Определение № 407 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 988/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „Тарфа Хоумс“ ЕООД, представлявано от Б. М. Х., чрез адвокат Н. С. от АК - В. срещу решение № 73 от 03.10.2019 г. по в.гр.д. № 241/2019 г. на Апелативен съд Бургас, с което се потвърждава решение от 31.07.2018 г. по гр.д. № 1371/2016 г. на Окръжен съд Бургас и е уважен частично предявения иск на Е. Н. Й. против „Тарфа Хоумс“ ЕООД за сумата от 69 000 лева, с която дружеството неоснователно се е обогатило за нейна сметка, при начална липса на основание, част от общо 200 372,10 лева със законната лихва от 19.08.2016 г. до изплащането. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че е очевидно неправилно и са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „Относно задължението на възззивния съд да се произнесе по всички направени възражения и изложени доводи на въззивника“ и 2. Може ли всички фактически изводи на въззивния съд да се основават само на показанията на заинтересовани свидетели, за които безспорно са установени обстоятелства по чл.172 ГПК“. Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. От Е. Н. Й. чрез адвокат Д. Р. и адвокат Г. Г. от АК – Б. е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите н касационната жалба и считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение са неоснователни, тъй като в практиката на Върховния касационен съд е изяснено, че съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен, въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба, служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. В същия смисъл са разясненията в ТР № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ВКС, ОСГТК - само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото, неправилната правна квалификация на иска е основание за обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Когато, обаче, съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания /както е в случая/, но е била дадена неправилна правна квалификация на спорното право, той е допуснал нарушение на материалния закон, което не е основание за обезсилване на постановеното решение и връщането му за ново разглеждане. Изложените в тази връзка съображения на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото не могат да бъдат споделени, тъй като в изпълнение на служебните си задължения съдът е съставил подробен доклад и е взел становище по направените искания, с което е предоставил равни възможности на страните по спора за участие в исковия процес. Отделно, неизготвянето на доклад по делото, пропуските или непълнота при изготвянето му, не са основания за недопустимост на постановеното решение, а единствено имат значение за правилността на решението съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. За да постанови решението, въззивният съд приема, че ищцата е предявила иск за възстановяване на паричните средства, с които ответното дружество се е обогатило за нейна сметка, тъй като са били платени на ответника и посочени от него трети лица за финансиране на предвидената за построяване жилищна сграда, с оглед обещание за бъдещото й прехвърляне, но без подписан предварителен договор. Съдът е установил, че се признава от представляващия дружеството /бивш зет на ищцата/ получаването на сумата 43 000 лева „по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот“, а от свидетелските показания, преценявани съгласно изискванията на чл.172 ГПК, се доказва плащанията на трети лица за извършване на довършителните работи в имота и обзавеждането му с кухненска мебел. Според мотивите на съда, с оглед роднинските връзки между спорещите, отношенията им следва да се възприемат като такива на изключително доверие и да бъдат преценявани с оглед на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, отчитайки устните уговорки за бъдещо прехвърляне на вещни права върху сградата в полза на ищцата и нейният съпруг. Въззивният съд приема също, че сумите за финансиране на бъдещия строеж е доказано, че са платени от ищцата в размер на 175 072,10 лева, поради което частично предявения иск за 69 000 лева е основателен. При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не се установяват нарушения на основните начала в гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с необходимостта за връщане на даденото в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените правнорелевантни факти и приложението на закона към тях, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ засягаща търсената от страните защита и съдействие. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по следните съображения: Първият процесуалноправен въпрос за задължението на въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички направени възражения и доводи на въззивника, обуславя изхода на делото, но е разрешен в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК и решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., II т.о., според които мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В случая, въззивният съд е преценявал доводите и възраженията на страните, с оглед липсата на подаден в срок писмен отговор и въз основа на конкретно установените по делото обстоятелства, че е налице признание на ответника за получаване на част от сумата /преведена по банков път/, а от ищцата са доказани плащания по устна уговорка с ответника, на него и на трети лица, в размер на 175 072,10 лева, но ответната страна не ангажира доказателства, че има основание да задържи сумите, поради което искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен. Изводите на съда са в съответствие с практиката на ВКС, в която се приема, че при съдебен спор на основание чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него не е лишено от основание, т.е съществува причина за разместването на благата, която му дава право да задържи полученото. Когато ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото (решение № 161 от 01.07.2013 г. по гр.д. № 564/2012 г. на ВКС, ІV г.о.). В същия смисъл са и мотивите на въззивния съд, поради което поставеният въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият правен въпрос „Може ли всички фактически изводи на въззивния съд да се основават само на показанията на заинтересовани свидетели, за които безспорно са установени обстоятелства по чл.172 ГПК“ също обуславя изхода на спора, независимо че е поставен в контекста на релевираните оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните гласни доказателства. Въпросът е разрешен в съответствие с разясненията в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, с което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които дължи първоинстанционният съд. Тези разяснения в цитираното тълкувателно дело се прилагат последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ІV г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о. и др., с които се приема, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. В случая, съдът е преценявал доводите и възраженията на страните, въз основа на конкретно установените по делото обстоятелства, че с оглед на роднинските връзки между страните, отношенията им следва да се възприемат като такива на изключително доверие и близост, поради което преценката им се прави с оглед на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, вкл. показанията на дъщерята и съпруга на ищцата, при съобразяване на изискванията по чл.172 ГПК, т.е. въззивната инстанция е обсъдила показанията на всички свидетели преди да достигне до крайния извод, че ищцата е платила паричните средства, които претендира от ответника, за изграждането на сграда в собствен на ответника имот, но не доказва съществуването на причина за разместването на благата, която дава право на ответното дружество да задържи полученото. Изводите на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВС и ВКС поради което и вторият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Е. Н. Й. чрез адвокат Д. Р. и адвокат Г. Г. от АК – Б. са поискали сторените разноски пред касационната инстанция, но не са представили доказателства за тях, поради което съдът не ги присъжда. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение