Определение № 5089 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 704/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 16148 от 10.02.2025 г., подадена от В. Г. Ц. чрез пълномощника адв. Х. М., против въззивно решение № 6725/06.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 12255/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 3190/28.02.2023 г., поправено с определение № 29926 от 27.08.2023 г. по гр. д. № 26199/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждане на касатора на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на Д. М. Р. сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие публикации във Фейсбук, съдържащи обиди. Касаторът се оплаква, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Обобщено поддържа неправилност на крайните изводи на въззивния съд за наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане /противоправно поведение, вреди, причинно-следствена връзка между двете и вина/. Твърди липса на пълно и главно доказване от страна на ищеца относно авторството на публикацията и неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Посочва също, че размерът на обезщетението не е определен в съответствие с обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Моли за отмяна на решението и пълно отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие наоснования за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 и ал. 2 ГПК по следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Как следва да се разпредели доказателствената тежест при оспорване на авторството на електронни изявления в социална мрежа? 2/ Какви доказателства са необходими, за да се установи авторството на електронно изявление в интернет? 3/ Как следва да се разграничават фактическите твърдения от оценъчните съждения при преценка за наличие на клевета? 4/ Какви доказателства са необходими за установяване на неимуществени вреди при претенция по чл. 45 ЗЗД? 5/ Достатъчно ли е нотариално заверен препис от публикация в социална мрежа, за да се приеме, че конкретно лице е неин автор? 6/ Следва ли съдът да извършва анализ на обществено значимия характер на изявленията при преценка дали те представляват клевета или свободно изразяване на мнение? 7/ Може ли предупредителен протокол по ЗМВР да бъде приет като доказателство за авторство на публикация след като не е подписан собственоръчно от ответницата и не представлява самопризнание? 8/ В кои случаи самопризнанието в досъдебното производство може да има доказателствена стойност в гражданския процес? 9/ Длъжен ли е въззивният съд да съобрази оправдателни присъди по наказателни производства като вземе предвид фактите, установени в тези присъди, при преценката си по гражданското дело? 10/ Длъжен ли е съдът да извърши преценка на интензитета и продължителността на вредите при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД? За да се произнесе по наличието или отсъствието на предпоставки за допускане на касационно проверка, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Въззивният съд е разгледал иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие 10 публикации във фейсбук профила на ответницата В. Г. Ц.. От фактическа страна въз основа на протокол акт № 132, том 1, общ рег. № 1624 от 17.03.2021г., съставен от помощник-нотариус при нотариус К. Б., с район на действие СРС и свидетелските показания на Д. К. и М. Я., въззивният съд приел за установено, че от профила на ответницата (***) са направени публични публикации, накърняващи доброто име на ищцата. Приел също, че ищцата много обичала животните и участвала в доброволчески инициативи, свързани с помощ за тях и след процесните публикации изпаднала в много тежка емоционална криза, приемала е успокоителни лекарства, плачела е, защото ответницата я набеждавала, че е убиец. Тези публикации се отразили и на здравословното й състояние, тя отслабнала рязко, не можела да спи, не искала да комуникира с други хора, които травми не били отшумели и понастоящем. Въз основа на тези факти от правна страна въззивният съд приел, че независимо от доказателствената сила на приложените нотариално заверени протоколи, които били извън обхвата на действията на нотариуса по чл. 593 ГПК, извадките от платформата фейсбук представлявали възпроизведени на хартиен носител електронни изявления по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП) и се считали за годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание при положение, че ответницата не го е оспорила по предвидения за това ред. Счел за неоснователни възраженията на ответницата, че процесните публикации в нейния профил в социалната мрежа “Фейсбук” може да са направени от друго лице, доколкото нито се твърдяло, нито установявало тя да е предоставила такъв достъп на трето лице, нито такъв достъп до профила да е бил осъществен от трето за спора лице без знанието и съгласието й. По отношение представените във въззивното производство присъди и като извел извод за необходимост от обективно тъждество между деянията в наказателното и гражданското дело в светлината на чл. 300 ГПК, въззивният съд приел, че в случая не е налице обективно тъждество между деянията, инкриминирани в представените две наказателни производства, инициирани въз основа на тъжби от трети за настоящото производство лица - Р. К. М. и П. Д. Д., и деянието, предмет на установяване по настоящото дело. Като разяснил същността и правната природа на обидните и клеветническите твърдения и прокарал разграничение между тях и оценъчните твърдения, въззивният съд счел, че изявленията в повечето процесни публикации са обективно позорни за честта на ищцата и могат да възбудят презрение към нея от страна на общественото мнение. Доколкото в тях се твърдяло, че ищцата убивала животни по мъчителен начин, както и че извършва ветеринарна медицинска дейност, без за има нужните диплома и познания, тези публикации съдържали еднозначни внушения за личността на ищцата. Те внушавали, че тя умишлено причинява физическо страдание на животните в приюта чрез „извратени опити“ да ги лекува, въпреки липсата на необходимата за това квалификация, което осъществява признаците на клеветническо твърдение – разгласяване на позорно обстоятелство за морално укоримо поведение, което има за цел да унизи честта и достойнството на ищцата, като формира негативно мнение за нея в обществото. Досежно изявленията, в които ищцата е оприличена на доктор Менгеле, който е известен с прозвището „Ангела на смъртта“, тъй като същият е провеждал експерименти с живи хора през Втората световна война, придружени с изключителна жестокост, въззивният съд приел, че чрез тях ответницата дава своя негативна оценка за личността на ищцата под формата на сравнение, което по своето съдържание безспорно засяга честта и достойнството на адресата и са направени с цел да се формира негативно мнение за нея в обществото, т.е. осъществяват признаците на обида. Във връзка с размера на обезщетението и като се позовал на практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд приел, че процесните твърдения са разпространени чрез публично достъпен профил в социалната мрежа, до които достъп имат неограничен кръг лица, т.е. клеветническите твърдения и обидните изрази са станали достояние на неограничен кръг лица, както и че тези твърдения подронват личния авторитет и достойнството на ищцата и я злепоставят във връзка с извършваната от нея обществена дейност. Изложил, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, което би репарирало неимуществените вреди, претърпени от ищцата във връзка с осъществения деликт чрез процесните публикация под № 1, 2, 3 и 6 от исковата молба, възлизало на сумата от 2 500 лева. В този смисъл и постановил крайния си акт. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за селекция на касационната жалба респ. решението не следва да бъде допускано до касационен контрол. Въпроси под № 1, 2, 4, 5, и 9 обобщено се свеждат до обсега на доказване и допустимите доказателствени средства в производство по чл. 45 ЗЗД за вреди, причинени от обидни или клеветнически твърдения, разпространени чрез социалната мрежа фейсбук. Въпросите са във връзка с поддържаното от касатора оплакване, че не е проведено пълно и главно доказване на предявения иск, доколкото нотариално заверените преписи от публикации не можели да послужат като годно доказателствено средство за авторството на публикациите, не били обсъдени влезлите в сила оправдателни присъди и значението на предупредителен протокол по ЗМВР. Въпрос 1 изхожда от неправилното становище на касаторката, че тежестта на доказване авторството на електронното изявление е възложена върху ответника по делото. Това не е така - доказателствената тежест е възложена върху ищцата и е прието, че представеният от нея протокол, съставен от нотариус, установява, че изявленията са направени от профила на ответницата. Въззивният съд е посочил, че ответницата не е оспорила твърденията, че е потребител на социалната мрежа Фейсбук с посочения в исковата молба профил, както и не е оспорила авторството на електронните документи – електронните изявления, от които ищцата е представила преписи на хартия. Ето защо поставеният първи въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение и не е годен да обоснове допускане до касация. Вторият и петият поставени въпроси са лишени от връзка с въззивното решение поради липсата на оспорване на представените преписи от електронни документи. В съответствие с приетото в цитираното от касатора решение на ВКС по гр.д. № 2040/2014 г. на ІV г.о. е приетото от въззивния съд, че електронният документ, представен в препис върху хартиен носител (чл.184 ал.1 изр.1 ГПК), е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание, ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител. Въпрос 5 не съответства на въззивното решение, в което не е прието, че нотариално заверен препис от публикация в социална мрежа е достатъчно доказателство за авторството на изявлението. Изложени са мотиви, че представените извадки от фейсбук профила на ответницата представляват възпроизведени на хартия електронни изявления. Авторството на посочените електронни документи не било оспорено от ответницата. Посоченият по-горе обобщен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а наличието на такава изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решението е в съответствие с формирана непротиворечива практика, че отговорността по чл. 45 ЗЗД може да бъде ангажирана само ако ищецът по делото установи, че увреждащото действие действително е извършено от ответника по предявения иск. Допустими са всякакви доказателствени средства като съдът е длъжен да обсъди всички тях поотделно и в съвкупност. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от така дадения отговор.Съобразил е и обсъдил всички годни доказателствени средства вкл. нотариалните протоколи, свидетелските показания, влезлите в сила присъди и е основал решаващите си изводи на база обстойния им анализ и доказателствената им сила. Отчел е тяхното самостоятелно значение както и връзката им с релевантните за спора факти. Съобразяването с влезли в сила присъди /оправдателни или осъдителни/ се прави в съответствие с границите, посочени в чл. 300 ГПК. По въпрос 9 относно значението на оправдателните присъди е посочено, че липсва обективно тъждество, доколкото същите са постановени по тъжби на други лица. Третият и шестият въпроси относно разграничението на фактическите твърдения от оценъчните съждения и границата между клевета и свободно изразяване на мнение са включени в предмета на спора и е обусловил крайните изводи на решаващия съд, но по него е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В практиката на ВКС / решение № 148 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6318/2014 г., III г. о. на ВКС, решение № 249 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 1797/2019 г., III г. о. на ВКС и др. вкл. тези на които се е позовал въззивният съд / е прието, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение или по друг начин /социална мрежа, както е в случая/. Ако те са верни, авторът не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената информация. В случая въззивният съд е направил това разграничение, позовавайки се на решение № 278 от 27.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2019 г., IV г. о., решение № 209/27.9.2013 г по гр. дело № 1747/2013 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 484/9.6.2010 г по гр. дело № 1438/2009 г на ВКС, Трето ГО, решение № 62/6.3.2012 г по гр. дело № 1376/11 г на ВКС, Четвърто ГО и др. и е разгледал подробно правната същност и характеристика на обидните и клеветническите твърдения от една страна и оценъчните твърдения от друга. В този аспект е посочил кои от публикациите осъществяват характеристиките на оценъчни и кои на обидни като е изложил подробни мотиви в тази насока. Разпоредбите на чл. 39 от Конституцията на Република България прокламират свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Ето защо по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС следователно не е налице твърдяната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпроси 7 и 8 не са обуславящи, доколкото въззивният съд не е обсъждал нито предупредителния протокол, нито самопризнанието в досъдебното производство. Въпрос 10 е свързан с подлежащите на съобразяване обстоятелства във връзка с приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По него също има формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, на която се е позовал и въззивния съд при оценка на правнозначимите факти досежно размера на обезщетението. Като е цитирал Постановление №4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС, въззивният съд е приел, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, като например - вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението. В този аспект съобразил начина на разпространение на публикациите, подронения личен авторитет сред голям кръг от хора, който обвързал с интензитета на търпените от ищцата вреди, както и това кои публикации представлявали по същността си обидни и клеветнически твърдения и кои не. Като изключил последните и определил размера на обезщетението следва да се приеме, че въззивният съд се е съобразил изцяло с постановките, визирани в Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС. По тези съображения и по този въпрос е изключена допълнителната предпоставка за достъп до касация. В обобщение, липсва основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на делото в полза на процесуалния представител на ответника, осъществил безплатна адвокатска защита, следва да се присъди възнаграждение в размер на 500 лв., което съдът намира за справедливо с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на защитата. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение