Определение № 5849 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени две касационни жалби против въззивно решение № 101 от 20.06.2024 г. по в.гр.д. № 171/2024 г. на Апелативен съд - Варна. С касационната жалба на ищцата И. М. Д., подадена чрез пълномощник адв.Р. Д., горепосоченото въззивно решение се обжалва в частта, с която, в резултат на частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 101 от 05.02.2024 г. по гр. д. № 1164/2023 г. на ОС – Варна, е отхвърлен предявения от нея срещу „Ника Тур“ ООД иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответника да ѝ заплати разликата над сумата 1475,99лв. /присъдена с първоинстнационното решение/ до 16897лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 965/2130 кв.м. ид.ч. от реална част с площ от 222 кв.м. от ПИ с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед №РД-18- 92/14.10.2008г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], ул.“2-ра“№32, м.„С. Н.“, за периода от 02.06.2022г. до 01.06.2023г., представляваща съобразно скица Приложение № 8 /л.156 от гр.д.№ 1164/23 г. на ОС - Варна/, приподписана от съда и неразделна част от съдебния акт, реална част с площ от 222 кв.м., означена със син щрих на посочената скица, при граници: четириетажна масивна жилищна сграда; стълбище към вход на сградата; масивна ограда от юг; улица от изток и частта от 100 кв.м. от север, означена с червен щрих, при граници: входа на заведението, оградата от север с ПИ с идентификатор *** по КК и входа откъм улицата. В касационната жалба на ищцата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като необосновано - касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея се твърди, че въззивното решение е и очевидно неправилно – основание за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Ответникът по касация - ответник в производството „Ника Тур“ ООД, чрез пълномощник адв.И. С., оспорва жалбата с писмен отговор. Претендира разноски. С касационната жалба на ответника „Ника Тур“ ООД, подадена чрез пълномощник адв. И. С., горепосоченото въззивно решение се обжалва в частта, с която, в резултат на частично отменяване на същото първоинстанционно решение № 101 от 05.02.2024 г. по гр. д. № 1164/2023 г. на ОС – Варна, жалбоподателят-ответник е осъден да заплати на ищцата сума в размер на 1 475, 99 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 965/2130 кв.м. ид.ч. от реална част с площ от 222 кв.м. от ПИ с идентификатор *** по КККР, подробно описана по-горе, по предявения от И. М. Д. срещу „Ника Тур“ ООД иск по чл. 31, ал.2 ЗС. С касационната жалба на ответника са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея се сочат основания за допускане касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Ответникът по касация – ищеца впроизводството И. М. Д., чрез процесуалния представител адв. Р. Д. оспорва тази жалба с писмен отговор. Претендира разноски. В частта, в която предявеният иск с основание чл.31, ал.2 ЗС е бил отхвърлен с първоинстанционното решение за разликата над сумата 16897 лв. до предявения размер от 26639,44 лв., то е влязло в сила като необжалвано и не е било предмет на въззивна проверка. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е очертал предмета на спора пред него. Ищцата твърди, че тя и ответникът са съсобственици на дворно място, при дялове 965/2130 кв.м. ид.ч. за ищцата и 100/2130 кв.м. ид. част за ответника, от дворно място е заснето като ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], ул.“2-ра“№32, м.„С. Н.“, с площ по скица 2 588 кв.м., като ответникът е индивидуален собственик и на заведението бистро–заснето като самостоятелен обект с идентификатор ***** в сграда с идентификатор **** /малката жилищна сграда, блок 2/ в същото дворно място. В мястото има и друга жилищна сграда-голяма, с идентификатор **** /блок 1/. Предходните преди ответника собственици на заведението, което и функционирало като такова, са ползвали реална част от 100 кв.м. от дворното място, разположена пред него, където разполагали маси и столове, на което ищцата не се е противопоставяла. След придобиването на имота от ответника, заведението функционира като ресторант. Ответникът започнал да използва обаче освен горепосочената реална част от 100 кв.м. от дворното място, за която ищцата не се е противопоставяла, още и 350 кв.м. от дворното място, където също разположил маси и столове и го ползвал целогодишно като градина към ресторанта.Така ищцата била лишена от ползването на своите ид.ч. от ползваната от ответника реална част над 100-те кв.м., като отказвал да заплати на ищцата обезщетение за това, въпреки отправената нотариална покана, връчена на ответника на 02.06.2022 г. Ответникът оспорва иска с възраженията, че като съсобственик ползва съсобственото дворно място съобразно квотата, която притежава, но не и извън нея, че не е ограничавал достъпа на ищцата, поради което и не дължи обезщетение. Възразява, че на ищцата е осигурена реална възможност да ползва двора съобразно правата си и предназначението му, вкл. посочената от нея реална част от дворното място, тъй като ищцата живее със семейството на дъщеря си целогодишно в сградата и ползва ежедневно дворното място, разполага с ключ за двора, стопанисва шахтата, разположена в процесната реална част и я поддържа, нейни гости-туристи посещават градината, че квотата от съсобствеността на двора, която ищцата притежава, може да бъде ползвана върху всяка част от дворното място, вкл. процесната и извън застроените части дворното място е свободно и тази му част значително надвишава притежаваната от ищцата ид.ч. Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че ищцата се легитимира като собственик на 965/2130 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, а ответникът се легитимира като собственик на 100/2130 ид.ч. от същия поземлен имот, като не е спорно, че всеки от тях притежава и самостоятелни обекти в една от жилищните сгради, изградени в дворното място. От приетата съдебна – техническа експертиза /СТЕ/ и скици към нея, и обясненията на вещото лице при изслушването му в открито съдебно заседание, е установено, и подробно описано, фактическото разположение на място на градинските елементи и тяхното предназначение, вкл. и тези за нуждите на ресторанта на ответника. Обсъдени са установените от разпитаните свидетели относими обстоятелства. При съвкупния анализ на заключението на СТЕ, скиците приложения и снимките приложения към него, и на свидетелски показания, е установено, че незастроената част от дворното място, заключена между сградата с идентификатор ****, подпорната стена от северозапад, масивната ограда от север, изток, юг и подпорната стена от югозапад, се използва като лятна градина към собствения на ответника недвижим имот с идентификатор *****, функциониращ като ресторант „Жарден блан“. Площта заета от перголата и прилежащите й градинки, е 64 кв.м., а останалата част, в която са разположени другите описани подобрения, е с площ от 258 кв.м. /скица приложение №2 към СТЕ/ или общо частта от дворното място, заключена между тези граници, възлиза на 322 кв.м. Целогодишно /вкл. отоплявана през зимата/ от лятната градина функционира пергола с алуминиев покрив и стъклени стени, в която са разположени маси и столове, хладилник, шкаф, телевизор, климатик, с площ от 64 кв.м. В останалата открита част от дворното място - основно в лятното полугодие, ответникът е разполагал върху покритата с настилка част /плочници и алеи/ маси и столове. В есенно - зимното полугодие масите са събрани до сградата и покрити с найлони, но дворът функционирал като част от заведението, като понякога се поставят и маси. По одобрен инвестиционен проект за строежа тази част от дворното място е предвидено за озеленяване и благоустрояване, но според приетата СТЕ не е реализирано на място така, както е по проект. Безспорно е по делото, че ищцата е разполагала през процесния период с ключ от входа на дворното място от към [улица], от който вход се достига и до ресторанта на ответника, като в тази част от дворното място може да се влезе и през западния вход на дворното място. При тези факти, предвид законоустановените елементи от фактическия състав на правото на обезщетение на съсобственик за лишаване от ползване на съсобствения имот по чл.31, ал.2, вр. ал.1 ЗС, също и разясненията по приложението на закона, дадени с ТР № 7/2012 от 02.11.2012 г. и ТР № 5/2014 от 24.06.2016 г. на ОСГК на ВКС, на ОСГК на ВКС, въззивният съд е формирал и правните си изводи по спора. Прието е, че наличието на ключ у ищцата и възможността същата да достъпва тази част от двора не води автоматично до извод, че тя е могла и да ползва частта от незаестроеното дворно място, използвано като лятна градина към ресторанта, нито е достатъчно да се освободи другия съсобственик от отговорността по чл.31, ал.2 от ЗС, когато с поведението си вторият фактически препятства ползването на съсобствения имот от ищцата според предназначението му. Затова съдът е преценявал дали конкретните извършвани от ответника фактически действия нарушават забраната да не се пречи на другия съсобственик също да използва вещта по предназначението ѝ, на което е дал положителен отговор. При разположени от ответника пространствено маси за хранене с чадъри и столове върху различни части на плочниците и алеите, вкл. и под съоръжението шатра с метална конструкция, които се ползват ежедневно от клиентите на заведението, имащи свободен достъп до двора, е прието, че ищцата фактически не може безпроблемно да използва същите части от двора по тяхното предвидено по проект предназначение, тъй като не би могла да седне и стои, без да бъде клиент на заведението, или например да разполага и ползва на същите места при желание за определени периоди собствени преместваеми градински съоръжения /напр. маса, столове, чадъри, декоративни елементи и др./. От друга страна ответникът ползва дворното място като лятна градина към ресторанта през процесния период за задоволяване на собствените си нужди и потребности по повод осъществявана от него търговска дейност, и по този начин препятства ищцата да се ползва от полезните свойства на вещта според нейното предназначение. Въззивният съд е отдал решаващо значение на факта, че в случая частта от дворното място с площ 322 кв.м. не се ползва от съсобствениците в съотношението според правата им в съсобствеността и според предвиденото предназначение на същата. При направени от съда изчисления на притежаваните от ищцата, ответника и другите съсобственици ид.ч. от дворното място, е прието, че ответникът, макар да има право на ползва по-малка площ от двора според правото си в съсобствеността, ползва по съгласие с ищцата и липсата на възражения от останалите съсобственици, по-голяма площ от полагащата му се, а именно частта, в която е попада покритата пергола с площ от 64 кв.м. с прилежащите ѝ градинки и пространството пред нея, стигащо до оградата и входа на двора от [улица], а за останалата площ от 222 кв.м. няма правно основание за ползването. По отношение на тази ползвана в повече реална част от двора, съдът, предвид дадените от СТЕ различни цени на кв.м. за дворно място като такова и когато се ползва за търговска цел, при съобразяване на частта, заета от дървета и храсти, плочници, алеи, също и на предназначението и начина на ползване /вкл. и сезонно/ от ответника на тази останала част от 222 кв.м., е направил изчисления, при което е определил сумата общо 3 257,88 лв. обезщетение за исковия период. От тази сума, съразмерно на квотата на ищцата от съсобствеността / 965/2130 кв.м. ид.ч./ е определил, че на ищцата се полага обезщетение в размер на сумата от 1475, 99 лв., за която сума само е приел иска за основателен и подлежащ на отхвърляне за разликата над нея до 16 897 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Ника Тур“ ООД поставя следните въпроси в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Има ли право съсобственикът да претендира за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС, когато му е предоставен ключ и не му се създават пречки да ползва съсобствения имот?; 2/ Дължи ли обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС при липса на доказателства за ползване на цялата съсобствена вещ, за която е присъдено обезщетение? – сочи противоречие с ТР по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и Решение по 157/16.11.2017 г. по гр.д. № 4858/2016 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 119/11.03.2009 г. по гр.д. № 3204/2008 г. на ВКС, II г.о. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните два въпроса от касатора „Ника Тур“ ООД нямат характер на правни въпроси, Дали елементите от фактическия състав на посочената норма са се осъществили, е въпрос на конкретно установяване във всеки отделен случай, поради което отговорът на тези въпроси е предпоставен от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства и не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и въпросите не представляват правни въпроси по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. Същевременно въпросите са и некоректно поставени, не кореспондират на мотивите на въззивния съд, а са израз на разбирането на касатора как следва да се реши спора. Обратно на насочеността им, въззивният съд е приел, че макар ищцата да има ключ за достъп до тази част на двора, то поведението на ответника създава пречки на същата да ползва тази част по предназначение и съобразно нейните права в съсобствеността, както и че ответникът ползва реална част от съсобствената вещ, която надхвърля дела на последния в съсобствеността, поради което въпросите не са и обуславящи изводите на въззивния съд, което допълнително ги лишава от характер на правни въпроси. Касаторът-ответник „Ника Тур“ ООД се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК като основание за допускане на касационното обжалване. Самостоятелно касаторът-ищец И. М. Д. с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава само на основанието очевидна неправилност по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК, за допускане на касационното обжалване по нейната жалба. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК не изисква поставяне на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и може да се извежда само от съдържанието на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика, изводими от текста на самото решение, и довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не сочи на такъв порок. Изведените правни изводи не разкриват явна необоснованост, нито нарушение на основополагащите принципи относно доказването в гражданския процес. Същите са разбираеми, логически последователни и отразяват решаващата воля на съдебния състав на база вътрешното му убеждение относно доказаните по делото правнорелевантни факти и обстоятелства от значение предмета на спора според приложимата норма на чл.32, ал.2, вр. ал.1 ЗС и задължителната практика на ВКС по нейното приложение. Прeдвид приетите за установени от въззивния съд факти (вкл. и липса на разпределение на ползването от съсобствениците), и при липсата на установени такива от обсъдените от въззивния съд в мотивите доказателства, които да сочат, че ответникът има право на ползва повече от 100 кв.м. реална част, то направените правни изводи, че ответникът дължи на ищцата обезщетение за това, че ползва част от двора вповече от полагащото му се, при това само обезщетение, съразмерно на правата на ищцата в съсобствеността, са съответни на материалния закон. Изводите за това как се определя размера на обезщетението, е логична последица от приетите за установени факти от какво са заети отделните части в рамките на тези 222 кв.м. от двора, и как, вкл. и времево /според сезона/ те се ползват от ответника. Наведените от касаторите поотделно съображения са оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а проверката за неправилност не може да се прави в настоящото производство по чл.288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби. При извършената служебна проверка не се установяват белези на нищожност или недопустимост на въззивното решение. Ето защо касационното обжалване не може да се допусне по нито една от подадените две касационни жалби. При този изход на касационното производство, всяка от страните дължи на насрещната страна сторените и поискани разноски за подаване на отговор на касационната жалба от насрещната страна. „Ника Тур“ ООД следва да заплати на И. Д. сумата 1000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, платено в брой съгласно удостовереното с договора с адв.Д. от 10.09.2024 г. От своя „Ника Тур“ ООД е заплатило по банков път адвокатско възнаграждение за подаване на отговор по касационната жалба от ищцата, в размер на 2000 лв. (съгласно т.2 от представения анекс от 19.08.2024 г. към договор за правна помощ с адв.С.). Направеното от И. Д. с нейния отговор по чл.287, ал.1 ГПК възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност разноските на противната страна пред ВКС, е неоснователно. При обжалваем интерес по жалбата на И. Д. от 15421,01 лв., минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС е 1787,90 лв., при което размер от 2000 лв. не се явява прекомерен за защита в касационната инстанция на насрещната страна. Съставът на ВКС съобрази, че съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС, при определяне на адвокатското възнаграждение по чл.78 ГПК, съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г. (в редакцията към м. август – септември 2023 г.), защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, но приема тези размери по наредбата като ориентир за преценка справедливия размер на разноските, който да се възложи на загубилата страна-в случая на касатора, преценени с фактическата правна сложност на спора и с поставените завишени изисквания към ролята на адвоката пред касационната инстанция, изведени от задължителното подписване от адвокат и на отговора чл.287, ал.1,вр. чл.284, ал.2 ГПК. Воден от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г. о.