Определение № 1595 от 01.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2359/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1557 от 05.02.2024 г. на К. К. Д., [населено място], чрез адвокат А. Б., и касационна жалба вх. № 2877 от 29.02.2024 г. на В. И. К., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 650/03.12.2023 г. по в. гр.д. № 783/2023 г. на Окръжен съд - Благоевград. В касационните жалби се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на К. Д. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, вкл. събраните доказателства, доводите и възраженията на страните; 2. Относно задълженията на въззивната инстанция, свързани с обсъждане на доказателствата и излагане на мотиви въз основа на тяхната обща преценка; 3. Относно начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите; 4. Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. К. се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Вероятно допустимо ли е въззивното решение, постановено след влязло в сила решение на ВКС, с което е прекратено предходно производство по предявен иск за пълна трансформация /поради наличието на споразумение за уреждане на имуществените отношения в бракоразводния процес/, когато в повторната искова молба се навеждат същите фактически твърдения, но се иска установяване на частична трансформация в размер на 99/100 ид. ч. от него и длъжен ли е въззивният съд да зачете СПН по предходното дело; 2. Вероятно допустимо ли е въззивно решение по искова молба, в основанието на която се заявяват твърдения, че от страна на ищеца е заплатена 100% от цената на придобития по време на брака недвижим имот, а с петитума се иска установяване на настъпила частична трансформация по отношение на 99/100 ид.ч. от него; 3. С оглед разпоредбата на чл. 23, ал. 2 СК искът за установяване на частична трансформация в размер на 99/100 ид.ч. от съсобствения имот не представлява ли на практика предявяване на иск за пълна трансформация; 4. Длъжен ли съдът да се произнесе по всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба и да обсъди всички събрани доказателства по делото, относими към защитните им тези, като изложи по тях фактически и правни констатации; 5. При установяване на обстоятелството, че презумпцията за съвместен принос е оборена чрез влагане на лични средства от страна на единия съпруг, следва ли освен наличието на паричните средства и технит произход, да бъде установено и това дали и каква част от тях са вложени за придобиване на собствеността. Всяка от страните в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба на насрещната страна с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира се заплащане на сторените в настоящото производство разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 900040/16.02.2023 г. по гр. д. № 496/2021 г. по описа на Районен съд – Благоевград в частта, с която е уважен искът на К. К. Д. срещу В. И. К. по чл. 23, ал. 2 СК, за размера над 52/100 ид.ч. до 70/100 ид.ч., както и по иска по чл. 34 ЗС. Вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на В. К., че К. Д. е собственик поради частична трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал.2 СК на 52/100 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в сграда с идентификатор ***, поземлен имот №* в кадастрален район 100 на Б., който обект е с площ от 47 кв.м. с предназначение - жилище, апартамент, ведно с прилежащите му части - съответните ид.ч. от общите части на сградата, равняващи се на 4,20 кв.м и от правото на строеж върху мястото и мазе № 3, с площ от 6,09 кв.м. Искът на К. Д. срещу В. К. за частична трансформация на лични средства за разликата от 52/100 ид. части до 70/100 ид. части е отхвърлен като неоснователен. С въззивното решение е допуснато и извършване на съдебна делба на процесния имот при квоти от 76/100 ид.ч. за К. Д. и 24/100 ид.ч. за В. К.. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел за установено, че К. Д. и В. К. са се намирали в граждански брак, сключен на 19.09.2015 г. и прекратен на 16.07.2017 г. с решение №5051 от 16.06.2017 г. на РС-Благоевград, с което е утвърдено постигнато между страните споразумение по чл. 51 СК. С това споразумение страните са се уговорили процесният недвижим имот да се предостави за ползване от ищцата К. Д., като от своя страна тя е поела задължение да заплаща на бившия си съпруг В. К. месечен наем от 90 лева, считано от постановяване на решението за развод. За безспорно между страните е прието обстоятелството, че процесният имот е придобит на името на ищцата на 12.11.2015 г., т. е. по време на брака. В договора за покупко-продажба е отразена продажна цена от 20 000 лева, която е заплатена от ищцата на две вноски, първата от която в размер на 14 000 лева, е внесена по сметка на продавача на същия ден, а втората в размер на 6000 лева – на следващия. Приети по делото са писмени доказателства, които сочат, че от сметка на В. Г. С. /леля на ищцата/ на 10.11.2015 г. е изтеглена сума от 3000 лева, а от сметка-срочен влог в „Банка ДСК“ АД на К. Р. /баща на ищцата/ на 18.09.2015 г. и 05.11.2015 г. са изтеглени сумите съответно от 3000 лева и 3664,86 лева. Установено е също, че ищцата е разполагала сметка от 2000 евро с падеж 30.05.2015 г., както и сключен договор за срочен депозит „форекс“ от 11.10.2013 г. за сумата от 2382, 50 евро за срок от 6 месеца, изтичащ на 14.10.2014 г. Представен е документ за влог в „Уникредит Булбанк“ АД за срок от 6 месеца, изтичащ на 14.10.2014 г., и доказателства, установяващи теглене на суми от ищцата от сметка в „Райфайзенбанк“ ЕАД в размер на 1953,33 лева и 1000 евро на 10.11.2015 г. Събрани са свидетелски показания на А. Д. и К. Р., от които се установява, че бившите съпрузи не са имали общ бюджет преди сключване на гражданския брак. При условията на чл. 172 ГПК са кредитирани показанията на Р. относно факта, че е дарил 6500 лева на дъщеря си за закупуването на процесния апартамент, доколкото показанията му се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства. Не са кредитирани показанията на свидетеля в частта относно дарението на 1200 лева от неговата сестра В. С., тъй като не е установено теглена от последната сума да е дадена на ищцата и вложена от нея при закупуването на апартамента. С. не е разпитана по делото и липсват други доказателства, които да установят действителното извършване на такова дарение. Не са кредитирани показанията на Р. и относно спестените 5000 лева от дъщеря му, вложени в закупуване на процесното жилище. Съдът е посочил, че безспорно ищцата е работила в САЩ, но няма данни за размера на спестените средства и за влагането им именно в закупуването на апартамента. Прието е, че ищцата е доказала наличието на лични средства, но до размера, за който са приложени писмени доказателства – 3900 лева. Съдът е посочил, че няма данни събраните от сватбеното тържество средства да са използвани за закупуване на апартамента, доколкото нито един от разпитаните свидетели не потвърждава влагането им именно в тази покупка. И двете страни са работили след сключване на брака и са имали доходи. Съдът е обсъдил твърденията на ответника във връзка с договор за заем, сключен с А. Ч.. Приел е, че от показанията на последния не е установено предоставените от него 3500 лева с договора за заем от 14.09.2015 г. да са вложени при закупуване на процесния апартамент. Съдът се е аргументирал и с вписаното в чл. 4 на договора, че заемната сума е предадена на заемателя за текущи нужди. В заключение въззивният съд е посочил, че критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен - изследва се характерът на вложените в придобиването средства. Когато придобиването на вещи и вещни права е по време на брака, но със средства, придобити по дарение, наследство или с друго лично имущество по смисъла на чл. 22 СК, е налице основание за пълна или частична трансформация съгласно чл. 23 СК. Съобразно практиката на ВКС придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването. Прието е, че дарената сума от 6500 лева от бащата на ищцата е вложена именно в закупуването на процесния апартамент, поради което и придобитото с тези средства е изключителна собственост на К. Д.. Лични средства в размер на 3900 лева представляват и изтеглените от ищцата суми от сметката й в „Райфазенбанк България“ ЕАД на 10.11.2015 г. в размер на 1953,33 лева и 1000 евро или около 3900 лева, също вложени в закупуването на имота. В заключение съдът е посочил, че продажната цена е заплатена от ищцата с лични средства в размер на 10 400 лева или 52/100 ид.ч. Останалата част от 9600 лева е заплатена с общи средства на семейството, поради което 48/100 ид.ч. са придобити в режим на СИО, а след прекратяването на брака са останали в обикновена съсобственост. Ето защо съдът е приел, че делбата на процесния имот следва да се допусне при квоти от 76/100 ид.ч. за К. Д. и 24/100 ид.ч. за В. К.. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по поставените от К. Д. въпроси. Първите два от тях и четвъртият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба на В. К. са свързани с дейността на въззивната инстанция при постановяване на крайния съдебен акт. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва, с оглед релевираните в жалбата оплаквания, да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил защитните тези на страните и е дал отговор на спорните по делото въпроси. Приел е, че по-голямата част от паричните средства, вложени в закупуването на семейното жилище, са били с личен за ищцата характер по смисъла на чл. 22, ал. 1 СК. Съгласно ТР №2/20.01.2025 г. по тълк. д. №2/2022 г., ОСГК на ВКС, при предявен по реда на чл. 23, ал. 2 СК иск с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК, успешният изход на спора е предпоставен от пълно главно доказване от страна на претендиращия съпруг, че е вложил свое лично имущество в конкретното придобиване. Уредената в чл. 23 СК трансформация на лично имущество е самостоятелно основание за възникване на лично притежание, наред с посочените в чл. 22 СК. Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на СК от 2009г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг при приложим за имуществените отношения между съпрузите режим по чл.18, ал.1, т.1 СК, счита се, че имотът е съпружеска имуществена общност, освен ако бъде установено, че е лично имущество. При спор за собствеността съпругът- титуляр на влога, носи тежестта на доказване относно фактите, установяващи придобиване чрез трансфопмация на лично имущество по чл.22, ал.1 СК или фактите, оборващи презумпцията по чл.21, ал.3 СК. В случая съдът е преценил, че не е извършено пълно доказване на твърдения факт от К. Д. за вложени 5000 лева – лични следства, спестени от трудови възнаграждения в САЩ. Това твърдение е подкрепено единствено със свидетелските показания на нейния баща К. Р., които съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК са преценени от съда с оглед на всички други данни по делото, като е отчетена възможната тяхна заинтересованост. Посочено е, че представените от ищцата писмени доказателства /работни фишове/ не установят спестяване и влагане на получените средства в закупуването на процесния апартамент. Аналогично е преценено, че и извършеното дарение от лелята на ищцата – В. С., не се установява категорично от събраните по делото доказателства. За неоснователно е прието и твърдението за покупка на апартамента посредством събрани дарения от сватбеното тържество, доколкото нито един от разпитаните свидетели не свидетелства за влагане на събраните пари именно в покупката на семейното жилище. Преценката на обсъдените от въззивния съд доказателства не е предмет на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Третият поставен от К. Д. въпрос е свързан с преценката на доказателствената стойност на свидетелските показания. Съгласно установената практика на ВКС /вкл. цитираната от касатора/ при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Трябва да се вземе предвид и способността на свидетеля да възпроизведе в показанията си релевантните за делото факти, които е възприел непосредствено или пък логически ги е свързал при възприети други обстоятелства. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Като преценява свидетелските показания и данните за заинтересованост, съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. Като преценява данните съдът може да приеме, че заинтересован свидетел може да е възприел вярно и добросъвестно да възпроизвежда релевантните факти, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост, да е възприел някои факти погрешно. И само ако счете, че свидетелските показания са достоверни като основани на непосредствени и верни впечатления, може да приеме определени факти за доказани. В случая въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени и кои не. Кредитирал е показанията на свидетеля Р. в частта относно неговото дарение на дъщеря му К. Д., като е приел, че те са подкрепени и от събраните писмени доказателства. В останалата част показанията са приети за изолирани от събрания доказателствен материал и оглед възможността за неговата заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК, съдът е счел същите за недостоверни. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по четвъртия въпрос относно възможността за провеждане на пълно доказване в производството посредством представяне на косвени доказателства. В посочената от касатора практика /решение № 50158 от 14.10.2022 г. по гр.д. №2892/2021 г.,ВКС, III г.о./ е прието, че пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Всички те следва да се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК. В случая въззивният съд е съобразил решението си с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващите мотиви, изградени след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, са че не е установено даряване на средства за закупуване на процесното жилище от страна на лелята на ищцата. Следва да се посочи, че пълното доказване може да бъде осъществено и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В случая е прието, че представеното извлечение от банковата сметка на лелята на ищцата във връзка с преценените по реда на чл. 172 ГПК показания на свидетеля Р., не установяват несъмнено факта на дарение. Несъгласието на ищцата с правните изводи на въззивния съд е относимо към проверката за правилност на въззивния акт, която излиза извън предметния обхват на производството по чл. 288 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по поставените от В. К. въпроси. Първите три от тях относно допустимостта на иск за частична трансформация на лични средства по чл. 23, ал. 2 СК при наличие на споразумение между бившите съпрузи относно семейното жилище не предпоставят допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР №3/2015 г., ОСГК на ВКС, когато в споразумението съпрузите са изразили воля какви са квотите им в съсобствеността, е изключена възможността в следващ исков процес да се установи пълна трансформация на лично имущество или различни квоти. Когато квотите на бившите съпрузи не са посочени, споразумението не възпрепятства възможността в следващ исков процес да бъде разгледан въпросът за различните (неравни) дялове в съсобствеността. В случая квотите на страните от спорния имот не са посочени в одобреното споразумение към бракоразводното решение, поради което производство с предмет иск по чл. 23, ал. 2 СК е допустимо. Дяловете на всеки един от бившите съпрузи се установява с оглед размера на личните средства, вложени от ищеца при придобиването на имота. Позоваването на касатора на СПН на предходно съдебно решение на ВКС, с което е обезсилено въззивно решение, постановено по спор между същите страни с предмет иск по чл.23, ал.1 СК - пълна трансформация на лични средства при закупуване на имота от ищцата и производството е прекратено поради недопустимост, е неоснователно. Не е е налице формирана сила на пресъдено нещо между страните, която да е пречка за предявяване на настоящия иск по чл.23, ал.2 СК, съгласно и ТР №3/2015 г., ОСГК на ВКС. Последният въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба на В. К. не предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно ТР №2/20.01.2025 г. по тълк. д. №2/2022 г., ОСГК на ВКС, уредената в чл. 23 СК трансформация на лично имущество е самостоятелно основание за възникване на лично притежание, наред с посочените в чл. 22 СК. Съпругът, който твърди, че е титуляр на конкретно вещно право поради трансформация, трябва да докаже произхода на средствата, вложени в придобиването, за да се приеме, че то представлява преобразуване на негово лично имущество. Във въззивното решение, както бе посочено в отговорите на предишните въпроси, е прието, че при предявен иск по чл. 23, ал. 2 СК основният спор между страните се отнася до произхода на средствата, вложени при придобиване на правото на собственост върху имота. При съвкупния анализ на събрания доказателствен материал съдът е изследвал фактите и е направил извод, че К. Д. е доказала влагането на средства с личен характер за закупуването на процесния имот в размер на 10 400 лева. При тези съображения, липсва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсват и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Въззивното решение не е процесуално недопустимо. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай порок от сочената категория не се открива. Не са налице предпоставките на чл. 299 ГПК, който въвежда забрана за пререшаемост на спор, по който е налице влязло в сила решение. Според установената съдебна практика за наличие на тази отрицателна предпоставка следва да е установен пълен идентитет - обективен и субективен между това решение и по-късно заведения правен спор. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК по така подадените от страните касационни жалби, разноските следва да останат за всяка от тях така, както са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.