Определение № 50001 от 03.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 646/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 1375 от 20.12.2021 г. по в.гр.д. № 1770/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 260404 от 19.01.2021г. по гр.д. № 1848/2018г. на Софийски градски съд, в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на М. Т. Т. на основание чл. 432, ал.1 КЗ, сумата от 64 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в преживени болки и страдания от телесни повреди, както и сумата от 3 025.60 лв. – обезщетение за имуществени вреди, получени в резултат на осъществило се на 28.04.2017г. ПТП по вина на водача Б. Т. Х., по време на действие на застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност”, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.11.2017г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът излага доводи за несъобразяване от въззивния състав със задължителните разрешения, дадени с ППВС № 4/68 г. по приложението на чл.52 ЗЗД относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което да репарира претърпените от ищцата болки и страдания. Намира присъденото обезщетение за прекомерно завишено, доколкото въззивната инстанция не е взела предвид съществения принос на пострадалата при реализирането на ПТП. Несъгласие се изразява и с потвърдителния диспозитив на въззивния съд, касаещ размера на присъденото от първата инстанция обезщетение за имуществени вреди, обосновано с твърдението, че Софийският апелативен съд не е изложил мотиви в тази насока.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, а именно:

1. „Присъденото обезщетение съответства ли на принципа на справедливост, адекватност и обективност?“ По този правен въпрос се твърди противоречие между изводите, до които е достигнала въззивната инстанция, с Решение № 189 от 04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010 г. на ВКС, II т.о., Решение № 11723 от 05.08.2019 г. по адм. д. № 4468/2019 на ВАС и Определение № 26 от 21.01.2010 г. по т. д. № 815/2009 г. на ВКС, I т.о.;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази и изследва събраните по делото доказателства, като отчете и липсата на такива (за прилагане на всички критерии по ППВС № 4/68 г.) при условията на пълно и главно доказване, досежно обема на неимуществените вреди, подлежащи на обезщетяване?“ По този въпрос се сочи несъобразяване на въззивното решение с практиката на ВКС обективирана в Решение № 553 от 27.06. 2013г. по гр. д. № 196/2012 г. на IV г.о.; Решение № 274 от 24.10.2016 г. по гр.д. № 2228/2016г. на IV г.о.; Решение № 77от 17.03.2015г. по гр.д. № 2040/2014г. на IV г.о.; Решение № 164 от 04.06.2014г. по гр. д. № 196/ 2014 г., III г.о.; Решение № 86 от 06.07.2020 г. по т.д. № 761/2019 г., II т.о.; Решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/ 2020г. на IV г.о.; Решение № 96 от 29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на II т.о.; Решение № 15 от 19.02.2020г. по т. д. № 146/2019г. на II т.о.; Решение № 64 от 16.05.2019г. по т.д. № 1781/2018г. на II т.о. и Решение № 36 от 02. 05.2019 г. по т.д. № 1354/2018г. на II т.о.;

3. „Длъжен ли е съдът да обсъди и изложи мотиви, относно потвърждаване на решението в частта за имуществените вреди, без да е разгледал тяхната обусловеност и доказаност като в пряка връзка с телесните увреди от ПТП ?“;

4. „Длъжен ли е съдът да изследва и посочи в решението си кои травми на увреденото лице са причинени в резултат на конкретното действие или бездействие, окачествено като негов принос за настъпване на ПТП ?“;

5. „Влияе ли тежестта на нарушенията на ЗДвП от страна на пострадалото лице, тяхната пряка връзка с механизма на добитите травми, върху квотата на принос на увреденото лице и може ли тя да бъде приблизително близка до тази на водача на МПС ?“;

6. „Обосновано ли е отсъден 20% принос на пострадалото лице или необосновано ли е потвърден този принос в решението на САС ?“;

7. „ Обосновано ли ще бъде увеличаване на така определения принос на пострадалото лице в конкретния механизъм на добиване на телесните травми от ПТП, отразяващ се върху размера на неимуществените вреди и средствата за лечение, като имуществени вреди ?“

По въпроси №№ 3-7 не се сочи релевантна съдебна практика на касационната инстанция, в противовес на която да е постановено въззивното решение, респективно – не се обосновават някои от останалите предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

В касационната жалба е застъпено становището, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, както и е посочено, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, без твърдяното основание да е отнесено към конкретно формулиран правен въпрос.

Ответникът по касационната жалба – М. Т. Т., чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните, данните по делото и допустимостта на обжалването, констатира следното:

Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в потвърдителната част на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за имуществени вреди, се преценява като процесуално недопустима. Цената на иска от 3 025.60 лв. не надхвърля законодателно определения праг от 5 000 лева на необжалваемост на въззивните решения, предвиден в разпоредбата на чл.280,ал.3,т.1 ГПК. Следователно, касационното производство в посочената част е недопустимо, поради което касационната жалба срещу обжалваното решение на Софийски апелативен съд в частта на присъденото обезщетение за имуществени вреди следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от М. Т. Т. против „Дженерали застраховане“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 80 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, и 3 782 лв. - имуществени вреди, разходи за лечение, в резултат на ПТП, настъпило на 28.04.2017г. по вина на водача на лекия автомобил - Б. Т. Х.. С постановеното от Софийски градски съд решение застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищцата М. Т. 64 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и 3 025.60 лв. - обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.11.2017г. до окончателното плащане на главниците, като претенциите над присъдените суми до пълните предявени размери са отхвърлени като неоснователни.

Сезиран с жалба на ответното дружество в осъдителните части, като спорен от въззивния съд е очертан въпросът доколко е справедливо присъденото обезщетение за неимуществени вреди, както и налице ли е принос на пострадалата за инцидента и настъпилите от него вреди, по-голям от приетия от първата инстанция от 20 %, като жалбоподателят поддържа, че приносът възлиза на поне 30 – 40 %. В хода на извършената проверка съставът на САС е установил, че при постановяване на първоинстанционното решение Софийски градски съд не е нарушил императивни материално-правни норми с възприетите от него фактически и правни изводи, а именно: че е налице деликт - противоправно поведение на водача на лекия автомобил, който е управлявал със скорост, която не му е позволявала да контролира постоянно МПС, настъпили за ищцата вреди и причинна връзка между двете, както и че презумпцията за вина не е оборена. Доколкото във въззивната жалба не са били развити оплаквания относно приетия от първоинстанционния съд механизъм на пътния инцидент, въззивният съд е приел за установено, че процесното ПТП се е състояло на 28.04. 2017г., около 23:30 ч., на [улица]в [населено място], при удар между управлявания от застрахования водач Б. Т. Х. лек автомобил и пресичащата пешеходка М. Т. Т., при който последната е получила описаните в заключението на допуснатата съдебно-медицинска експертиза травматични увреждания. Позовавайки се на заключението на изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, Софийският апелативен съд е приел, че процесното ПТП е било предотвратимо както от водача на лекия автомобил, дори и при движението на автомобила с по-висока скорост, посредством аварийно спиране, независимо от начина на придвижване на пешеходката, така и от пострадалата, предвид факта, че същата е имала възможност да забележи приближаващия автомобил и да преустанови предприетото пресичане на пътното платно, при наличието на добра видимост.

За да определи дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид изслушаното заключение на СМЕ, представените медицински документи и събраните свидетелски показания, от които са установени по безспорен начин вида на получените травматични увреждания, продължителността на лечението и на търпените болки и страдания, като последните са продължили около една година, като през първите три месеца болките са били с по-голям интензитет. От СМЕ е установено, че ищцата е получила следните увреждания: счупване на долното рамо на срамната кост вдясно; счупване на седалищната кост вдясно; счупване на тялото на кръстцовата кост /сакрум/ вдясно; счупване на напречния израстък на пети поясен прешлен вдясно; счупване на дясната голямопищялна кост в горния й край; разкъсноконтузна рана в дясна челнотеменна област; контузия и хематом в дясно око. За установено е прието, че фрактурите по опорно-двигателния апарат са довели до трайно затруднение на движението на съответния крайник за срок, повече от 30 дни, както и че едното от травматичните увреждания, получени от ищцата - непълно свиване на коляното при дефицит от около 20 градуса, предвид давността на травмата, ще остане за постоянно. С оглед констатираните увреждания и продължителността на преживените болки и страдания, въззивният съд е намерил, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението от общо 80 000 лв. е справедлив. По направеното възражение за принос Софийският апелативен съд е извършил анализ на механизма на ПТП, обсъдил е свидетелските показания и заключението на изготвената автотехническа експертиза, като е приел, че се касае за пресичане на нерегулирано кръстовище, без светофар, като и двамата участници са можели да съобразят поведението си с останалите участници в движението, поради което е счел, че правилно първоинстанционният съд е определил принос на ищцата от 20 %.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос предпоставя директен отговор за правилността на въззивното решение, преценката на която е извън предметния обхват на селективното производство по чл.288 ГПК, поради което не удовлетволява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Вторият въпрос е процесуалноправен, относим към задължението на въззивния съд да направи собствена преценка и да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната взаимовръзка, както и критериите по ППВС № 4/68г. при преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, принципно е значим за решаване на спора. За необосновано се преценява от настоящия състав соченото допълнително основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като въпросът не е решен от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, както и с ППВС № 4/1968г., в което е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществени вреди означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките и страданията, които са претърпени от пострадалото лице, които формират съдържанието на понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд при определяне на полагащото се на ищцата обезщетение за неимуществени вреди се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинените увреждания; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер, включително и нуждата от чужда помощ; преживения от пострадалата стрес и типичните за механизма на катастрофата и периода на възстановяване негативни емоционални преживявания; перспективата за неизлечимост на една от травмите. Следва да се отбележи, че съставът на САС изрично е изложил мотиви при обосноваване неоснователността на оплакванията на въззивното дружество /касатор/ за завишен размер на обезщетението, акцентирайки на множеството счупвания, обездвижването за период от три месеца, дългия възстановителен период от една година, трайния дефицит в движението на коляното, наличието на оперативен белег, преценени с оглед младата възраст на ищцата – 18 години към деня на инцидента. За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че процесуалният въпрос не кореспондира с касационно основание за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради необсъждане на конкретно посочено доказателство или несъобразен критерий, в съответствие с ППВС № 4/1968г., а обективира принципното несъгласие на касатора с приетия от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, относимо към обосноваността на решението, преценката на която е извън предмета на селективното производство.

По останалите формулирани от касационния жалбоподател въпроси не се сочи на коя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване, съответно липсва и обосноваване на същите. Липсата на което и да е от условията на чл.280 ал.1 ГПК препятства допускането на исканата касационна проверка.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при отсъствие на аргументация в подкрепа на тази специфична допълнителна предпоставка, чието съдържание е разяснено подробно от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., не може да обоснове допускане до касационен контрол на въззивното решение.

Не е налице и поддържаното от касатора самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - от съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на ответната страна направените съдебни разноски – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв. за изготвен отговор на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК