Определение № 2099 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4497/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. В. Т. срещу решение №.128/23.07.24 по г.д.№.233/24 на АС Варна в частта, с която предявеният от касатора иск с правно основание чл.238 ал.1 ЗМВР е отхвърлен за разликата над сумата 40 000лв. до 60 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 25.03.22г. Ответната страна Областна дирекция на МВР Добрич не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпяна от ищеца по време на изпълнение на служебните му задължения телесна повреда, призната за трудова злополука, с правно основание чл.238 ал.1 ЗМВР. В случая са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, която не е ограничена до посочения в разпоредбата размер /6, съответно 10 месечни възнаграждения/, а обхваща всички претърпени неимуществени вреди-които, обаче, щом го надхвърлят, следва да бъдат доказани. Страните не спорят, че са били в служебно правоотношение, по което Б.Т. е работел като „младши полицейски инспектор“; че на 25.03.22г. /към която дата е бил на 29г./, по време на изпълнение на служебните му задължения, той е претърпял увреждане /прострелване с пистолет в лявото коляно от друг служител при проверка на оръжието/, квалифицирано като средна телесна повреда от ЦЕЛК към МИ МВР /мед. удостоверение №.159/2 от 25.09.23/ и признато за трудова злополука по чл.55 ал.1 КСО /с разпореждане №.51042410/11.05.22 на НОИ-ТП Добрич/, че в хода на делото ответникът му е платил обезщетение по чл.238 ЗМВР в размер на 6 месечни възнаграждения-7494,72лв. За да определи размера на дължимото обезщетение, въззивната инстанция, на база събраните доказателства - писмени, гласни, СМЕ, е установила и съобразила на първо място характера на увреждането и претърпените в тази връзка оперативни интервенции и лечение със съпътстващите ги болки и страдания и неудобства от наложения възстановителен режим. Вследствие на прострелването на ищеца е била извършена по спешност операция, при която е бил изваден заседналия в крайника куршум и са били проведени съответните медицински дейности за репониране на костните фрагменти от медиалния бедрен кондил, навлизащи в колянната става, които са били фиксирани с анкериращ конец. При операцията е била установена и травма на хрущялната зона на медиален тибиален кондил. Всичко това е било съпроводено със силни болки, които са изисквали приема на болкоуспокояващи медикаменти. Болничният престой е траел 7 дни, след което ищецът е продължил с медикаментозното си лечение у дома. Кракът му е бил обездвижен с шина за период от 40 дни, в който не е могъл да се обслужва сам и е получавал помощ за хигиенно-битовите си нужди от близките си. След махане на гипсовата имобилизация започнал рехабилитационни дейности по раздвижване на ставата, което е било съпроводено със силни болки, тъй като се е налагало разкъсване на срастванията на меките тъкани, за да се осигури пълния обем в движението на коляното. Съдът е намерил, че в случая не се касае нито до лекарска грешка, нито до съпричиняване на вредите от поведението на пострадалия при спазването на предписания период на обездвижването. За да зарасне костта са били необходими покой и време, поради което обездвижването е било неизбежно медицинско решение, което има своите негативни последствия, но те са били несъизмерими с позитивите; същевременно ищецът е предприел предписаните му и адекватни рехабилитационни дейности своевременно и в необходимия обем. Уврежданията на структурите на коляното на левия крак са обусловили трайно затруднение в движението на долния крайник за период от над 4-6 месеца, останала е трайна невъзможност за пълно сгъване на коляното и функциите му не са възстановени напълно, без прогноза това да стане в бъдеще. Въпреки проведеното лечение дискомфорта и болките, макар и с намалена интензивност и при определени активности, са продължавали. Именно това е наложило и извършването на втората операция за резекция на срастванията, което е станало при болничен престой за периода 07.02.23 - 09.02.23. При втората оперативна интервенция е било установено разрехавяване на хрущяла и нестабилен хрущялен фрагмент на тибиален бедрен кондил. При последващо образно изследване е било констатирано и наличие на абнормно количество течност в ставата, признаци за субхондрална склероза и едем, както и данни за гонартрозни промени в областта на медиалната феморотибиална става /изследване в края на м.05.23/; при прегледа на 12.06.23 специалист-травматолог е установил наличието на продължаваща болка и е предписал медикаментозно и санаториално лечение. Ищецът е бил временно нетрудоспособен 240 дни след трудовата злополука /25.03.22-19.11.22/, като му е била определена 20% ТНР за срок от две години-до 01.07.25 /ЕР от 27.07.23, издадено от ТЕЛК към Медицински институт на МВР/. Съобразени са и свидетелските показания, на база на които е установено, че освен физическите болки и страдания, Б.Т. е търпял и душевни такива, които съдът е отчел - от неспособността да бъде полезен на семейството си и нуждата от чужда помощ в периода на обездвижване, от невъзможността да участва пълноценно в грижите за прохождащото си дете и да съпреживява с партньора си свързаните с израстването му радостни моменти, от социалната изолация в продължение на около 2 месеца, от невъзможността да практикува занапред обичайния за него спорт и настъпилата промяна в трудоспособността на двадесет и девет годишна възраст, от промяната на обичайния му начин на живот и професионалния му път /бил е преназначен на друга с противопоказания тежък физически труд /за поне две години/. При тези данни е формиран извод, че за претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания от травматичните увреждания, неудобства и негативни емоционални изживявания в претендирания период до подаване на исковата молба /25.03.22-19.06.23/, подробно описани по-горе, в това число при отчитане, че: тези от травматичното увреждане в началото са били с висок интензитет, имайки предвид и характерните особености на уврежданията, нанесени чрез огнестрелно оръжие с оглед високата кинетична енергия на куршума и обхвата на пораженията в околните тъкани и хрущяли; изпитвания страх за бъдещето относно възможността пълноценно да се реализира в професията, и същевременно липсата на данни за болестни изменения в психиката извън стреса от травматичното събитие и първоначалния шок, свързан с процеса на адаптация; обстоятелството, че ищецът е започнал работа на 20.11.22г., макар и на нова полицейска длъжност, съобразена и с намалените му възможности за натоварвания на долния крайник и че към момента на подаване на исковата молба е било възстановено движението на колянната става, макар и с известни ограничения; данните относно социално-икономическата конюнктура към процесния период /25.03.22-19.06.23/, съизмерявана със средния паричен доход на едно лице, който по данни на НСИ е бил в размер на 8 949лв. за 2022г. и 10 781лв. за 2023г. /за процесния период, съобразно месеците от 2022г. и от 2023г. – средно за около 15 месеца - около 9 месеца от 2022г. и около 6 месеца за 2023г., се получава среден паричен доход от 11 653.06лв./, както и със съдебната практика по сходни казуси, дължимото справедливо обезщетение следва да е в размер на 40 000лв. /изрично е отразено, че за всички вреди, които са продължаващи или настъпили след 19.06.23г., ищецът ще има възможността да претендира ново обезщетение/; след приспадане от горната сума на платените от ответника в хода на делото 7 494.72лв., полагащото се такова е определено на 32 505,28лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Какви са критериите и обстоятелствата, които съдът следва да прецени при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане? Следва ли съдът да разгледа в мотивите на решението всички критерии за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, посочени в т.11 от ППВС 4/68?“; 2.“При определяне на размера на неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, следва ли съдът да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и следва ли в мотивите на решението съдът да посочи значението им за конкретно определения размер на обезщетението?“; 3.“Следва ли обезщетението за неимуществени вреди да е съобразено с икономическите условия в страната? Длъжен ли е съдът да изследва в мотивите си тези условия и да посочи значението им за конкретно определения размер на обезщетението? Липсата на мотиви в съдебното решение относно това дали и как обезщетението за неимуществени вреди е съобразено с икономическите условия, води ли до неговата неправилност?“ /т.11 ППВС 4/68/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Изведените от касатора въпроси касаят определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната /ППВС 4/68/, обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост; понятието "справедливост" не е абстрактно - то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер; такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е осъществено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.; от значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди; справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства-емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние, и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди; същевременно обезщетението за същите има паричен израз, поради което всякога се явява детерминирано и от икономическата конюнктура в страната. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Подробно е изследвала характера на телесните увреждания /в това число спецификите предвид механизма на увреждане с оглед високата кинетична енергия на куршума и обхвата на пораженията в околните тъкани и хрущяли/ и претърпените оперативни интервенции /първоначална и последваща/, отчела е ограниченията вследствие на същите - наложилото се продължително обездвижване, невъзможност за самообслужване, интензитета и продължителността на физическите болки и страданията /в това число след оперативните интервенции и от проведената рехабилитация/, които в началния период са били изключително силни, а впоследствие, макар и с отслабен интензитет и при определени обстоятелства, отново са се проявявали и са налагали вземане на болкоуспокоителни, психическите страдания-вкл. от неспособността на ищеца да бъде полезен на семейството си и нуждата му от чужда помощ в периода на обездвижване, от невъзможността да участва пълноценно в грижите за прохождащото си дете и да съпреживява свързаните с израстването му радостни моменти, от социалната изолация и невъзможността да практикува обичайния за него спорт и настъпилата промяна в трудоспособността му на двадесет и девет годишна възраст, от промяната на обичайния му начин на живот и професионален път - преживения страх, стрес и тревожност, продължителността на възстановителния процес и допълнително констатираните увреждания и последици /разрехавяване на хрущяла, нестабилен хрущялен фрагмент на тибиален бедрен кондил/, възрастта на касатора /29г. по време на злополуката/, социално-икономическите условия към момента на увреждането и средния паричен доход на едно лице. От друга страна е съобразила липсата на данни за болестни изменения в психиката извън стреса от травматичното събитие и първоначалния шок, свързан с процеса на адаптация, връщането на ищеца на работа на 20.11.22г., макар и на нова полицейска длъжност, съобразена и с намалените му възможности за натоварвания на долния крайник, възстановеното движението на колянната става, макар и с известни ограничения. При това положение като е намерила, че полагащото се обезщетение за периода 25.03.22-19.06.23 възлиза на 40 000лв., и е отчела извършеното плащане, въззивната инстанция е процедирала в съответствие с установената задължителна практика. Следва да се има предвид, че съдът е обвързан от претенцията така, както е заявена с исковата молба. Предвид ограничените времеви предели, за които ищецът изрично е предявил иска, всички бъдещи вреди не могат да бъдат обезщетени в това производство /обстоятелства, които не са включени в горепосочения период, по силата на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес не могат да бъдат взети предвид в настоящото производство-релевираната в исковата молба воля определя границите, в които съдът може допустимо да се произнася/-обстоятелство, изрично отбелязано и от въззивния съд. С оглед на изложеното не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и съответно сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,