Определение № 191 от 04.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 558/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Кооперация „Агрокомерс – 98“, [населено място] обжалва решение № 260326 от 02.11.2020 г. по в.гр.д. № 1383/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 1529 от 03.05.2018 г. по гр.д. № 2069/2016 г. на Районен съд - Пловдив, с което е признато за установено по отношение на настоящия жалбоподател, че „Земеделска кооперация Прогрес“, е собственик на основание договори за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти от 05.10.1995 г. на следните недвижими имоти, а именно: масивна сграда – хамбар с площ от 541 кв.м., построена в имот № 711001 с площ от 6220 кв.м., начин на трайно ползване – стопански двор, находящ се в [населено място], [община], област П., при граници и съседи: поземлен имот № 711011 – стопански двор на Държавен поземлен фонд - МЗХ, поземлен имот № 711012 – местен път на [община], поземлен имот № 141025 – полски път на [община], поземлен имот № 000333 – полски път на [община], представляваща по придобивен акт сграда – хамбар със застроена площ от 550 кв.м., построена в стопански двор № 2, парцел 1, квартал 841 в землището на [населено място], обл. П., с площ от 6 220 кв.м., при граници: землищни граници, парцел 11 и парцел 12; както и на сграда – навес с дървени подпори с площ от 793 кв.м., построена в имот № 711001 с площ от 6220 кв.м., начин на трайно ползване – стопански двор, находящ се в [населено място], [община], област П., при граници и съседи: поземлен имот № 711011 – стопански двор на Държавен поземлен фонд - МЗХ, поземлен имот № 711012 – местен път на [община], поземлен имот № 141025 – полски път на [община], поземлен имот № 000333 – полски път на [община], представляваща по придобивен акт хамбар 1 със застроена площ от 350 кв.м. и хамбар 1 със застроена площ от 350 кв.м., построени в стопански двор № 2, парцел 1, квартал 841 в землището на Старо Ж., обл. П., с площ от 6220 кв.м., при граници: землищна граници, парцел 11 и парцел 12 и с което решение на Районен съд – Пловдив е отменен на основание чл.537, ал.2 от ГПК нотариалният акт № 101, том II, рег. № 4074, дело № 291 от 2012 г. на нотариус Б. Т., вписан в СВ П. под акт № 15, том 55, дело № 9833/2012 г., в частта, с която Кооперация „Агрокомерс-98” е призната за собственик на масивна стопанска сграда хамбар с площ от 541 кв.м. и на навес с дървени подпори с площ от 793 кв.м, построени в поземлен имот № 711001, находящ се в Старо Ж., обл. П.. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението и да се присъдят разноски. Сочи и следните въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на някоя от страните? - решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ВКС, IV гр.о. и решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ВКС, IV гр.о. 2.Задължен ли е въззивният съд да се съобрази с указанията на касационната инстанция при връщане на делото за ново разглеждане в хипотезата на чл. 294, ал. 1 ГПК? – противоречие с решение № 332 от 13.12.2017 г. по гр. д. № 3196/2016 г. на ВКС, IV гр.о. По отношение на тези два въпроса сочи, че са налице допълнителните основания съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК Сочи основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на съдебното решение. Счита, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд бил приел, че за да се установи дали предвидената в закона форма за валидност на процесните договори е спазена, следвало да се има предвид разпоредбата, действала към момента на сключването им, а според състава на ПОС била приложима разпоредбата на § 29 от ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗСПП, ДВ бр. 45 от 16.5.1995 г, съгласно която с имуществото на ТКЗС било се разпореждало общото събрание на правоимащите, а дейността на ликвидационните съвети била прекратена. Според касатора, следвало да се приложи нормата на § 29, ал.1 ПЗР с изменението ДВ бр. 57 от 23.6.1995 г. Била приложена отменена редакция на закона. Ответникът Кооперация „Земеделска кооперация „Прогрес““, [населено място], общ. Х. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчено на 09.11.2020 г. Касационната жалба е от 09.12.2020 г. Следователно е в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК. Обжалваното решение е постановено след отмяна решение на въззивния съд, на основание чл. 294, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба, съдържаща оплаквания относно неправилно приложение на материалния закон по отношение твърдяното от ищеца придобиване право на собственост върху процесните сгради. Както и оплаквания, че първоинстанционният съд не бил съобразил действието на § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ за прекратяване на ТКЗС и ликвидационните съвети. Жалбоподателят е сочил във въззивната жалба, че според него е приложима редакцията на § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ съгласно ЗИДЗСПЗЗ ДВ бр. 98/97 от 23.06.1995 г. За да постанови обжалваното съдебно решение, въззивният съд е приел, че са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, от Земеделска кооперация „Прогрес” - [населено място], против Кооперация „Агрокомерс - 98” - [населено място] за установяване право на собственост на ищцовата кооперация, върху три недвижими имота, сгради в землището на [населено място]. Въззивният съд е приел, че в хода на процеса е доказано прехвърляне на право на собственост с договори от 05.10.21995 г., с нотариална заверка на подписите през 2004 г. Изцяло е споделен анализът, направен от първоинстанционния съд относно доказателствената сила на документите, както и относно правната възможност по посочения ред да се прехвърли право на собственост върху сгради, включени в имущество на ТКЗС до преди прекратяването му. За да направи извод, че тези договори прехвърлят право на собственост, въззивният съд е приел, че имотите са придобити на основание чл. 27, ал. 5 ЗСПЗЗ, въз основа на решение на Общото събрание на правоимащите лица, взето с протокол от 26.05.1995 г. С решение по цитирания протокол била определена тричленна комисия, от три физически лица, упълномощени да довършат работата на ликвидационния съвет на К. „Българо-кубинска дружба“ – [населено място] и да извършат разпределение на имуществото в натура и уравняване в пари. Прието е, че с оглед събраните доказателства, заключение на единична и тройна съдебно-почеркови експертизи, подписът, положен за председател от името на Н. П. върху протокола от 26.05.1995 г. (за избор на тричленната комисия) от Общо събрание на бивши собственици на земи, внесени в ТКЗС е изпълнен от посоченото в протокола лице Н. Н. П., подписът на протоколчик е на името на Ц. Д. и двата подписа, положени за „заверил“ и зав.нотар. служба“ от името на кмета И. М. при нотариална заверка на протокола от 26.05.1995 г. са изпълнени от И. П. М.. Така е достигнал до извод, че лицата, които са сключили договорите за прехвърляне от 05.10.1995 г. са били надлежно оправомощени, овластени от Общото събрание на правоимащите лица по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, в нужната форма и са могли да се разпоредят в полза на ищцовата кооперация с посочените сгради, част от имуществото на прекратеното ТКЗС. Въззивният съд е приел, че не е налице нищожност на договорите за прехвърляне на собственост върху сградите, тъй като е приложил разпоредбата на § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ ДВ бр. 45 от 16.05.1995 г., съгласно която с имуществото на ТКЗС се разпорежда общото събрание на правоимащите, а дейността на ликвидационните съвети е прекратена. Съдът е приел, че именно в изпълнение на тази разпоредба е извършено прехвърлянето. Самият протокол за избор на представители на правоимащите от 26.05.1995 г. бил заверен от кмета на населеното място, т.е. в нужната форма и че именно тази комисия като представители на всички правоимащи лица, формиращи Общо събрание съобразно заявките на лицата е извършила разпределение на имуществото. При това разпределение на имуществото на бившето К. „Българо-кубинска дружба“, ищцовата кооперация е имала право да получи сградите. Това разпределение е изисквало сключване на писмен договор. Единствено писмена форма е била достатъчна, за да се сключи договор за разпореждане с посоченото имущество към момента на сключване на процесните договори 05.10.1995 г. Прието е, че едва с изменението на § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ извършено със ЗИД на ЗСПЗЗ, ДВ бр. 79/96 г. е въведено изискване за сключване на договори с разпореждане с имущество като посоченото, като формата е писмена с нотариална заверка на подписите. Така възражението за нищожност поради липса на форма, на основание чл. 26, ал.2, пр. 3 от ЗЗД е отхвърлено като неоснователно. Липсвало основание да се приеме, че формата следва да е писмена с нотариална заверка на подписите, тъй като към договора следвало да се приложи действащата към този момент норма. По отношение на възражението, че е приложима разпоредбата на § 29, ал. 9 от ПЗР на ЗСПЗЗ ДВ бр. 98/1997 г., е прието, че е неприложима като приета след сключване на договорите. Прието е, че е неоснователен този довод, тъй като липсва основание да се приеме, че не е спазен редът за прехвърляне на посочените имоти, както и формата за прехвърляне. Както бе посочено, по отношение на реда за прехвърляне са изложени съображения, които съответстват на чл. 27, ал. 5 от ЗСПЗЗ и § 29, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ ДВ бр. 45 от 16.05.1995 г. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, касационната инстанция може да допусне и служебно до обжалване въззивното решение. В настоящия случай, при извършената служебна проверка, не се установиха сочените основания за допускане служебно на касационно обжалване на съдебното решение. По отношение на посоченото от касатора правно основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Очевидна неправилност е квалифициран случай на неправилност, при който само от мотивите на обжалвания акт, може да се установи, че съдът неправилно е приложил правна норма или е постановил необосновано решение, или е постановил съдебно решение при особено съществено нарушение на процесуалните правила. Когато страната се позовава на неправилно приложение на материалноправна норма по време, съдът следва да извърши анализ на всички установени от въззивния съд факти, както и да съпостави действащите към този момент правни норми. Единствено, ако съдът се е произнесъл при приложение на несъществуваща правна норма може да се приеме, че е налице очевидна неправилност. Нарушението на закона, изразяващо се в приложение на правна норма, която не е относима темпорално към осъществените факти, засяга правилността на решението, която може да се разреши само по реда на чл. 290 от ГПК, след осъществена защита от страните и на основание чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Но не може да е основание за допускане касационно обжалване поради очевидна неправилност. По отношение соченото от касатора следва да се отбележи, че липсва изменение на ЗСПЗЗ с цитирания от касатора брой на ДВ в § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В този брой е налице изменение на ЗСПЗЗ с § 4 от ПЗР на Закона за защита на земеделските производители, с който се изменя § 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Но не се изменя § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Отговорът на въпроса дали правилно е издирил касатора приложимата правна норма с оглед изменението на § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ не може да се даде в настоящето производство. При разглеждане на обжалваното по настоящето дело съдебно решение, не може да се направи посочения извод за очевидна неправилност на съдебното решение. Не е налице явна необоснованост на съдебното решение или явно нарушение на съдопроизводствените правила, при постановяване на това решение. Извън посоченото основание касаторът е формулирал правни въпроси за допускане касационно обжалване. По отношение на първия посочен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира следното. Първоинстанционният съд е уважил иска на ЗК „Прогрес“ за установяване право на собственост върху три сгради, основавайки решението си на анализ на доказателствата, като е приел за установен факта на прехвърляне на право на собственост с договори в писмена форма на три сгради. Въззивният съд е препратил към изводите на първоинстанционния съд по отношение на направения анализ на правните норми по отношение на събраните доказателства, на основание чл. 272 от ГПК. Но изрично е направил своите фактически констатации. Отговорил е на всички доводи и възражения, така както са формулирани от страните. Въззивният съд е приел, че ищецът е доказал правото си на собственост чрез представените писмени договори. Прието е, че е спазена процедурата за прехвърляне правото на собственост върху тези сгради, чрез взето решение от Общо събрание на правоимащите лица, което е оправомощило тричленна комисия да извършат разпределение на имуществото. Прието е, че с протокол от 26.05.1995 г. на Общото събрание на правоимащите лица да получат дял от имуществото на бившето К. „Българо-кубинска дружба“ – [населено място], на основание § 29 от ЗИДЗСПЗЗ, свикано от кмета на [населено място], са учредени правомощия на тричленна комисия от три физически лица, упълномощени да довършат работата на ликвидационния съвет на К. „Българо-кубинска дружба“ [населено място], които да дораздадат купюрите и да извършат разпределение на имуществото в натура и уравняване в пари. Избрани са лицата Ш., Д. и М.. Прието е, че след този избор именно тези лица с протокол от 28.09.1995 г. са определили на ЗК „Прогрес“, [населено място] поставянето на основание чл. 27 от ЗСПЗЗ и след писмени заявки от правоимащи определени сгради, включително процесните. Прието е, че основанието за придобиване на имотите са трите писмени договора от 05.10.1995 г. Обсъдено е възражението за изискуемата от закона писмена форма, като е посочена релевантната правна норма, действаща към момента на сключване на договора. Като е приел, че е достатъчна писмената форма и не е налице нищожност поради неспазване на формата, както и е отговорено на довода, че не е спазена процедурата за разпределение на имуществото на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Приемайки, че ищецът е собственик на недвижимите имоти, това е изключило наличието на извод за придобивна давност от страна на ответната кооперация. Защитната теза на касатора не може да бъде споделена, тъй като изложените съображения от въззивния съд, макар и синтезирани отговарят на всички възражения на касатора, както и обсъждат всички доводи на страните. Обстоятелството, че въззивният съд се е позовал на чл. 272 от ГПК, не изключва собствения анализ, който е направил. Макар и да не е подробно обяснено, то достатъчно ясно е мотивирано приложението на нормите по време, както и са изложени мотиви за неоснователност на възраженията за нищожност на договорите. Подробно е анализирано приемането за неоснователно оспорването на документите. Липсва възможност да се приеме, че не е даден отговор на всички възражения. В случая макар и посоченият правен въпрос да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, то той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, сочена от касатора и служебно известна на съда. Поради това не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. По отношение на втория въпрос, следва да се приеме, че изцяло са съобразени указанията на ВКС в отменителното решение и е отговорено на всички доводи и възражения, като въззивният съд е спазил изискванията на чл. 294 от ГПК. Изрично са обсъдени всички указани от ВКС в отменителното решение за установяване факти и обстоятелства във връзка с оспорените документи, като е посочено по-горе, както и какви факти са приемат за доказани. С оглед мотивите на решението на ВКС, в производството по чл. 294, ал.1 от ГПК, въззивният съд в обхвата, предвиден в чл. 269 от ГПК, е разгледал релевираните доводи във въззивната жалба. Обсъдени са всички възражения, включително посочените от касационната инстанция възражения за нищожност поради липса на форма за прехвърляне на право на собственост върху сгради и във връзка с процедурата по разпределение на имуществото на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Изцяло са установени фактите, възприемайки анализа на доказателствата, според доказателственото им значение. Отговорено е на всички доводи и възражения, съобразно указанията на ВКС в отменителното решение. Указанията на касационната инстанция са били освен да анализира документите съгласно чл. 193 от ГПК и да направи извод относно тяхната действителност, то и да анализира безпротиворечиво същите. Така въззивният съд приема, че договорите за прехвърляне право на собственост са подписани от лицата, посочени като представители, надлежно упълномощени да представляват прехвърлителя на имуществото. Прието е, че формата за действителност е писмена. Прието е, съобразно указанията на Върховния касационен съд, че правоимащите собственици съгласно чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ са оправомощили чрез Общо събрание лицата, които да ги представляват и да сключат договора за прехвърляне на право на собственост. Нищожността, по отношение на процедурата по разпределение на имущество, е отречена, поради това, че нормата на чл. 29 ал. 9 от ЗСПЗЗ е въведена по-късно от сключване на договорите. Приемайки, че е налице прехвърляне на правото на собственост по установения ред и в предвидената форма, въззивният съд е отговорил на доводите на страните, включително на противопоставеното възражение за придобивна давност. Изрично е посочено, че става въпрос за разпределение на имущество на правоимащите лица след прекратяване на ТКЗС и други, образувани въз основа на тях организации и след прекратяване дейността на ликвидационните съвети на ТКЗС, което е прехвърлено на кооперация от същото населено място. Именно поради това е прието, че е възможно прехвърлянето да стане с проста писмена форма, а не да се спази редът, предвиден за прехвърляне на недвижими имоти съгласно чл. 18 от ЗЗД. Поради това липсва разрешение в посочения от касатора смисъл. Въззивният съд изрично е посочил, че на основание чл. 27, ал. 5 от ЗСПЗЗ са сключени договорите за прехвърляне на собственост. Приемайки че ищецът е собственик на имотите, въззивният съд е разрешил спора между страните кому принадлежи правото на собственост. Изхождайки от извода за придобито и упражнявано право на собственост от ищеца, въззивният съд е приел, че то имплицитно изключва оригинерния придобивен способ, на който ответникът по иска се е позовал. Въззивният съд отново пестеливо, но е обсъдил, че ищцовата кооперация е владяла и упражнявала дейност като е използвала сградите в периода от 1995 г. до 2007 г., което логически изключва възможността към 2012 г. когато е удостоверено право на собственост за „Агрокомерс 98“ с нотариален акт, съставен на основание чл. 595 от ГПК, да придобие собственост. Въззивният съд изцяло в пределите на чл. 294 от ГПК, е постановил въззивното решение и е изпълнил указанията на ВКС по отношение на това кои възражения и доводи следва да се обсъдят. В случая макар и да е отменено предходно въззивно решение и делото да е върнато по реда на чл. 294 от ГПК за ново разглеждане от въззивния съд и по този начин да е разрешен сочения от касатора правен въпрос, то не е налице допълнително соченото основание за допускане касационно обжалване, а именно конкретно посоченото от касатора съдебно решение – гр.д. 3196/16 г., ВКС, IV ГО, като не е осъществено и допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски в размер на 1 000 лв, за които е доказано, че са платени на упълномощения адвокат. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България