Определение № 5 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2865/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Д. Х. против решение № V-8 от 07.04.2021 г. по в. гр.д.№ 2760/2020 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 260229 от 16.09.2020г. по гр.д. № 6574/2018г. на Бургаски РС, в частта, в която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС, предявен от касатора да се признае за установено по отношение на ответниците В. Т. Д. и Н. А. Д., че той е собственик на основание дарение, оформено с нот. акт № ....г. на нотариус Н. М. на ПИ с идентификатор ....по КК на [населено място],[жк], [улица], с площ 459 кв.м., и построената в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ....и ответниците да бъдат осъдени да му предадат владението върху същия имот. Отхвърлено е и искането за отмяна на нот. акт № .... г. на нотариус С. И., В касационната жалба се прави оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът не е удовлетворил искането на касатора по чл. 192 ГПК за представяне от Министерство на земеделието на информация за състава на ПК-Бургас – председател, секретар и членове към датата на издаване на решението, на което се позовава, че не е уважил възражението за липса на компетентност на Общината да удостоверява това обстоятелство, че не са обсъдени всички доказателства във връзка със заявените доводи и възражения. Оспорва се обосноваността на основния извод за отхвърляне на иска - че решението на поземлената комисия е нищожно поради това, че не е подписано от посочения в съдържанието му председател и е подписано за секретар от лице със запетая. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навежда основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по четири въпроса, по които се твърди, че са разрешени в противоречие със практиката на ВКС. Ответниците по касация В. Т. Д. и Н. А. Д. оспорват касационната жалба и допускането до касация поради това, че въпросите не кореспондират на данните по делото и защото въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика на ВКС. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Касаторът е предявил иск по чл. 108 ЗС за поземлен имот с идентификатор ....по КК на [населено място],[жк]против В. Т. Д., Н. А. Д.. Позовава се на дарение, доброволна делба и земеделска реституция за праводателите му, а ответниците – на придобивна давност, започнала да тече от 1996 г. С н.а. № .... г. П. З. Х. е дарила на сина си /ищеца/ З. Д. Х. парцел .... от кв. ....по плана на [населено място], кв. Б.. Дарителката притежава този имот на основание наследство от майка си З. В. З. и дарение от брат си К. З. З., а майката го е получила по договор за доброволна делба от 11.12.1995 г., дял 1, т.3. С този договор са поделени земеделски земи, възстановени на наследници на В. А. И., починал на 18.11.1963 г. между неговите деца и низходящи от тях / общо седем колена/ По договора за делба, съделителите са се легитимирали с решение № 8404 от 05.12.1994 г. на ПК- Бургас и констативен нот. акт № .... г., издаден въз основа на него. С решението на ПК, т.1 е възстановена в съществуващи реални граници нива от 20,035 дка. в землището на [населено място], м.“Д.“ имоти от действащият регулационен план на селото, сега квартал, между които от кв. ...., парцел ..... Правото на собственост пред ПК съгласно чл. 12 ЗСПЗЗ със записване в емлячния регистър, според което на името на общиа наследодател В. А. И. е записан имот пл. № ....по кадастралния план от 1935 г., който имот попада в квартали ....и ..... Следващият план на селото е от 1969 г., но имота е попадал извън регулацията. По плана от 1990 г., който е и сега действащ, процесния имот попада в регулацията и включва много парцели, между които и парцел ....от кв. ...., като имот ....съвпада с парцел ....с ....кв.м. Ответниците се позовават на н.а. № .... г., с който са признати за собственици по давност. По нотариалната преписка са представили удостоверение от 16.08.1989 г., с което е предодставено на бащата на ответника А. Кост. Д. и М. Д. право на ползване върху 0,5 дка, парцел ....от кв. ....на основание ПМС № 26/1987 г. СТЕ е установила, че към 1990 г. в имота е построена масивна сезонна постройка на площ 38 кв.м. Няма данни да е провеждана процедура за придобиване на имота на основание пар. 4а ЗСПЗЗ. Издаденият нот. акт през 2018 г. е по обстоятелствена проверка на основание придобивна давност. Ответниците са оспорили автентичността на решение № 8404 от 05.12.1994 г. на ПК- Бургас, на което се позовава ищеца. Назначената по искане на ответниците СГрЕ е установила, че подписът за председател не е на посоченото в решението лице за председател С. Е., а вместо него, решението е подписано от секретаря на ПК Т. Д., а за секретар, решението е подписано със запетая от друго лице /не е изследвано кое/. Вещото лице е използвало като сравнителен материал за подписа на Е. нотариални актове от службата по вписване и друго решение на ПК от 29.05.1995 г. и за подписа на Д. – нотариален акт и протокол на ПК от 03.05.1995 г. От Община Бургас – финансов отдел е представено удостоверение от 17.07.2020 г. / л. 421/, че към 05.12.1994 г. С. Е. не е бил председател на ПК-Бургас, а председател е бил С. Н. С.. Т. Д. е била секретар. С писмо от Общинска служба „Земеделие“ е установено, че досиетата на членовете на ПК се съхраняват в Общината / л. 422/ РС е приел, че процесният имот, като част от имот 171 по плана от 1935 г. е бил земеделска земя към момента на колектинизацията, защото е записан като нива и лозе, подлежал е на реституция по ЗСПЗЗ, защото за него не се прилага чл. 10б, тъй като не е зает от обществено мероприятие, а не е и имот по чл. 10 от Примерния устав на ТКЗС. Съдът е приел, че за него не е налице и пречка за реституция по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ, защото не се установява да е учредено право на строеж върху него. Съдът е приел, че ищецът не се легитимира като собственик, тъй като решението на ПК, с което са се легитимирали съделителите при сключване на договора за доброволна делба е нищожно поради това, че не е подписано от посочения в него лица за председател и от секретаря на ПК, както изисква чл. 15, ал.2 ЗАП/отм./. Съдът е приел, че Общината е компетентен орган да издаде удостоверението за състава на ПК към момента на издаване на решението на ПК, тъй като в нея се съхраняват досиетата на членовете на ПК и поради това не е изискана информация от Министерство на земеделието и храните, каквото е било искането на касатора пред РС, оставено без уважение от него, оставено без уважение и от въззивната инстанция, като преклудирано. Въззивната инстанция е приела, че е неоснователен доводът на касатора във въззивната жалба, за допуснати съществени процесуални нарушения от РС, изразяващи се в това, че е възприел заключението на СГрЕ, изготвена въз основа на сравнителен материал, който не е приет като доказателства по делото. Съдът е посочил, че за оспорване на заключение на вещо лице не се прилагат правилата за оспорване на писмен документ, заключението не е оспорено своевременно и не са ангажирани доказателства за оспорване автентичността на сравнителния материал и истинността на изводите на вещото лице въпреки дадената възможност. Относно установяване на това кой е бил председател и какъв е бил състава на ПК през цялата 1994 г., съдът се е позовал на удостоверението, издадено от Община Бургас, отдел бюджет и финанси, като е отказано уважаване на искането по чл. 192 ГПК за това обстоятелство. Първият поставен въпрос е: „Възможно ли е да бъде изготвено експертно заключение по графологична експертиза без вещите лица да имат достъп нито до обекта на изследване и на база данни и доказателства, които не са приети по делото и без конкретно индивидуализиране?“ По този въпрос се твърди противоречие с четири решения: Решение № 48/ 23.07.2020 г. по гр.д.№ 199/2019 г. на ВКС, І т.о., Решение № 356/ 30.03.1955 г. по гр.д.№ 1208/1955 г. на ВС, І гр.о., Решение 1072/06.07.1956 г. на ВС, ІІ гр.о. и Решение № 174/ 13.01.2016 г. по т.д.№ 3122/2014 г. на ВКС, 1 т.о. Първото решение касае изготвяне на съдебно техническа експертиза и е подчертано задължението на съда да посочи обекта на изследване и задачите, а вещото лице следва да изготви заключението въз основа на своите знания и опит, като използва доказателствата по делото, представените от страните материали, но не и странични данни и предположения. В настоящия случай съдът е определил предмета на експертизата с определение от 04.07.2019 г. Задачата е формулирана от пълномощника на ответниците, върху които е доказателствената тежест да докаже оспорването автентичността на официален документ. Вещото лице е посочило кои подписи е използвало като сравнителен материал, т.е. те са идентифицирани. При изготвяне на графологична експертиза за установяване автентичност на официален документ, подписан от длъжностно лице е ясно, че сравнителният материал ще са други официални документи, които може да нямат отношение към страните. и/или не могат да се приложат по делото като оригинали, но с които касаторът може да се запознае /нотариални актове от службата по вписване, решение и протокол на ПК./ Отделно от това СГрЕ е оспорена от касатора като методология, но не е поискано разширяването на експертизата в тройна или изготвяне на нова експертиза с друг, посочен от касатора сравнителен материал. Тъй като специалните знания, необходими и използвани при изготвяне на различни експертизи са различни, както и изследванията, в процеса на които те се формират, не може да се дефинира общо изискване за не ползване на никакви странични материали. Затова общо приетото за изготвяне на СТЕ следва съответно, а не по идентичен начин да се прилага към СГрЕ. В случая съдът е очертал предмета на изследване и вещото лице не се е отклонил от него, поради което не може да се приеме, че има противоречие с първото решение. Вторите две решения са по отменения ГПК, където в частта за експертизите уредбата не е идентична с действащата по новия ГПК. Затова и тези две решения не са основание за допускане до касация. С последното решение е даден отговор до кога може да се прави отвод на вещо лице. Този въпрос обаче е неотносим към спора, тъй като нито са направени, нито се навеждат доводи за това, че по отношение на вещото лице е имало основание за отвод. Поради това, че въззивното решение не противоречи на посочената съдебна праткика, не се допуска касационно обжалване по първия въпрос. Вторият въпрос се отнася до задължението на съда да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото. Относно това задължение на съда няма противоречия в съдебната практика. Според касатора, съдът е възприел заключението на СГрЕ въпреки, че тя е оспорена от него и не са обсъдени представените доказателства по преписката пред ПК – съдебно решение от 01.06.1995 г., това, че оспореното решение е заверено копие, и, че е доказано правото на собственост със записване в емлячния регистър. Мотивите на съда не са свързани с това, че не е доказано правото на собственост на наследодателя, а с нищожност на решението на ПК, а то има конститетивно действие по отношение реституцията за земеделски имоти по ЗСПЗЗ. Записването в емлячния регистър е годно доказателство за установяване правото на възстановяване съгласно чл. 12 ЗСПЗЗ. Съдебното решение се отнася за част от заявения имот, за която е бил постановен отказ, който е отменен и е постановено признаване правото на възстановяване. Тази част обаче е различна от частта, където попада процесния имот, поради което това решение е ирелевантно за спора. Въз основа на него не могат да се правят изводи, касаещи компетентността на вещото лице и за верността на изводите му. Поради това, че няма доказателства, които да са относими към спора и да не са обсъдени, този въпрос не влияе на изхода от спора и не е основание за допускане до касация. По въпроса: „ длъжен ли е съдът служебно да събере доказателства, които поначало се събират служебно, които са необходими за изясняване на делото от фактическа страна или това е допустимо при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото“ се твърди противоречие с т.1 от ТР № 1/2013 г. Според касатора се касае за нарушение на процесуалните правила / чл. 192 ГПК/ защото съдът е отказал да изисква информация от Министерство на земеделието за това кой е бил назначен за председател на ПК в периода януари-декември 1994 г. За да е постановил решение в противоречие с т.1 от ТР № 1/213 г., въззивният съд следва да не е констатирал и да не е поправил допуснато процесуално нарушение на първата инстанция, за което въззивнита да е направил оплакване във въззивната жалба. От данните по делото се установява, че по искане на ответниците, Община Варна е изпратила удостоверение № 94-01-91/17.01.2020 г. относно това, че към 05.12.1994 г. С. Е. не е бил председател на ПК-Бургас, а такъв е бил С. Н. С., а секретар е била Т. Д. и писмо от Областна дирекция „Земеделие“, че досиетата на служителите на поземлената комисия се съхраняват в Общината. / л. 421 и л. 422 от делото на РС/ В съдебно заседание пълномощникът на ищеца /сега касатор/ е оспорил това удостоверение като нищожно, издадено от некомпетентен орган, което се установявало от самия документ и е заявил, че няма да ангажира доказателства. Не е ангажирал доказателства и в следващото съдебно заседание, проведено на 27.02.2020 г. и едва в последното съдебно заседание, проведено на 18.06.2020 г. е представил молба по чл. 192 ГПК да се изиска информацията от Министерство на земеделието. Другата страна е възразила, че искането е просрочено и поради това преклудирано и РС го е оставил без уважение. Същото искане е заявено във въззивната жалба. Въззивният е дал възможност на жалбоподателя да го конкретизира, което той не е направил. В съдебно заседание искането е оставено без уважение като преклудирано. Предвид изложеното, поради това, че не се констатира нарушение, извършено от РС, което да е следвало да бъде поправено от въззивната инстанция, последната не е процедирала в противоречие с т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Според касатора, съдът е следвало и служебно да събере това доказателство, тъй като то се отнася до приложението на императивната правна норма на чл. 33 ЗСПЗЗ, редакция ДВ бр. 28/1992 г. Относно състава на ПК към м. декември 1994 г. и изискването на чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ, съобразено с чл. 15, ал.2 ЗАП /отм/, административен акт на колективен орган да бъде подписан от председател и секретар са събрани доказателства. Установено е, че досиетата на членовете на ПК се съхраняват в Общината и какъв е бил състава на ПК към м. декември 1994 г. Затова и в посочения аспект – задължението на съда да събере и служебно доказателства за приложението на императивна правна норма, въззивният съд не е процедирал в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. В обобщение не са налице основанията за допускане до касационен контрол. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказаният с договора за правна помощ размер 2000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение