Определение № 261 от 16.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 334/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. С. Н. срещу решение №289 от 31.10.2017г. по т.д.№342/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №111 от 27.02.2017г. по т. д.№128/2016г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „А. Б.“ ЕООД, гр. Пазарджик, сумата от 18165,16лв., представляващи претърпяна имуществена вреда, изразяваща се в направени разходи във връзка с натоварване и превозване на оризова арпа от гара Стара Загора до гара Свиленград – изток граница, митнически разноски по внос на стоката в Република Турция и разходи по натоварване и превозване на стоката от гара Свиленград изток граница до гара Пазарджик; сумата от 22 506,15 лв., представляващи претърпяна имуществена вреда, изразяваща се в разходите на купувача на ищеца, направени от турската граница до Узункюпрю-Одрин, митнически разноски по вноса на стоката в Република Турция, разходите за преместване и престой на шестте вагона и разходите по натоварване и превозване на стоката обратно през Узункюпрю –Одрин до гара Свиленград - изток, които разходи на купувача на ищеца са заплатени от последния след разваляне на договора помежду им; сумата от 14 879,01лв. представляваща обезщетение за пропуснати ползи, произтичащи от развалянето поради виновно неизпълнение на продавача Т. С. Н. на договор за продажба на оризова арпа -276 000кг., представляваща разликата за ищеца между продажната цена, уговорена с неговия купувач и покупната цена, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от завеждане на делото - 04.02.2016г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4 140 лв. представляващи разноски в исковото и в обезпечителното производство съобразно уважената част на исковете. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като значим за изхода на делото следния процесуалноправен въпрос: „Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичащ от същото право?“. Позовава се на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС – решение №539/07.07.2010г. по гр.д.№635/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №275/06.01.2016г. по гр.д.№2042/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. Ответникът по касация „А. Б.“ ЕООД, гр. Пазарджик, поддържа, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение №25 от 06.01.2016г. по гр.д.№14657/2014г. на Пловдивски районен съд, с което са уважени предявени от ищцовото дружество срещу ответника частични искове за същите вземания, възникването на заявените от ищеца вземания на посоченото от същия правно основание е установено със сила на пресъдено нещо. Изложил е доводи, че с постановеното по частичните искове решение, съдът се е произнесъл относно релевантните и за двете производства правопораждащи факти, поради което тези възражения на ответника Т. С. Н. срещу възникването и дължимостта на предявените по делото вземания за оставащата част от обезщетенията за отделните видове вреди, които се основават на липса на правопораждащи вземанията факти, са преклудирани и не следва да бъдат разглеждани. Съдът е приел,че няма пречка ответникът да противопоставя правопроменящи или правопогасяващи възаржения, основани на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене по предходното дело. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В случая формулираният в изложението въпрос дали решението по уважен частичен иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика относно силата на пресъдено нещо на решението по частичен иск е преодоляна с ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по тълк.д. №3/2016г. на ВКС, ОСГТК. В т.2 от тълкувателното решение е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземането за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В настоящата хипотеза като е приел, че с постановеното по частичните искове решение, съдът се е произнесъл относно релевантните и за двете производства правопораждащи факти, поради което тези възражения на ответника Т. С. Н. срещу възникването и дължимостта на предявените по делото вземания за оставащата част от обезщетенията за отделните видове вреди, които се основават на липса на правопораждащи вземанията факти, са преклудирани и не следва да бъдат разглеждани, въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора касаторът Т. С. Н., следва да бъде осъден да заплати на „А. Б.” ЕООД направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 330 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,