Определение № 3797 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 365/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5100/11.12.2023 година, подадена от А. Н. К., срещу решение № 355/01.11.2023 година на Окръжен съд Кюстендил, ІV-ти граждански, постановено по гр. д. № 386/2023 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Кюстендил е потвърдил първоинстанционното решение № 656/27.06.2023 година на Районен съд Кюстендил, ХІV-ти състав, постановено по гр. д. № 726/2023 година с което е оставена без уважение молбата с вх. № 3374/05.04.2023 година на А. Н. К., с която е поискано, на основание чл. 14, ал. 4 от ЗГР, да бъде допуснато добавянето на псевдонима „Президента“, към името на К.. В касационната си жалба „А. Н. К. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което направеното от него искане по чл. 14, ал. 4 от ЗГР да бъде уважено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Кюстендил по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответната страна по касационната жалба [община] не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. А. Н. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 17.11.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5100/11.12.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК и е подадена от надлежна страна. Същата обаче се явява недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, като образуваното въз основа на нея производство трябва да бъде прекратено. Съгласно чл. 14, ал. 4 от ЗГР когато едно лице е известно в обществото с псевдоним, същото лице може по решение на съда да прибави псевдонима към своето име. Разпоредбата не посочва процесуалния ред, по който се разглежда молбата за прибавянето на псевдонима към името, но случаят е аналогичен на прибавянето на второ име към фамилното такова на лицето, което е допустимо в случаите, когато важни обстоятелства налагат това-чл. 19, ал. 1 от ГПК. В случаите по чл. 14, ал. 4 от ЗГР такова важно обстоятелство е известността на лицето в обществото с псевдонима му. Поради това исканията по чл. 14, ал. 4 и по чл. 19, ал. 1 от ЗГР подлежат на разглеждане по един и същи процесуален ред. В решение № 1426/10.12.2008 година, постановено по гр. д. № 396/2008 година и решение № 161/27.03.2009 година, постановено по гр. д. № 1643/2008 година, двете по описа на ВКС, ГК, V г. о. е прието, че в чл. 19, ал. 1 от ЗГР били предвидени общите предпоставките, при които се допускала промяна в елементите на името-собствено, бащино или фамилно-когато то било осмиващо, опозоряващо, обществено неудобно или други важни обстоятелства налагат това. След влизане в сила на ЗГР (ДВ, бр. 67/27.07.1999 година) до изменението на ал. 2 на чл. 19 от същия закон (ДВ, бр. 59/20.07.2007 година), било регламентирано единствено, че промяната на име се допускала от съда по писмена молба на заинтересования, като липсвало препращане към някои от особените правила на удостоверителните охранителни производства (за разлика от чл. 15, ал. 2 от отменения ЗИБГ, който изрично препращал към реда на чл. 436 и следващите от ГПК (отм.) или действащата понастоящем редакция на чл. 19, ал. 2 от ЗГР в сила от 01.03.2008 година, според която лице, придобило или възстановило българското си гражданство, можело да промени бащиното и фамилното си име с наставка -ов или -ев и окончание съобразно пола му, както и да побългари собственото си име по реда на Глава петдесета "Установяване на факти" от ГПК). Затова молбата за промяна на името или на някой от неговите елементи се разглеждала по общите правила на охранителните производства-чл. 424-чл. 435 от ГПК (отм.), респективно чл. 530-чл. 541 от действащия ГПК, доколкото разпоредбите на ЗГР не препращали към друг процесуален ред. Същественото за общото охранително производство било, че било едностранно и безспорно и по своята правна същност представлявало съдебно съдействие при правомерно упражняване на гражданските права, целящо да породи изгодни за молителя правни последици, без те да представляват същевременно посягане върху чужда правна сфера. Във връзка с това трябва да се има предвид, че в охранителните производства на обжалване подлежи само отказът да бъде издаден искания охранителен акт, като разглеждането на жалбите става по реда на чл. 278 от ГПК-чл. 538, ал. 2 от ГПК, като актът на въззивният съд е окончателен-чл. 528, ал. 3 от ГПК. Същевременно по силата на чл. 530 от ГПК за охранителните производства освен общите правила на ГПК се прилагат съответно и правилата на исковото производство, с изключение на чл. 207-чл. 266 и чл. 303-чл. 388 от ГПК. Въззивно и касационно обжалване на решенията за промяна на име ще е допустима по силата на чл. 546, ал. 2 от ГПК, поради което следва, че по отношение на искането по чл. 19, ал. 1 от ЗГР, съответно по чл. 14, ал. 4 от ЗГР са приложими и специалните правила на Глава петнадесета „Установяване на факти“ от ГПК, в какъвто смисъл са били и разпоредбите на чл. 15 и чл. 18 от ЗИБГ (отм.). По действащия ГПК производството по чл. 19, ал. 1 от ЗГР е предвидено като двуинстанционно, тъй като съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК постановените в тези производства решения не подлежат на касационно обжалване. В чл. 280, ал. 3 от ГПК липсва изрично посочване, че постановените по искане по чл. 14, ал. 4 от ЗГР съдебни актове не подлежат на касационно обжалване. Същите обаче по своето естество и последици са аналогични на тези по чл. 19, ал. 1 от ГПК и се постановяват при сходни предпоставки. Поради това решението по искане по чл. 14, ал. 4 от ЗГР е аналогично с това по чл. 19, ал. 1 от ЗГР и не съществува основание да се приеме, че двете подлежат на различен правен режим по отношение на възможността за касационно обжалване. Затова следва да бъде прието, че решенията, постановени по искания по чл. 14, ал. 4 от ЗГР, не подлежат на касационно обжалване и подадената срещу тях касационна жалба е недопустима. и като такава трябва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Кюстендил е посочено, че подлежи на касационно обжалване не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване решението на Окръжен съд Кюстендил е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение