Определение № 411 от 21.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1907/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от процесуалния представител на О. Й. Димов, против определение № 1655 от 27.06.2022 г. по в.ч.гр.д. № 1781/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, тринадесети състав, в частта, с която е отменено определение № 263903 от 08.06.2022 г. по гр.д. № 5898/2022 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-25 състав, в частта, с която е отхвърлена молбата на „Юробанк България“ АД за допускане на обезпечение на предявените от „Юробанк България“ АД срещу О. Й. Димов искове за заплащане на сумата от 170 590.39 CHF, част от дължима главница в размер на 179 193.88 CHF с левова равностойност 306 800 лв. при фиксинг 1.79846, на основание чл. 430 ТЗ, както и сумата от 953.84 лв., представляваща разноски за подновяване на договорна ипотека, дължими по сключен договор за потребителски кредит № HL32586 от 27.12.2007 г., предмет на гр. д. № 12298/2019 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-25 състав, чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“, като вместо това е допуснато обезпечение на така предявените искове чрез спиране на изпълнението по изп. д. № 3327/2022 г. по описа на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 838 на КЧСИ, образувано по молба на взискателя О. Й. Димов въз основа на изпълнителен лист от 13.05.2022 г., издаден по гр. д. № 29478/2017 г. на Софийския районен съд, 42-ри състав, като издаването на обезпечителната заповед е поставено в зависимост от внасяне в срок от страна на молителя „Юробанк България“ АД на парична гаранция в размер на 22 000 лв. В жалбата се излага, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което се моли за отмяната му. Оспорват се изводите на съда за наличие на обезпечителна нужда с оглед данните, че банката няма да бъде затруднена да реализира правата си в случай на уважаване на предявените осъдителни искове, доколкото в полза на кредитната институция има учредена договорна ипотека, като пазарната цена на ипотекирания недвижим имот надхвърля размера на претендираното задължение. Твърди се, че между страните се водят и други производства, като допуснатото обезпечение нарушава правото на настоящия жалбоподател да получи присъдените му от съда суми и цели единствено заобикаляне на закона от страна на банката, която не изпълнява съдебно решение, с което е осъдена да заплати парична сума на физическо лице. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е обезпечителна нужда за молителя-ищец, когато между същите страни са висящи няколко граждански дела, по които съществува основателно предположение, че молителят няма да докаже значителна част от осъдителната си претенция, както и същият е обезпечил вземането си с договорна ипотека върху недвижим имот, чиято пазарна стойност е по-висока от размера на задължението на ответника?; 2. Адекватна ли е обезпечителна мярка, когато чрез допускането й ответникът ще е лишен от възможността да реализира в пълен обем правата, които са му дадени по влязло в сила решение между същите страни със същия предмет?; 3. Незаконосъобразно ли е допуснато обезпечение, по което на съда не са представени всички относими писмени доказателства, от които по безспорен начин се установява, че реализацията на правата на ответника ще бъде нарушена?; 4. Налице ли е свръхобезпечение, когато съществува основателно предположение твърденият размер на осъдителния иск да бъде отхвърлен в по-голямата си част, като този иск е обезпечен с договорна ипотека върху имот, чиято стойност надхвърля размера на дълга на ответника?; 5. Допустимо ли е да се допусне обезпечение, с което се създава привилегия в полза на длъжника по изпълнителното дело, съответно се нарушават правата на взискателя?; 6. Подлежи ли на отмяна обезпечение, по което съдът е допуснал обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“, но не е бил информиран от молителя, че между длъжника и взискателя са висящи няколко производства, по които съществува вероятност взискателят да не може да реализира правата си?; 7. Допустимо ли е свръхобезпечение на осъдителен иск, за който има влязло в сила решение, от което се установява, че осъдителният иск на молителя-длъжник по изпълнително дело, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по влязлото в сила решение, ще бъде отхвърлен в по-голямата си част?; 8. Допустимо ли е обезпечение, когато дългът е обезпечен с договорна ипотека на имот, чиято пазарна стойност е по-висока от размера на дълга, и то при условие че молителят е банкова институция, която се ползва с привилегията да продаде имота според чл. 445 от ГПК?; 9. Самият факт, че молителят е банкова институция, отпуснала кредит, означава ли, че осъдителният й иск срещу физическо лице по договора за кредит е основателен? и 10. Когато между молителя и ответника има влязло в сила решение, в което са обявени за нищожни клаузи от процесния договор между тях, съответно е несъмнено, че размерът на твърдяното бъдещо задължение по осъдителния иск, по който се иска обезпечение, ще е в по-нисък от първоначално предявения размер, и това влязло в сила решение е преюдициално по отношение на други висящи производства между същите страни и със същия предмет, може ли да се направи основателно предположение, че правата на молителя-длъжник по изпълнителното дело ще бъдат нарушени, ако не му бъде допуснато обезпечение „спиране на изпълнението“? Според частния касатор така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с определение № 143 от 18.02.2013 г. по ч.т.д. № 63/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 620 от 09.11.2009 г. по ч.т.д. № 592/2009 г. на ВКС, ТК, I т.о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната касационна жалба – „Юробанк България“ АД, чрез процесуален пълномощник, счита, че не са доказани предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и че жалбата е неоснователна. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – насочена е против подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, изхожда от легитимирана страна и е депозирана в срока по чл. 396, ал. 1 ГПК. За да намери молбата по чл. 389 ГПК за основателна, съставът на въззивния съд е приел, че предявените от молителя искове са допустими и вероятно основателни за целите на обезпечителното производство – налице е облигационно правоотношение по силата на сключен между страните договор за кредит, като твърденията за просрочие и обявяване на договора за предсрочно изискуем са предмет на решението на съда по съществото на спора; същевременно исковете са осъдителни, поради което обезпечителната нужда се презумира. По отношение на обезпечителната мярка „спиране на изпълнението“, съставът на въззивния съд е посочил, че същата е адекватна, когато с изпълнението ще бъдат нарушени права на ищеца, които следва да бъдат предпочетени пред правата на взискателя, както и когато самото изпълняемо право се оспорва. Съобразно данните по делото е прието, че с осъществяването на изпълнението по изпълнителното производство ще се осуети възможността при позитивно решение ищецът по настоящия иск да получи изпълнение – по изпълнителното производство от патримониума му ще излезе сумата от 22 000 лв. срещу насрещното му вземане, предмет на настоящото производство, което при липса на обезпечение няма как да бъде удовлетворено. Ищецът разполага с правото да прихване тази сума, което би могло да бъде реализирано чрез спиране на изпълнението. По отношение на тази обезпечителна мярка съдът е намерил същата за съответна на обезпечителната нужда, като е счел, че допускането й следва да е при условията на парична гаранция в размер на 22 000 лв. съгласно правилото на чл. 390, ал. 4 ГПК и предвид данните по делото, че между страните е налице влязло в сила решение, с което клаузи от договора за кредит са обявени за недействителни. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за допускане на обжалваното въззивно определение до касационна проверка. Формулираните от частния касатор въпроси не удовлетворяват общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите нямат характер на правни, а са изцяло казуистични, като такива същите биха били релевантни единствено към правилността на съдебния акт и не на последно място - във въззивното определение липсва произнасяне по тях, поради което и не са обусловили решаващата правна воля на съда за постановяване на атакувания краен резултат. Липсата на надлежно формулирани правни въпроси сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, в какъвто смисъл е цитираното по-горе Тълкувателно решение. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение