Определение № 2166 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2374/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Б., Р. И. Б. и П. И. Б., представлявани от адв. В. Р., срещу решение № 4571 от 11.07.2025г. по в.гр.д. № 4716/2024г. на СГС, IV Г състав, с което е потвърдено решение № 1342 от 24.01.2024г. по гр.д. № 1505/2023г. на СРС, 120 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касаторите против „Ю. България” АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищците в качеството си на наследници на И. Г. Б. не дължат на ответника сумата 42 856,95 лева, по 14 285,65 лева за всеки от тях, от които 7543,46 лева – главница, 4755,76 лева – неолихвяеми вземания, и 522,05 лева – разноски, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 24.01.2015г. по ч.гр.д. № 27/2015г. по описа на РС – Смолян, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 115/2019г. на ЧСИ С. Д..

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че в нарушение на задължението си да обсъди всички възражения и оплаквания във въззивната жалба въззивният съд е приел за безспорно и безпредметно излагането на съображения по въпроса дали наследодателят им е солидарен длъжник или поръчител, с което е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Намират, че вписването на наследодателя им И. Б. в заповедта за изпълнение и изпълнителния лист като „солидарен длъжник” не освобождава съда от задължението му да извърши тълкуване на волята на страните по договора за кредит и да обоснове обема на отговорността на наследодателя им, тъй като това вписване само по себе си не определя правното основание, естеството и същността на неговата отговорност. Сочат, че според съдебната практика съдът трябва да изясни конкретното договорно основание за възникване на солидарността, за да установи какво е действителното съдържание на общата воля и съгласие на страните и оттук дали тези лица са съдлъжници или е учредено поръчителско или друго солидарно правоотношение. Поддържат, че с решението си въззивният съд е извел погрешен извод по първия спорен въпрос – дали наследодателят им е солидарен длъжник при пасивна солидарност или поръчител в кредитното правоотношение, възникнало с праводателя на ответника, като е приел за безпредметно да обсъжда видното от доказателствата по делото обстоятелство, че наследодателят им не е „солидарен длъжник” по смисъла на чл.122 ЗЗД. Твърдят още, че на основание чл.739, ал.1 ТЗ е настъпило погасяване на задължението на кредитополучателя „ВИП СИСТЕМИ” ООД и тази норма е приложима независимо от това дали наследодателят им И. Б. е поръчител или солидарен длъжник предвид естеството на поетата от него отговорност, респ. факта, че той не е усвоил никаква част от кредита, което не се оспорва по делото.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. При спор относно обема на отговорността на едно лице, както и при спор относно действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици задължен ли е съдът да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни по договор, като тълкува действителното съдържание на договора, респ. действителната обща воля на страните, като тълкуване извърши по критериите на чл.20 ЗЗД?

2. При посочването на едно лице в изпълнителен титул /в случая заповед за изпълнение и изпълнителен лист/ като задължен „солидарно” с други лица изключва ли се хипотеза „солидарно” задълженият да е поръчител в правоотношението и оттук длъжен ли е съдът да изследва този въпрос с цел преценка по чл.439 ГПК за отпадане на отговорността по личното обезпечение във връзка с чл.739 ТЗ?

3. Когато длъжникът е задължен солидарно за заплащането на определена парична сума по влязла в сила заповед за изпълнение и възникне спор за отпадане на отговорността на личните обезпечения /каквото е поръчителството/ по смисъла на чл.739 ТЗ или по друг ред, длъжен ли е съдът да установи и с какви доказателствени средства дали осъденото лице е поръчител или е солидарен длъжник и резултатите от тази проверка могат ли да доведат до отпадане на отговорността?

4. При наличие на влязла в сила заповед, с която е посочено, че едно лице се осъжда „солидарно” да заплати определена парична сума, задължен ли е съдът при спор, свързан с нововъзникнали обстоятелства, да изследва действителната воля на страните по правоотношението, във връзка с което е осъждането?

5. Поръчителят „солидарно” ли се осъжда и налице ли е разлика между осъден „солидарно” и „солидарен длъжник”?

6. В случаите, когато на основание чл.739, ал.1 ТЗ е погасено вземане на трето лице /в случая банката/ поради непредявяване на вземането му в производство по несъстоятелност срещу едно от задължените солидарно лица по изпълнителен титул, при възникнал спор относно отпадане на отговорността на осъден със заличеното „солидарно” длъжник допустимо ли е съдът да изследва въпроса за основанието за възникване на солидарността?

Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.д. № 5864/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 24 от 03.04.2013г. по т.д. № 998/2011г. на ВКС, I т.о. и решение № 220 от 31.07.2014г. по гр.д. № 6126/2013г. на ВКС, IV г.о. Поддържат, че по отношение на поставените трети и шести въпроси е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Ю. България” АД, представляван от адв. В. П., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, а посочената от касаторите практика е неотносима, както и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради наличие на формирана практика по поставените въпроси. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба, като се позовава на анекс № 1 от 19.05.2011г., в който изрично е посочено, че наследодателят на касаторите И. Б. е солидарен длъжник и се задължава да отговаря солидарно и изцяло за всички задължения на кредитополучателя при условията на чл.101 вр. чл.121-127 ЗЗД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: че със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 17 от 20.01.2015г., издадена по ч.гр.д. № 27/2015г. по описа на РС-Смолян, е разпоредено длъжниците „ВИП СИСТЕМИ“ ООД, И. Г. Б. и Д. Н. К. да заплатят солидарно на „АЛФА БАНК“ АД сумата от 24 477,98 лв., дължима по договор за кредит продукт „Алфа бърз кредит“ за лица на свободна практика и малки фирми № 376-232/26.02.2010г., Анекс № 1/19.05.2011г. и Анекс № 2/27.05.2011г., от която: 22 630,39 лв. – просрочена главница, 1 024,00 лв. – просрочена лихва върху редовна главница за периода 19.07.2014г. – 15.12.2014г., 440,38 лв. – наказателна лихва върху просрочена главница за периода 19.08.2014г. – 12.01.2015г., 20,00 лв. – просрочена такса за обслужване на заемна сметка за периода м.август 2014 г. – м.ноември 2014 г., 363,21 лв. – платени разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.01.2015г. до изплащане на вземането, както и сумата от 1 566,16 лв. – разноски по делото, от които: 489, 56 лв. за държавна такса и 1 076,60 лв. за адвокатско възнаграждение, като въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист от 24.01.2015г., по който е предприето принудително изпълнение по изп.д. № 270/2015г. по описа на ЧСИ П. М., а впоследствие – по изп.д. № 115/2019г. по описа на ЧСИ С. Д.; че изп.д. № 115/2019г. продължава да е висящо, като длъжници по него са ищците в настоящото производство, конституирани на мястото на И. Г. Б. като негови наследници, а взискател е правоприемникът на „АЛФА БАНК“ АД „Ю. България“ АД; че с определение № 3512/17.07.2015г. по в.ч.гр.д. № 1714/2015г. по описа на ОС-Пловдив, влязло в сила на 17.07.2015г., е отменено разпореждането за незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист и е обезсилен издаденият изпълнителен лист по отношение на длъжника Д. Н. К., а с определение № 4/04.01.2016г. по гр.д. № 998/2015г. на РС-Смолян, влязло в сила на 08.04.2016г., процесната заповед за изпълнение е обезсилена по отношение на длъжниците „ВИП СИСТЕМИ“ ООД и Д. Н. К., а издаденият въз основа на нея изпълнителен лист е обезсилен по отношение на длъжника „ВИП СИСТЕМИ“ ООД; че с решение № 533/11.12.2017г. по т.д. № 66/2017г. по описа на ОС-Смолян, влязло в сила на 23.12.2017г., по отношение на „ВИП СИСТЕМИ“ ООД е открито производство по несъстоятелност, а с влязло в сила решение № 7/07.01.2019г. по т.д. № 66/2017г. по описа на ОС-Смолян на основание чл.632, ал.4 ТЗ производството по несъстоятелност с длъжник „ВИП СИСТЕМИ“ ООД е прекратено поради липсата на искане за възобновяването му в срока по чл.632, ал.2 ТЗ и въз основа на това решение дружеството е било заличено от търговския регистър.

При така установените факти въззивният съд е приел, че съществуването на процесното вземане на ответника спрямо наследодателя на ищците И. Г. Б. е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 17 от 20.01.2015г. по ч.гр.д. № 27/2015г. по описа на РС-Смолян. Намерил е, че доводите на ищците, че техният общ наследодател е бил поръчител по вземането на ответника, а не солидарен длъжник, не могат да бъдат разгледани в настоящото производство, тъй като влязлата в сила заповед за изпълнение има сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на субективното материално право към момента на изтичане на срока за подаване на възражение, чиито обективни предели обхващат юридическите факти, от които спорното правоотношение произтича, съдържанието на спорното право (в какво се състои то) и неговото правно естество (правна квалификация). Поради това е приел, че И. Г. Б. е солидарен длъжник по процесното вземане на „Ю. България“ АД така, както е установено с влязлата в сила заповед за изпълнение, и е намерил за безпредметно да се обсъжда дали наследодателят И. Г. Б. е поръчител или солидарен длъжник, доколкото това обстоятелство касае съществуването на вземането към момента на установяването му с изпълнителното основание, а не е ново обстоятелство, което да подлежи на разглеждане в производство по иска с правно основание чл. 439 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че правопогасяващото възражение, на което ищците основават претенцията си за недължимост на процесните вземания, почива на твърдения, че вземането на ответника спрямо кредитополучателя „ВИП СИСТЕМИ“ ООД е било погасено, поради което с погасяването на последното е било погасено и задължението на солидарния длъжник, чиято отговорност според ищците има обезпечителен характер. Приел е, че вземането на ответника спрямо кредитополучателя се явява погасено на основание чл.739, ал.1 ТЗ, с оглед на което основният спорен между страните въпрос е дали погасяването на вземането спрямо заличеното дружество-кредитополучател е довело до погасяване на вземането спрямо солидарния длъжник И. Г. Б., наследодател на ищците. Намерил е за установено, че И. Г. Б. и Д. Н. К. са солидарни длъжници по договора за кредит наред с основния длъжник – кредитополучателя „ВИП СИСТЕМИ“ ООД и всеки от солидарните длъжници има самостоятелно материалноправно положение, като съгласно чл.122, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от тях. Приел е, че погасяването на вземането на банката спрямо кредитополучателя – търговец, не е от естеството да рефлектира върху вземанията на банката спрямо останалите солидарни длъжници, страни по договора, тъй като не води до удовлетворяване на вземането на кредитора и съответно няма погасителен ефект за задълженията на съдлъжниците. Изтъкнал е, че в тази хипотеза ясно проличава обезпечителният характер на фигурата на пасивната солидарност, защото се преодоляват негативните последици от неплатежоспособността на основния длъжник, като се осигурява възможност на кредитора да получи изпълнение от останалите солидарни длъжници. Изложил е съображения, че обезпечителната функция на пасивната солидарност не е равнозначна на акцесорност на вземанията срещу съдлъжниците, защото се касае за вземания с един предмет (една и съща престация), но по отделни самостоятелни правоотношения между кредитора и солидарните длъжници, като законът изрично определя кои юридически факти имат абсолютно действие и засягат задълженията на всички солидарни длъжници и кои от тях пораждат правния си ефект единствено в отношенията на кредитора с отделния солидарен длъжник. Посочил е, че проявление на тези характеристики на пасивната солидарност е намерило израз в правните последици, уредени в чл.735, ал.2 ТЗ и чл.739, ал.2 ТЗ, при съвместното тълкуване на които става ясно, че законодателят е отчел разликата в характера на реалните и личните обезпечения, като е предвидил, че наличието на лични обезпечения, учредени от трети лица, какъвто се явява и настоящият случай, не съставлява пречка за прекратяване на производството по несъстоятелност поради това, че заличаването на търговеца-главен длъжник, не препятства възможността за кредиторите му да се удовлетворят, тъй като вземанията им към солидарните съдлъжници не се погасяват.

Въззивният съд е посочил, че други основания, сочещи на погасяване на вземането на ответника спрямо ищците, не са били наведени с исковата молба, респективно не са предмет на предявените искове и не подлежат на преценка в настоящото производство, поради което е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираните от касатори първи и шести въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не се явяват обуславящи изхода на делото, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че влязлата в сила заповед за изпълнение има сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на субективното материално право към момента на изтичане на срока за подаване на възражение, чиито обективни предели обхващат юридическите факти, от които спорното правоотношение произтича, съдържанието на спорното право (в какво се състои то) и неговото правно естество (правна квалификация), поради което е намерил за недопустимо обсъждането на довода на ищците, че наследодателят им е имал качеството „поръчител”, а не „солидарен длъжик”. В този смисъл въззивния съд не се е произнесъл по поставените въпроси, като не е отрекъл необходимостта от изследване на действителната воля на страните относно обема на отговорността на длъжника при спор относно действителното съдържание на постигнатото съгласие, но е приел, че по този въпрос е налице формирана сила на пресъдено нещо, поради което не подлежи на обсъждане в настоящото производство.

Останалите въпроси се отнасят до мотивите на въззивния съд относно обективните предели на формираната със стабилната заповед за незабавно изпълнение по отношение на наследодателя им сила на пресъдено нещо. Отговорът на тези въпроси е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото, в това число на съдържанието на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и издадената заповед за изпълнение, поради което не може да им бъде даден принципен отговор. В настоящия случай в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което е издадена заповедта, е посочено, че наследодателят на ищците И. Г. Б. е солидарен длъжник по договор за кредит и анексите към него, като са представени и договор за кредит № 376-232 от 26.02.2010г. и анекси № 1 от 19.05.2011г. и № 2 от 26.02.2010г., според последните от които И. К. е солидарен длъжник при условията на чл.101 вр. чл.121-127 ЗЗД /чл.10 от анекс № 1/. С оглед на това въззивният съд е приел, че стабилизираната заповед за изпълнение установява съществуването на задължението на наследодателя на ищците в качеството му на солидарен длъжник по договора за кредит наред с основния длъжник – кредитополучателя „ВИП СИСТЕМИ“ ООД. По отношение на последиците от заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение от длъжника, е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в определение № 480/27.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 221/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, определение № 956/22.12.2010 г. по ч.т.д.№ 886/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО, определение № 214 от 15.05.2018г. по ч.гр.д. № 1528/2018г. на ВКС, IV г.о. и др., според която влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва с ефект, близък до силата на пресъдено нещо, и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение, като единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по чл.424 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По отношение на поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следва да се посочи, че формулираният от касатора трети въпрос е предпоставен от възприемане на съдържащите се в него твърдения относно съдържанието на издадената стабилна заповед за изпълнение и поради това отговорът му е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото, което изключва квалифицирането му като въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Шестият въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд и поради това не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното не е налице соченото от касаторите във връзка с тези въпроси допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение