Определение № 781 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1170/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Профи Мърчъндайзинг Груп“ ЕАД срещу решение № 7561 от 03.12.2018г., допълнено с решение № 276 от 14.01.2019г., последното изменено на основание чл. 247 ГПК с решение № 276 от 08.06.2020г., постановени по в. гр. дело № 9585/2018г. на СГС, гражданско отделение, ІІІ-„в“ въззивен състав. С решение № 7561 от 03.12.2018г. по в. гр. дело № 9585/2018г. на СГС, гражданско отделение, ІІІ-„в“ въззивен състав, касаторът – ответник е осъден да заплати на ищцата Г. Б. Г. сумата 4 600 лв., на основание чл. 200 КТ, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, реализирана на 16.02.2015г., като са присъдени и сторените съдебно-деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. С решение № 276 от 14.01.2019г. по в. гр. дело № 9585/2018г., СГС, гражданско отделение, ІІІ-„в“ въззивен състав, се е произнесъл по молба на ищцата Г. Б. Г. с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на въззивното решение № 7561 от 03.12.2018г. по същото дело в частта досежно претендираната законна лихва върху процесната главница от датата на трудовата злополука до окончателното изплащане. СГС е допълнил решението си, осъждайки ответника да заплати на ищцата законна лихва за забава върху главницата от 7 000 лв. (обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука на основание чл. 200 КТ) за периода: 16.02.2015г. (датата на трудовата злополука) – 27.03.2018г. (датата на частичното доброволно плащане на сумата 2 400 лв. в хода на процеса) и законната лихва за забава върху главницата от 4 600 лв. (обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука на основание чл. 200 КТ, останало след доброволното плащане) за периода: 16.02.2015г. до окончателното плащане. С горепосоченото допълнително решение по чл. 250 ГПК, на основание чл. 247 ГПК, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, в която искът за мораторна лихва върху процесната главница за периода: 16.02.2015г. – 06.12.2017г. (датата на исковата молба) е отхвърлен. С решение № 276 от 08.06.2020г. по в. гр. дело № 9585/2018г. на СГС, гражданско отделение, ІІІ-„в“ въззивен състав, постановено в производство по чл. 247 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в допълнителното решение № 276 от 14.01.2019г., като е премахнат диспозитива, с който ответникът е осъден да заплати на ищцата законна лихва за забава върху главницата от 7 000 лв. за периода: 16.02.2015г. (датата на трудовата злополука) – 27.03.2018г. (датата на частичното доброволно плащане на сумата 2 400 лв. в хода на процеса) и законната лихва за забава върху главницата от 4 600 лв. (обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука на основание чл. 200 КТ, останало след доброволното плащане) за периода: 16.02.2015г. до окончателното плащане. Горецитираното решение от 08.06.2020г. не е обжалвано и е влязло в сила. С него въззивният съд окончателно е приел, че законната лихва за забава върху частично платената на 27.03.2018г. главница от 2 400лв., се дължи за периода: 16.02.2015г.- 27.03.2018г., а върху дължимият остатък от 4 600 лв. – за целия период: 16.02.2015г. до окончателното плащане, както и че поради доброволно плащане от ответника в хода на процеса, на 27.03.2018г., на законна лихва за забава в размер на 765. 51 лв., е погасен целия дължим размер на претендираната законна лихва за забава върху главницата от 7 000 лв.. Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение, с което е приета за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ сумата 7 000 лв., е неправилно поради противоречие с материалния закон (чл. 52 ЗЗД) и поради необоснованост. Моли въззивното решение в атакуваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ да бъде отхвърлен. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, жалбоподателят сочи чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, по материалноправния въпрос за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, по който навежда противоречие с ППВС № 4/1968г., с решение № 127/13.11.2018г. по гр.д. № 3724/2017г. на ВКС, ІV г.о., с решение № 168/29.11.2018г. по гр.д. № 5005/2017г. на ВКС, ІІІ г.о., с решение № 55/11.03.2013г. по гр.д. № 1107/2012г. на ВКС, ІV г.о. и с решение № 95/29.04.2015г. по гр.д. № 5462/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.. Релевира и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол – очевидна неправилност, поради необсъждане на всички относими критерии при определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът по касационната жалба - Г. Б. Г. подава отговор на касационната жалба, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК (въззивно решение по иск по трудов спор с правно основание чл. 200 КТ с цена над 5 000 лв.), с оглед на което е допустима. Въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, през времетраенето на което, на 16.02.2015г., е настъпила трудова злополука, призната за такава по надлежния ред: падане от около 2 метра от нестабилна стълба върху теракот при опит за сваляне на кашони със стоки от рафт. Въз основа на приетото пред въззивната инстанция заключение на медицинската експертиза, СГС е счел за установено, че в причинно-следствена връзка с трудовата злополука, ищцата е получила непълна фрактура (фисура) на дисталния край на радиуса – лъчевата кост, на дясна китка, която е вътреставна, преминаваща през артикуларната ставна повърхност на радиуса в радиокарпалната става. Типично при падане върху ръката е разчупване на костта на ръката по надлъжната й кост, което е благоприятно за пострадалата, защото не е позволило разместване на отчупените фрагменти, облекчавайки наместването на фрактурата и позволявайки лечението на фрактурата само с гипсова имобилизация, в случая с продължителност от 43 дни. Независимо от това, според съдебния експерт – медик, фрактуралната ивица при ищцата минава през ставния хрущял, което създава риск от неправилно заздравяване на ставата и от липса на съответствие на двете ставни повърхности, които би довело до ограничаване на движенията и болезненост в ставата. Въззивният съд е съобразил продължителния възстановителен период при ищцата – около година и половина и ползвания отпуск за временна неработоспособност от 74 дни; силните болки през първите три месеца и невъзможността да се обслужва сама през първия месец, възрастта на пострадалата – 43 г.; правилното зарастване на увредената става и невъзможността за пълно възстановяване на здравословното състояние, тъй като при подобни фрактури в бъдеще се появяват хронични оплаквания в зоната на засегнатата става, обикновено провокирани от промяна в температурата, натоварване на ръката и предразположеността към повторни травми, при което е определил за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата 7 000 лв.. Тъй като част от нея, в размер на 2 400 лв. е платена доброволно от ответника в хода на процеса, е присъдил в полза на ищцата, на основание чл. 200 КТ, оставащата разлика от 4 600 лв.. Дължимата законна лихва върху главницата от датата на трудовата злополука е счел за погасена чрез доброволно плащане от ответника на сумата 765. 51 лв., при което не е присъдил такава с решението си. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. По поставения правен въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука според критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съобразно всички обстоятелства по делото, както и значението им за размера на неимуществените вреди, въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в приложените и цитирани от касаторите решения на ВКС, посочени по - горе. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито в случая са обсъдените от въззивния съд: интензитет на физическите страдания, особено силни през първите месеци; вида на травматичното увреждане, което е непълна фрактура на дясна ръка; продължителността на лечебния процес и възстановителния период от около година и половина; приложената гипсова имобилизация за срок от 43 дни, невъзможността за самообслужване през първия месец; прогнозата за здравословното състояние на пострадалата, която е неблагоприятна поради хронифицирането на болковите усещания в увредената дясна ръка при неблагоприятни промени във времето и при пренатоварване на тази основно използвана ръка; промените, които са настъпили в живота й, и възрастта на пострадалата – активна трудоспособна, в която подобна травма създава значителни неудобства в ежедневието и в трудовата дейност. Въз основа на задълбочено изследване на целия събран по делото доказателствен материал, съдът, в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, е определил справедливото обезщетение за претърпените от пострадалата болки и страдания в резултат на осъществената трудова злополука. Ето защо не е осъществено допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Не е налице релевираната очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Според касатора тя се свежда до необсъждане на всички относими законови критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от процесната трудова злополука по справедливост. Както беше посочено по-горе по идентнично зададения правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивният съд е изложил решаващите си правни съображения изцяло в съответствие с практиката на ВКС. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност и недопустимост на обжалваното решение, за които Върховният касационен съд следи служебно. С оглед изхода на настоящото производство, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 840 лв. – хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, платен съгласно платежно нареждане от 25.02.2019г., приложено към договора за правна защита и съдействие от 22.02.2019г. към отговора на касационната жалба. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение