколи като неподписани от негов представител, приемайки, че от името на изпълнителя всички протоколи са подписани от лицето Г. Н., посочен като представител на „Трейс София“ АД, каквото търговско дружество в действителност не съществува към съответните дати. В тази насока е съобразил и безспорното между страните обстоятелство, че за процесния период ищецът е заплатил уговорените в договора възнаграждения, които ответникът е получил, с което е обосновал единствено възможния извод, че е знаел за тяхното съществуване и съдържание като съставени с участието на негов представител, както и че не е се възползвал от предвиденото в договора право да поиска повторна инспекция, следователно се е съгласил с констатациите в протоколите. С оглед последното е намерил за ирелевантен въпроса дали констатациите в протоколите съответстват на материалите от извършеното при същите инспекции видеозаснемане според повдигнатото от ответника възражение, като е приел, че съдържанието на видеоматериалите би имало значение само при своевременно поискана и проведена повторна инспекция, при липсата на каквато установеното в протоколите е обвързващо ответника. От правна страна въззивният съд е намерил иска за основателен с оглед приетото за установено неизпълнение, като при определянето на размера на отделните неустойки е възприел заключението на изслушаната счетоводна експертиза. По въпроса за действителността на отделните клаузи за неустойка въззивният съд, обратно на извода на първата инстанция, е намерил същите за действителни поради липсата на противоречие с добрите нрави. Приел е, че съгласно уговореното размерът на неустойката по първите три от обсъдените клаузи се определя в зависимост от неизпълнението в количествено отношение (степента на отклонение от съответните показатели, определящи необходимото ниво на поддържане), конкретно според броя на показателите, по които е налице отклонение. Посочил е, че размерът на неустойката е обвързан с вида и обема на неизпълнението при отчитане на специфичния предмет на договора, в който не е предвидено извършването на отделни строителни работи за съответния конкретен обект, а е поето общо задължение за целия срок на договора да се поддържат съответните части от уличната мрежа в предвиденото в договора състояние, като неустоечните клаузи изцяло съответстват на предмета и целта на договора. Съобразил е също, че договорът е бил сключен от публичен възложител след проведена процедура за възлагане на обществена поръчка и след като ответникът - търговец, за който се предполага да притежава необходимите за изпълнението ресурси, е имал възможността да установи текущото състояние на отделните обекти. Изрично е подчертал, че размерът на неустойката не е в зависимост от общото възнаграждение по договора, а съответно на неизпълнението само за конкретния обект, както и в зависимост от броя на показателите, по които е допуснато отклонение. С тези вреди е намерил за неоснователен довода, че предвидените неустойки представляват непропорционална санкция дори и за най-малкото по обем неизпълнение. За неоснователно е намерил и възражението за несъобразяване на размера на неустойките с очакваните от неизпълнението вреди, като е изложил подробни съображения, изведени от преследвания с договора обществен интерес и възможната отговорност на ищеца за евентуални вреди, претърпени от трети лица в резултат на неизправности по уличната мрежа при съобразяване на броя на населението на града и интензивността на пътния и пешеходния трафик. По отношение на последната клауза въззивният съд също е приел, че макар и явяваща се допълнителна санкция, основана на неизпълнение, засягащо общо дадена зона, не е прекомерна с оглед определянето на размера ѝ на база уговореното за цялата зона възнаграждение и на по-широкия кръг потенциално засегнати от неизпълнението ползватели на уличната мрежа. С тези съображения съдът е обосновал обобщения извод, че уговорените неустоечни клаузи не излизат извън пределите на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочил е, че с оглед обезпечителната функция същите са гаранция за точното изпълнение на задълженията на изпълнителя, а едновременно с това служат и за обезпечение на евентуалните вреди за възложителя. Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК вероятна недопустимост на въззивното решение се обосновава с доводите, че въззивният съд е присъдил върху уважената част от неустойките и законната лихва от предявяването на иска, без по делото да е било направено от ищеца искане в този смисъл. Установяват се действително данни за вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК на въззивното решение в частта относно присъдената законна лихва, поради което в тази част касационното обжалване следва да бъде допуснато. Доколкото посочените от жалбоподателя обстоятелства се отнасят само до тази част на въззивното решение, същите не могат да обосноват допускане и в останалите части, независимо че според изложеното в касационната жалба се поддържа оплакване за недопустимост на решението в цялост. Очевидна неправилност на решението се обосновава с доводите за липса на мотиви относно конкретните предпоставки (по показатели и по отделни обекти/зони) за възникване на вземанията за неустойка по отделните клаузи, както и за необоснованост, изразяваща се според жалбоподателя в основаването на изводите за дължимост на неустойките върху писмени доказателства (констативните протоколи), съставени с участието не на жалбоподателя, а на трето лице („Трейс София“ ЕАД), с оспорване и на констатацията за несъществуване на такова дружество. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените доводи не обосновават предвидения в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК квалифициращ признак „очевидност“ съобразно установеното в практиката съдържание на това понятие, а представляват оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от цитирана практика на ВКС по въпросите: 1) следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно и следва ли съдебното решение да бъде постановено след тяхната съвкупна преценка; ако въззивният съд приеме клаузите за неустойки по договора за валидно уговорени, поради което намери за неправилни изводите на първоинстанционния съд за нищожността им, следва ли да обсъди и да се произнесе по всички останали възражения на ответника, свързани с дължимостта на тези неустойки; може ли съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези възражения. 2) допустимо ли е съдът да гради изводите си на непредставени и неприети по делото доказателства; може ли съдът да формира изводи от собствени съждения за осъществили се факти, за които няма събрани доказателства и за които страните не са навеждали доводи; 3) какви са доказателствената сила и доказателствената стойност на частния свидетелстващ документ, който не носи подпис на страната, на която се противопоставя и чия е тежестта за доказване на верността на съдържанието му; кой носи доказателствената тежест при оспорване на верността на засвидетелстваните факти, съдържащи се в оспорени частни свидетелстващи документи, при положение, че последните не са подписани от представител на страната, която ги оспорва, както и при положение, че същата страна не е посочена като страна по документа; 4) каква е доказателствената сила на частните свидетелстващи документи по отношение на отразените в тях факти и подлежат ли те на оспорване; каква е доказателствената стойност на констативния протокол като частен свидетелстващ документ и преклудира ли се възможността за оспорване на съдържанието му, дори да е бил подписан от оспорилата го страна; каква е ролята на констативния протокол като частен свидетелстващ документ при доказване на договорното изпълнение и допустимо ли е съдът да го разглежда като обвързващ страните, независимо че съдържанието му е оспорено и опровергано от събраните по делото доказателства; 5) противоречи ли на добрите нрави, както и на присъщите ѝ обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, неустойката, чийто размер не е съобразен с очаквания размер на вредите при сключване на договора, както и със степента и характера на неизпълнението; при преценката за валидността на неустоечна клауза от гледна точка на накърняване на добрите нрави съдът ограничава ли се до изследване само на договорната клауза или извършва цялостна преценка и на съпътстващи фактори, като всички представени (заявени и установени) по делото отношения между страните, равнопоставеността на страните, насрещните престации, възможността на длъжника да ограничи размера на неизпълнението и др.; противоречи ли на добрите нрави и явява ли се прекомерно предвиденото в договора кумулиране на повече от една неустойка за едно и също неизпълнение; 6) може ли да се приеме за валидно уговорена неустойка, ако заложените в договора критерии, спрямо които тя се начислява, не могат да бъдат обективно измерени; валидна ли е неустойката, ако начинът и базата за начисляването ѝ и другите критерии, посочени в договора, са определени извън пределите на нравствената допустимост; 7) може ли качеството на възложителя да е критерий при преценка валидността на уговорените неустоечни клаузи; могат ли да се считат за очаквани и предвидими при сключването на договора за обществена поръчка вредите, които публичният възложител (в случая Столична община) би могъл евентуално да претърпи вследствие насочени към него претенции от трети лица за претърпени имуществени и неимуществени вреди; пряка и непосредствена последица от неизпълнение на договора за обществена поръчка ли са вредите, които общината в качеството ѝ на възложител има задължение да обезщетява по силата на задължението ѝ по чл. 16 ЗОС, както и на чл. 50 ЗЗД, и могат ли тези вреди да бъдат предвидени при сключването на договора; могат ли да се приемат за очаквани и предвидими при сключване на договора вреди, които уговорената неустойка по договора за обществена поръчка следва да обезщетява, репутационните вреди за възложителя (в случая общината) от накърняване на доверието на гражданите към него от неизпълнение задълженията на изпълнителя по договора; представлява ли общественият интерес елемент от фактическия състав на вредата, която неустойката по договора за обществена поръчка обезщетява; съотносим ли е общественият интерес с обема на отговорността на изпълнителя по договора; 8) дължима ли е неустойка от изпълнителя по договора, ако възложителят, който претендира заплащането ѝ, е неизправна страна поради това, че не е изпълнил или не е бил готов да изпълни насрещните си задължения по договора, както и ако не е оказал съдействие на изпълнителя; дължима ли е неустойката по договора, ако възложителят не е предоставил възможност за корекция на констатираните недостатъци, при условие, че същите са могли да бъдат отстранени; 9) оборена ли е формалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ и следва ли да се приеме за неавтентичен, ако същият съдържа поправки и зачерквания, вкл. когато документът е оспорен от страната, на която се противопоставя, а от останалите доказателства по делото не се установява кога и от кого са извършени тези поправки и зачерквания, както и не се установява, че отразяват вярно установените в документа факти и обстоятелства; 10) при наличие на представени по делото веществени доказателствени средства (или веществени доказателства), допустимо ли е въззивният съд да прави извод за съдържанието и доказателствената им стойност само по свидетелски показания, без да извърши собствен оглед, както и в противоречие с изводите от извършения оглед от първоинстанционния съд и този, извършен от назначената от последния съдебно-техническа експертиза; при липса на спор между страните, че не е налице определен факт от действителността, правилно ли е решението, с което съдът го приема за осъществен, тълкувайки единствено показания на свидетел; възможно ли е въззивният съд да приеме с решението си за спорни определени факти и обстоятелства, ако за същите не е съществувал спор между страните пред първата инстанция и без да даде нужните указания на страните; 11) може ли съдът да игнорира уговорките на страните в сключения между тях договор относно начина на приемане на изпълнението при преценката си за наличието на неизпълнение; допустимо ли е съдът да изменя волята на страните и постигнатите от тях договорки при сключване на договора при тълкуване на разпоредбите му; 12) следва ли при постановяване на решението по делото съдът да посочи по какъв начин е достигнал до изводите си за конкретните резултати, в т. ч. и до извода за дължимост на конкретно присъдения размер на паричното вземане; следва ли съдът да изложи мотиви и причини защо не възприема приетите по делото експертни заключения. Във връзка със същите въпроси в евентуалност се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводите, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като разглеждането им допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, както и за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед измененията в законодателството, както и в обществените условия. Поддържа се също, че законодателната уредба не е достатъчно пълна и ясна, а същевременно липсва и достатъчно съдебна практика, а съществуващата следва да бъде развита. Конкретно във връзка с въпросите от първи до седми се твърди, че липсва достатъчно съдебна практика относно предвидимите вреди за публичните възложители по договорите за обществена поръчка и съотнасянето на отговорността за санкции на изпълнителите по тези договори към евентуални вреди за възложителите от насочени към тях претенции от трети лица. Поддържа се, че общественият интерес не може да се приеме за еднозначен критерий за обосноваване валидността на неустойка, несъобразена с вида и степента на неизпълнението. Конкретни аргументи по основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК не са изложени, извън бланкетното позоваване на тази разпоредба в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което на това основание обжалването не може да бъде допуснато. Вторият от формулираните въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Значението на същия се обосновава с твърдението, че въззивният съд е основал изводите си на непредставени и неприети доказателства, а именно предвидените в договора месечни отчети на възложителя. В самото изложение обаче правилно се сочи, че въззивният съд, макар и да е приел за доказана уговорката, че възнаграждението се заплаща по одобрен от възложителя месечен отчет, е основал фактическия си извод за знание на изпълнителя за съставянето и съдържанието на протоколите за месечна инспекция върху безспорното между страните обстоятелство, че са били заплатени съответните месечни възнаграждения, а не върху непредставени и необсъждани месечни отчети. По третия и четвъртия въпрос, свързан с оспорването на доказателствената стойност на констативните протоколи, се поддържа, че по направените възражения за неучастие на жалбоподателя в съставянето им, доколкото като страна по тях е посочено друго търговско дружество, и за липса на представителна власт на физическото лице, подписало ги от името на това дружество, се поддържа, че ищецът не е доказал нито представителната власт, нито узнаването на тези протоколи от страна на жалбоподателя, поради което неправилно и без мотиви въззивният съд приел, че същите са придобили обвързващ жалбоподателя характер. Както и по втория въпрос, следва да се посочи, че решаващия извод за знание на жалбоподателя въззивният съд е основал върху факта на плащане на възнагражденията, за което така формулираният въпрос не държи сметка. Доводите за непроведено от ищеца доказване в тази насока и съответно неправилност и немотивираност на извода на въззивния съд са относими към правилността на решението като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и до въпроса за разпределението на доказателствената тежест при оспорване на съдържанието на частния удостоверителен документ, доколкото въведените с третия въпрос предпоставки - документът да не носи подписа на лицето, на което се противопоставя - са отречени от въззивния съд, който е основал изводите си относно наличието на отклонения от уговорените показатели върху предхождащата констатация, че констативните протоколи са подписани от името на жалбоподателя и не са били своевременно оспорени по отношение на представителната власт, т. е. приел е, че жалбоподателят се явява страна по съставените протоколи, а не трето за тях лице. По петия въпрос се поддържа, че въззивният съд не е съобразил предвидимостта при сключването на договора на възможните вреди, нито обстоятелството, че размерът на санкциите не е съобразен със степента на неизпълнение, както и кумулирането на неустойката по чл. 17.2.3.4 с останалите неустойки. По така поставения въпрос не се установява специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същия е установена задължителна практика на ВКС с т. 3 от ТР № 1/2009 на ОСТК, както и последователна казуална практика, вкл. цитираната от жалбоподателя, съгласно която противоречи на добрите нрави уговорка за неустойка, чието единствена цел излиза извън присъщите на института на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като при извършването на преценката за противоречие с добрите нрави следва да се съобразяват както посочените в тълкувателното решение критерии, така и други такива според конкретните обстоятелства по всеки отделен случай. В разглеждания случай въззивният съд подробно е обосновал изводите си, че процесните неустойки според уговореното в договора изпълняват както обезщетителна, така и обезпечителна функция, поради което крайният извод за липса на противоречие с добрите нрави не е в отклонение от установената практика. Шестият въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В първата си част - относно обективността на показателите за неизпълнение - въпросът не съответства на данните по делото и съответно мотивите на въззивния съд, доколкото правните изводи на съда се основават на приетото за доказано неизпълнение с точни отклонения в количествено отношение, а не на критерии, които не могат да бъдат обективно измерени. Във втората си част въпросът предпоставя наличието на отклонение от добрите нрави, следователно с дадената формулировка съдържа в себе си и търсения според поддържаната от жалбоподателя теза отговор. По седмия въпрос - отнасящ се до възможните вреди за възложителя в резултат на неизпълнението - също не се установява отклонение от посочената по-горе практика на ВКС, в частност тълкувателното решение, където, наред с посочения критерий съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението, изрично е подчертано, че направеното изброяване е неизчерпателно и на съобразяване подлежат и конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В съответствие с даденото разрешение въззивният съд е съобразил като критерии и качеството на ищеца като публичен възложител, т. е. сключил договора в преследване не на частен, а на обществен интерес, както и произтичащия от това широк кръг на третите лица, които биха могли да бъдат увредени в резултат на неизпълнението, съответно биха разполагали с претенции срещу възложителя за обезщетяване на причинените им вреди. Не се обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на осмия въпрос. В тази насока се поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че уговорените неустойки обогатяват неоснователно ищеца и значителна част от уличната мрежа е била в състояние, налагащо ремонт, оттук до невъзможност за изпълнение в цялост на предвидените в договора показатели, като с оглед на това се твърди, че горните обстоятелства обуславят извод за неизправност на ищеца, който поради това не може да претендира уговорените неустойки. Въпросът се явява неотносим към изводите на въззивния съд предвид липсата на конкретна аргументация посочените обстоятелства неизпълнение на кои точно задължения на ищеца по договора представляват, респ. задължение за какво точно съдействие е имал ищецът. Деветият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по същия въззивният съд не се е произнасял. Не отговаря и десетият въпрос, по който въззивният съд, основавайки фактическите си изводи на констативните протоколи, е приел, че събраните веществени доказателствени средства (видеоматериали) са неотносими към спора при липсата на повторна инспекция съгласно предвидената в договора възможност, т. е. позовал се е на конкретното съдържание на договора. По единадесетия въпрос, обоснован с довода, че въззивният съд е кредитирал единствено констативните протоколи и протоколите за месечни инспекции, а представените видеоматериали е приел за ирелевантни, се поддържа, че по този начин съдът е игнорирал изцяло уговорката, че действителното състояние на улиците се установява чрез датирано видеозаснемане, с което е подменил волята на страните. С дадената формулировка въпросът не обосновава отклонение от посочената от жалбоподателя практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, доколкото в настоящия случай спор по тълкуване на договора не е налице, а в действителност се оспорва изводът на съда за неотносимост на видеозаснемането, което обаче като въпрос по правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Накрая, не се установява отклонение от установената практика на ВКС и по дванадесетия въпрос с оглед изложените от въззивния съд мотиви, с които по отношение на размера на вземането е възприето неоспореното заключение на изслушаната счетоводна експертиза, по чиито констатации спор пред инстанциите по същество не е бил налице. Що се отнася до първия от формулираните въпроси, следва да се отбележи, че същият частично удовлетворява общото и специалното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд в отклонение от установената практика на ВКС не се е произнесъл по част от възраженията на ищеца, а именно относно надлежно предявеното възражение за прихващане. Поради това и доколкото непроизнасянето по възражението за прихващане се явява обуславящо извода за основателност на иска в частта, съответстваща на размера на предявените за прихващане насрещни вземания - 2076,87 лв. - касационно обжалване следва да бъде допуснато частично. В останалите части въпросът не отговаря на общото, респ. специалното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Възражението за погасителна давност се явява неотносимо към обжалваната част от иска, предмет на въззивното производство, отнасяща се само до отделните вземания за периоди в рамките на тригодишния период, предхождащ предявяването на иска. Във връзка с останалите възражения не се установява отклонение от практиката на ВКС относно задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички допустими и относими към предмета на въззивното производство доводи и възражения на страните, доколкото с оглед съдържанието на мотивите на въззивното решение по тях произнасяне е налице, макар и по част от тях лаконично или имплицитно. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване не е налице във връзка с никой от формулираните въпроси. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по въпроса да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Бланкетно се заявява липса на практика, но не се обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. С тези мотиви съдът