Определение № 729 от 03.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 2296/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Р., германски гражданин, против решение №18/09.02.2015г. по в.т.д.№178/14г. на ОС Добричв частта,с която са потвърдени решение №99/12.06.2014г., допълнено с решение №141/02.09.2014г. по гр.д.№166/12г. на Районен съд – Балчик ,с които са отхвърлени като неоснователни предявените от него срещу [фирма], Т. Д. К. и К. Ж. К. в условията на евентуалност искове с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.38 ал.1 ЗЗД; чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД; чл.40 ЗЗД и чл.34 ЗЗД. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, поради противоречие с материалния закон на решението на апелативния съд и допуснати процесуални нарушения. Във връзка с доводите за процесуални нарушения касаторът твърди,че въззивният съд се е произнесъл при нередовност на исковата молба,обусловена от това,че в обстоятелствената й част е оспорена сделка,извършена с нотариален акт под един номер,а в петитума е посочен друг; съдът е излязъл извън предмета на спора; не е констатирал допуснато от първоинстанционния съд непроизнасяне по предявените спрямо четвъртия ответник [фирма] искове,въпреки,че последният е призоваван като страна във въззивното производство; не е изложил мотиви за потвърждаване на допълнителното решение; не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Наведени са твърдения за неправилно приложение на материалния закон при формиране изводите на въззивния съд по отношение на всеки от евентуално предявените искове. Ответниците по касация [фирма] и Т. Д. К. са оспорили допустимостта на касационното обжалване и основателността на изложените в касационната жалба съображения. Постъпило е становище по касационната жалба от [фирма], което не следва да бъде взето предвид,доколкото с първоинстанционното решение /в частта му с характер на определение/ производството срещу този ответник е прекратено и съдебният акт е влязъл в сила,поради което това ЮЛ се явява ненадлежна страна в настоящото производство. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел,че за ищеца,като съдружник в ответното дружество,страна по атакуваната сделка,сключена между първите двама ответници, е налице правен интерес от предявяването на исковете,в който смисъл последните се явяват допустими и поради това ги е разгледал по същество. За да приеме,че главният иск по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД вр. чл.137 ал.1 т.7 ТЗ е неоснователен,като се е позовал на ТР №3/2013г. на ОСГТК на ВКС,ОС Добрич е изложил съображения,че макар обективно да е установена липсата на решение на Общото събрание на съдружниците за извършването на разпоредителна сделка с недвижимия имот,собственост на дружеството,този факт е ирелевантен,доколкото то не е условие за действителността й и липсата на решение по чл.137 ал.1 т.7 ТЗ не е равнозначна на липса на съгласие по смисъла на чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД. За да достигне до извода за отхвърляне на първия от евентуално предявените искове по чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.38 ал.1 ЗЗД,съдът е изложил съображения, свързани с функциите на органния представител, като е посочил,че последният е изразител на волята на самото юридическо лице и при липсата на съответни текстове в ТЗ, в процеса на волеобразуването и волеизявяването от името на дружеството не могат да бъдат прилагани ограниченията,предвидени в чл.38 ал.1 ЗЗД.По отношение на иска за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави /чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД/,основан на твърдения за нееквивалентност на престациите, съдът е изложил съображения,че еквивалентността е въпрос на субективна представа,която се обективира със сключването на договора,а последващо преосмисляне на постигнатия при сключването на договора икономически баланс на престациите е правно ирелевантно,като евентуално отклонение на продажната от действителната пазарна цена е основание за унищожаемост на сделката като сключена при явно неизгодни условия, но не и за нищожност поради накърняване добрите нрави. Последният от евентуално предявените искове за нищожност на договора,като сключен във вреда на представлявания /чл.40 ЗЗД/ въззивният съд също е намерил за неоснователен,излагайки съображения,че посочената правна норма е валидна за случаите на законово и на доброволното представителство,но не и при органното представителство по ТЗ.По отношение на последното е предвидена специална разпоредба,регламентираща отговорността на управителя за причинените на дружеството вреди /чл.145 ТЗ/. Въз основа на изводите,формирани по тези искове, съдът е развил съображенията си и за неоснователност на иска за реституиране на даденото по сделката по чл.34 ЗЗД. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът формулира следните материално –правни въпроси: 1.Приложима ли е разпоредбата на чл.38 ал.1 ЗЗД в случай на договаряне на органен представител на търговско дружество лично със себе си?; 2.Разпоредбата на чл.40 ЗЗД намира ли приложение при органното представителство на търговските дружества? Нормата на чл.145 ТЗ явява ли се специална по отношение на чл.40 ЗЗД? Налице ли е субсидиарност на първата спрямо втората норма или приложението им е независимо една от друга? 3.Ако продажната цена по сделката в значителна степен се отклонява от действителна пазарна цена на имота може ли да се приеме,че е налице нееквивалентност на насрещните престации по сделката,която води до нищожност поради накърняване на добрите нрави? Ако продажната цена е в съществено отклонение от действителната пазарна цена на имота,следва ли да се приеме,че сделката е сключена при явно неизгодни условия или е нищожна поради накърняване на добрите нрави? 4.Може ли да се приеме,че равностойността на насрещните престации се определя само от субективната преценка на страните за еквивалентност,но не и от обективни критерии като действителна пазарна цена към датата на сделката,поведението на страните,начина на сключване на сделката,преследваната от страните цел,сключването при явно неизгодни за дружеството-продавач условия,при конфликт на интереси и др.? Следва ли съдът да извърши комплексна преценка на всички наведени от ищеца и доказани в процеса обстоятелства,релевантни към установяване нищожността на сделката поради накърняване на добрите нрави? Въпросите са относими към предявените от касатора евентуални искове с правно основание чл.26 ал.1пр.1 ЗЗД вр. чл.38 ал.1 ЗЗД, чл.40 ЗЗД и чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД - за нищожност на сделката,поради противоречие със закона – нарушаване забраната за договаряне сам със себе си и поради накърняване добрите нрави – при нееквивалентност на разменените престации,както и за относителната й недействителност,поради договаряне във вреда на представлявания. Всички въпроси осъществяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК,доколкото доводи и факти,свързани с тях, са въведени в предмета на спора и са намерили съответните разрешения в обжалваното въззивно решение /т.1 от ТР №1/19.02.2010г.по тълк.д.№1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Релевирани са с допълнителните критерии на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК с твърдения за наличие на противоречива съдебна практика – решения на Апелативен съд В., Окръжен съд Стара Загора,Районен съд Несебър,Окръжен съд Разград, по тези въпроси или липса на такава. Въпросът за приложението на чл.38 ал.1 ЗЗД в случаите,когато се сключва търговска сделка от едно и също лице като органен представител на търговски дружества - страни по сделката е разрешен по задължителен за съдилищата начин с т.2 на ТР№3/15.11.2013г. на ОСГТК на ВКС,с което е прието,че в подобни хипотези не се прилага забраната на чл.38 ал.1 ЗЗД.Разрешение на въпроса за приложението на тази разпоредба и в случаите,когато при сключването на сделката едно и също лице действа от една страна в качеството на органен представител на дружеството –продавач,а от друга – в лично качество на физическо лице – купувач, не е дадено,тъй като такъв въпрос не е поставян за разглеждане от Общото събрание на Т. на ВКС.Липсва и съответно такова в постановено по реда на чл.290 от ГПК решение,както и не е налице задължителна практика по въпросите,свързани с приложението на разпоредбата на чл.40 ЗЗД при органното представителство на търговските дружества.От друга страна с влезлите в сила съдебни решения,представени от касатора /реш. №104/16.04.2013г. по в.т.д.№104/2013г. на ВАпС и реш. №119/16.07.2014г. по в.гр.д.№225/14г. на ВАпС/, поставените от него въпроси под т.1 и т.2 са получили противоположни разрешения,което обосновава приложението на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.Поради това настоящият състав намира,че следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението по исковете по посочените два евентуални иска. Неоснователно е искането за допускане на обжалване по отношение на иска по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД и във връзка с третата и четвъртата група поставени от касатора въпроси.Общото правило,възприето с реш.№1444/04.11.1999г. по гр.д.№753/99г. на ВКС пето г.о.,че сделката,сключена при нееквивалентност на престациите е в нарушение на добрите нрави и следователно – нищожна,не съдържа постановки относно критериите,по които следва да се преценява тази нееквивалентност. Този въпрос е развит в постановените по реда на чл.290 ГПК решения №452/25.06.2010г. по гр.д.№4277/08г. на ВКС, четвърто г.о. и решение №24/09.02.2016г. по гр.д.№2419/15г. на ВКС, трето г.о.Според възприетото в тях, законодателно уредената свобода на договаряне /чл.9 ЗЗД/ е ограничена от императивните правила /които обаче допускат цената на недвижим имот да бъде и по-ниска от данъчната му оценка/ и „добрите нрави“ /които предполагат известна еквивалентност на подлежащите на размяна насрещни престации/.За да се говори следователно за неравностойност,водеща до последица – нищожност на сделката,следва да е налице такова явно несъответствие,което практически да се свежда до липса на престация.В случаите,когато насрещната престация не е толкова незначителна, са налице предпоставки за преценка за наличие на сделка,сключена при явно неизгодни условия поради крайна нужда,водещи до основания за унищожаемост по чл.33 ЗЗД /доколкото приложението на посочения институт е обусловено от предприетата от ищеца процесуална защита/. С така формираната задължителна съдебна практика въззивният съд се е съобразил изцяло,макар да не я е цитирал,поради което не би могло да се допусне касационно обжалване на решението и по този иск на сочените от касатора основания. Доколкото и в производството по чл.288 ГПК важи служебното задължение на съда да следи за нищожни и недопустими съдебни актове / с оглед т.1, изречение последно, предл. последно от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/, касационното обжалване следва да се допусне на приоритетно основание – евентуална недопустимост. На касатора следва да се укаже да внесе такса по чл.18,ал.2,т.2 от Тарифа № 1 на МП, възлизаща на 285,50 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, първо търговско отделение