Определение № 50630 от 24.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2535/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на ЕТ М. Д. Г. с фирма „АКАЦИЯ ДПЖМ-М. Г.“-с. К., общ.Н.З. срещу решение №16/27.05.2021 г. по в.гр.д. № 157/2021 г. на АС-Бургас, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 82 /29.10.2020 г. по гр.д. №553 /2017 г. по описа на ОС-Сливен, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от касатора-ищец иск за осъждане на ответника „Биндер“АД-гр. С. ЕИК[ЕИК] да му заплати разликата между присъдените 4 081лева и сумата 75 000 лева/частичен иск от общо 1200000 лева/, представляваща претенция за обезщетение на основание чл.59 ал.1 ЗЗД до размера на която сума, ответното дружество се е обогатило за сметка на ищеца, ползвайки, през периода: 29.09.12г.- 29.07.16г., собствените на последния 75 448 дка, обща площ, пасища-мера в землището на [населено място], [община], част от които попадат в територията на находище, в което ответникът добива инертни материали на основание договор за концесия. Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение не e съобразено със съответствието на предназначението на имотите, съобразно представените скици, а се базира на фактическото им състояние и като следствие въззивният съд е счел неоснователно, че се дължи заплащане само на пропуснатите граждански плодове от имота/наем/ за процесния период, вместо и дял от получените приходи от ответника, с оглед предмета на осъществяваната дейност от последния по договора за концесия. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. Ответникът „БИНДЕР“ АД – [населено място] оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на същото: С решение на МС № 759 от 19.10.2011 г. на ответното дружество е предоставена концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 5 от ЗПБ-строителни материали-доломит от находище „Д. Биндер“, разположено в землището на [населено място], [община], област С., с определена концесионна площ от 127 625 m2, индивидуализирана с координати на точки от 1 до 23 в координатна система от 1970 г., включваща: площта на находището „Д. - Биндер от 123 577 кв.м. (с координатни точки 1-39 по координатната система от 1970г.)и площите, необходими за осъществяването на дейностите по концесията извън добива. Срокът на концесията е 35години, считано от 17.01.97г. В изпълнение на това решение за горепосочения срок между Министерски съвет (концедент) и „Биндер“АД(концесионер) на 04.07.2012 г. е сключен и съответен договор за предоставяне на концесията за добив на подземни богатства по чл. 2 ал.1 т.5 ЗПБ за строителни материали-доломити от находище“Д.-Биндер“, уреждащ условията за експлоатацията им. Ищецът ЕТ М. Д. Г. с фирма „АКАЦИЯ ДПЖМ-М. Г.“ е придобил като участник в публична продан по изп.дело № 318/2012г. на ЧСИ П.Г. с peг. № 837 и район на действие СлОС, общо 216.866 дка земеделска земя, представляваща следните недвижими имоти: 1. Пасище - мера в местност „Чилиндеря" в землището на [населено място] [община], Област С., с площ 90.641 дка, Десета категория, съставляващо имот № 000380 по КВС на [населено място]. 2. Пасище - мера в местност „Чилиндеря" в землището на [населено място] [община], Област С., с площ 81.796 дка, Десета категория, съставляващо имот № 000074 по КВС на [населено място]. 3. Пасище - мера в местност „Чилиндеря" в землището на [населено място] [община], Област С., с площ 44.429 дка, Четвърта категория, съставляващо имот № 000059 по КВС на [населено място]. Със заповед № РД-18-1480/13.08.2018г на Изпълнителния Директор на АГКК са одобрени КККР за землището на [населено място], съгласно които същите 8 имоти получават нова номерация, съответно ПИ с идентификатори № 24760.63.380; № 24760.63.74 и № 24760.7.59. Правото му на собственост е установено с Постановление за възлагане на недвижими имоти от 28.09.2012г на ЧСИ П. Г., вписано в Службата по вписванията с вх. per. № 4961 от 14.12.2012 г., Акт № 105, т. XVI, дв. вх. per. № 4960. Безспорно по делото и доказано от експертизите, изготвени по делото от вещо лице геодезист, че в концесионната площ на доломитното находище попадат части от трите земеделски имоти на ищеца, описани по- горе(от ПИ № 24760.63.380 - 40.286 дка, от ПИ № 24760.63.74 - 33.414 дка и от ПИ №24760.7.59 -1.788 дка- общо 75,488 дка). Безспорно за съда е, че през 2018г за територията на община-Нова З. е изработен, одобрен и влязъл в сила общ устройствен план /ОУП/, в който са включени трите процесни имота на ищеца, в зоната с предвиждане–„земеделски територии-необработваеми земи-пасища и мери“. Въззивният съд е приел, че ПУП за трите процесни имота не е изработван, защото по делото не са представени доказателства за това. Този извод, според съда, следва и от процесуалното поведение на страните по делото: ищецът заявява, че не е инициирал изработването на ПУП, същевременно твърди, че това не е сторено и от ответник, което последният и не оспорва. По делото е прието за безспорно от съда ,а и за установено от следните писмени доказателства- нотариална покана от 28.05.2013г и писма (от 23.06.2014г.и от 23.02.2015г.), че страните са предприели действия да договорят обезщетяването на собственика за лишаването му от правото на ползване, предвид възможността за това, визирана в чл.75, ал.1 от ЗПБ- направено е предложение за изкупуване на земята или за учредяване на право на ползване на концесионера, но споразумение в тази насока не е постигнато. Безспорно е, че концесионерът не е предприел действията, за които му дава възможност чл.75, ал.2 от ЗПБ, да отнесе спора до Министъра на енергетиката, с оглед евентуално отчуждаване на имотите на ищеца, попадащи в находището, срещу справедливо обезщетяване. В производството е представен АДС за изключителна държавна собственост на находище „Д. – Биндер“ с площ от 123,6 дка, с вписан вид на подземното богатство- доломити, съставен на 30.10.2006г, който сочи държавата за титуляр на правото на собственост върху това находище, на основание чл.18, ал.1 от Конституцията на Република България, чл.69 от ЗДС и чл.3, ал.1 от ЗПБ. Във връзка със споровете за методологията, определяща размера на обезщетението за лишаване на собственика от ползването на част от имотите му, са назначени пет експертизи. Въззивният съд е счел за приложимо в случая и се е позовал на заключението, изготвено от в.л. инж. В. Д., която е отчела тяхното предназначение на пасище, мера. Определила е обезщетението за период от 46 месеца, т.е. в рамките на процесния по делото период, на база средна стойност от определените величини по две метода: сравнителен и приходен метод. Тя е разсъждавала и върху възможност обезщетението да се определи само на база частта от имотите на ищеца, от които има доказан добив в процесния за делото период- т.е. на база 2,006 дка. Това обезщетение е в размер от 45лв. По отношение на оплакванията във ВЖ на ищеца по приложение на материалния закон, същите са счетени от съда за неоснователни по следните съображения: Претенцията по делото е заявена като такава за неоснователно обогатяване на ответника- концесионер за сметка обедняването на ищеца- собственик на имоти, частично включени в терена на експлоатираното находище, с въведени твърдения, попадащи, съгласно приетото от съда, в хипотезата на чл.59 от ЗЗД. Според изложеното от съда, обедняването на ищеца е базирано на пропуска да увеличи патримониума си, като ползва гражданските плодове от имотите си ( например да ги отдаде под наем) или да събере естествените им плодове. По отношение на довода, че въззивникът ответник бил увеличил имущественото си състояние, защото плаща само концесионната цена на държавата- собственик на отдаденото за експлоатация подземно богатство-доломит и строителни материали, но не заплаща никакво възнаграждение на собственика на засегнатите от концесията частни имоти, които ползва за разработването на находището, намиращо се под тях или за обслужващите концесията му дейности, ограничавайки по този начин чуждите права, от страна на БАС са изложени следните съображения: според ЗПБ при ограничаване на правата на собственост върху засегнатите от концесията имоти, в чл.74 ал.1 от ЗПБ, законодателят е предвидил компенсация чрез допълнително договаряне. Такава възможност представлява учредяването на вещно право на ползване върху земята за срока на концесията, както и прехвърлянето на засегнатите площи от собствениците на концесионера. Налице е и възможността за отчуждаване на тези имоти от държавата, ако между собствениците и концесионера не се постигне договореност за обезщетението(чл.75, ал.2 от ЗПБ).Обезщетяването в тези случаи се осъществява съобразно критериите, визирани в чл.76 от ЗПБ, с оглед вредите, нанесени на попадащите в концесията частни имоти. Въззивният не е споделил становището на ищеца, че процесното по делото обезщетение следва да се определи в размера и съобразно предпоставките, визирани в чл.76 от ЗПБ, защото това не би било съответно на въведените от него по делото твърдения за обедняване. В случая то произтича от лишаването му като собственик от правото да ползва притежаваната земя, а не от накърняването на други негови права. Затова БАС е счел, че няма основание да присъди на ищеца обезщетение в размера на цената на правото на ползване върху имотите му, което той не е учредил на ответника. Според съдебния състав, при лишаване на собственик от правото да ползва имота си, съизмерява обедняването му, респективно съответното обогатяване на този, който го е лишил, с цената на средния пазарен наем за такъв имот, за периода на създаденото икономическо неравновесие. Размерът на дължимото обезщетение не следвало да се определя и на база експлоатацията на засегнатите имоти като находище на полезни изкопаеми, както неоснователно пледира ищецът, защото концесионното право не може да се приравни по съдържание и естество на облигационното право, произтичащо за държателя от наемно правоотношение на недвижим имот. Първото, според съда, е много по-широкообхватно по съдържание от второто: включва в себе си както правото на концесионера да държи чуждия имот(такова принципно е и правото на наемателя), така и правото да добива определена част от намиращите се в този чужд имот подземни богатства и да се разпорежда с тях. Същевременно двете правоотношения- наемното и концесионното имат различен предмет. Първото касае повърхнината на терена, а второто- земните недра под него. Съпоставката на съдържанието на двете посочени по- горе субективни права предполага концесионното право да създава за концесионера облага, надхвърляща по стойност тази, която би получил собственикът на засегнатия от добива имот, ако го отдаваше под наем. Така според съда, съгласно чл.59 ал.1 от ЗЗД икономическото неравновесие от обогатяването, е позволено само до размера на обедняването. Според съда не може да се приеме също, че собственикът на засегнатите от концесията частни имоти би обеднял от пропуск да увеличи имуществото си с прихода от добива на подземни богатства, защото той не ги притежава. Отделно от това, тъй като правото да бъде концедент на подземни богатства принадлежи само на държавата, то няма пазарен аналог, който да бъде приложен като база за определяне на обезщетението по чл.59 от ЗЗД в полза на ищеца, лишен от ползването на собствен терен, включен в концесионно находище. Ето защо, според съда, задължението на държателя на вещта е да обезщети собственика за наема, който би му плащал за ползването й, според нейното предназначение или обезщетението на собственика в случая следва да се определи на база вписаното в ОУП и КККР за населеното място предназначение и начин на трайно ползване на засегнатите имоти, определящи ги за попадащи в земеделска територия, с начин на трайно ползване – „пасище“, т.е. като земеделска земя, а не като концесионна площ. В обобщение, въззивният съд е приел, че на ищеца се дължи за обезщетение за лишаването му от правото да ползва по предназначение- като земеделски земи–пасища-собствените си три имота, частично попадащи в терена на находището „Д. – Биндер“, за процесния период сумата в размер на сумата 4081 лева, колкото е присъдил като дължимо и първоинстанционният окръжен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба, до окончателното изплащане. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ По какъв начин следва да се определи обезщетението при конкретните специфични за спора факти: като пропуснати ползи от пасищни имоти или като от такива, под повърхността на които се добиват подземни богатства 2/ За характера на нормите в Закона за подземните богатства и намират ли приложение критериите на чл.75 ал.2 от същия при определяне на обезщетението за реално ползване на имоти, които фактически са част от концесионна площ?; 3/ Следвало ли съдът да изложи съображения по всички оплаквания във въззивната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд или може само да препрати по чл.272 ГПК към мотивите относно приложение на материалния закон?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд при необоснован отказ на първоинстатционния съд да назначи повторна експертиза, сам да уважи това искане? Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на всички въпроси. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В мотивите към т.1 от ТР по реда на нормативното тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора и възпроизведени по-горе въпроси, на които последният се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК, се отнасят към материалната законосъобразност и по твърдяното наличие на процесуални пропуски на съда, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, относно приложението на материалния закон към конкретните за този спор факти и върху конкретните процесуални действия на съда и страните. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите и относно процесуалните действия по конкретния спор, обаче не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Такова произнасяне от ВКС се свежда до преценката на обжалвания акт, съгласно критериите по чл.281 ГПК, което обаче се предпоставя от положителното произнасяне на ВКС по реда на чл.288 ГПК, за което няма основания в настоящия случай, поради липса на коректно формулиран обуславящ спора правен въпрос. С огглед неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Без да се навлиза в рамките на произнасянето по съществото по конкретния правен спор, следва само да се отбележи, с оглед изчерпателност и правна яснота, че така постановеното въззивно решение е съобразено със задължителните постановки на Пленума на ВС в т.4 на ППВС 1/79, че при наличие на изпълнена хипотеза от ФС на нормата в чл.59 ал.1 ЗЗД се дължи само по-малката сума от обедняването и обогатяването, от които постановки се е ръководил и въззивният съд при произнасянето по спора. Гореизложените съображения водят и до неоснователността на наведената като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл. последно ГПК очевидна неправилност. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед липсата на представен списък по чл.80 ГПК и доказателства за направени разноски в настоящото производство такива не следва да се присъждат в полза на ответника по касация. Водим от изложеното, съдът