Определение № 4833 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1721/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу Решение № 16 от 05.02.2025 г. по в.гр. д. № 593/2024 г. на ОС – Габрово по предявения иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ. Жалбоподателят Н. Х. Д., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност на постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и едновременно с това и е необосновано. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК ответникът в касационното производство Н. С. Н., чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: С решение от 21.11.2024 г. по гр. д. № 4019/2023 г., ВКС, състав на ІII - г. о. е отменил решение от 05.07.2023 г. по в.гр. д № 187/2023 г. на ОС - Габрово и е върнал делото на друг състав на ОС - Габрово за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе като въззивна инстнация с решение по спора между страните с предмет установяване на вземането, основано на процесния запис на заповед, доколкото не е спорно, че ответникът е негов издател, а поемател е ищеца. При новото разглеждане въззивният съд, е признал за установено, че в полза на Н. С. Н. по отношение на Н. Х. Д. съществува парично вземане в размер на 12 200 лв., представляваща дължима сума по запис на заповед ,издаден на 06.07.2018 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.04.2022 г. до окончателното ѝ плащане. За да отмени въззивното решение ВКС, състав на трето г.о. с определение №.2815 от 07.06.2024г на ВКС, ІІІ г.о жалбата е допусната до разглеждане по въпроса: когато по делото нито поемателят, нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното каузално правоотношение и връзката им със записа на заповед, това основание ли е да се откаже плащане по менителничния ефект, като се отхвърли като неоснователен предявения иск на основание чл.422 ГПК за установянане съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение. ВКС е споделил разбирането дадено в решение №13/2017г по т.дело №2642/2015г, първо т.о на ВКС, а именно че недоказването на твърденията както на издателя, така и на поемателя по записа на заповед за каузалното правоотношение, не е самодостатъчно за отхърляне по основание на иска за вземането, основано на менителницата. Прието е, че за посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска,основан на абстрактната правна сделка и твърдението му за кауза в процеса е обуславящо предмета на защита на ответника. Интерес, но не и задължение,от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, поемателят би имал само с цел преодоляване защитата на длъжника като ответник, в случай че същият би твърдял и доказвал различна каузална причина за издаване на менителничния ефект. Ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед и в хипотеза, в която сочи обезпечителна функция на записа на заповед, спрямо каузално правоотношение. В този смисъл е решение № 248 от 23.01.2015 г.по т. д. № 3437/2013 г., I т.о. на ВКС, решение №17/16.02.2015г. по т.дело № 116/2014г. на ВКс, ІІ т.о. и др. която съдебна практика на ВКС точно отразява разясненията в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК /т. 17/ относно предмета на делото,релевантните твърдения на страните и тежестта за доказването им. Прието е, че при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Посочено е че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед.В производството ищецът-кредитор доказва вземането си,основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения,основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването,респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът. При възникнал между страните спор относно конкретно каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от страните различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. Доказването на каузално правоотношение, като причина за издаване на записа на заповед, е необходимо в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на записа на заповед. В посочените случаи всяка от страните съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед съдържа императивно установените в чл.535 ТЗ реквизити и е редовен от външна страна. Приел е, че в записа на заповед са посочени дата на издаване – 06.07.2019г., мястото на издаване – [населено място], издателя – Н. Х. Д., поемането на безусловно и неотменимо задължение срещу представянето на този запис на заповед, при предявяване в срок до 31.07.2019г., издателят да заплати сумата от 12 200лв., платима в [населено място]. По отношение на разминаването между посочената в записа на заповед година на издаване /2019 г./ и отразената в нотариалната заверка на подписа на издателя /2018 г./, не е равнозначно на липсата на дата на издаване. Прието е, че това касае достоверността на посочената в записа на заповед дата на издаване, за което по правилото на чл. 181 ГПК, в случая достоверната дата е удостоверената от нотариуса – 06.07.2018г. Прието е, че в записа на заповед е посочен и падеж, който не е неясен и двусмислен, че падежът на записа на заповед е на предявяване в срок до 31.07.2019г. Редовността на записа на заповед ,както и дължимостта на вземането по менителничния ефект, не са обусловени от това дали е бил предявен в посочения от издателя срок. В установената съдебна практика се приема, че съгласно чл.514, ал.1, т.1 ТЗ приносителят на менителница губи правата си срещу джирантите, издателя и другите задължени лица, с изключение на платеца, ако пропусне срока за предявяване на менителница на предявяване. Издателят по записа на заповед е задължен по същия начин, както платецът по менителницата – чл.538, ал.1 ТЗ. Изложени са съображения за това, че разпоредбите за менителницата се прилагат за записа на заповед съответно, доколкото са съвместими с естеството му – чл.537 ТЗ, поради което при пропускане на срока за предявяването му по чл.487, ал.1 ТЗ, по силата на чл.514, ал.1 ТЗ поемателят не губи правата си спрямо издателя на записа на заповед. Съдът е приел, че направеното едва във въззивната жалба възражение от ответника за погасяване на вземането поради изтекла давност, е преклудирано като несвоевременно заявено. Прието е, че в случая ищецът носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед от менителничния ефект на който претендира, че произтича вземането му, като посочването обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение не води до промяна предмета на спора по предявения иск по чл.422,ал.1 ГПК – съществуване на вземането, основано на процесния запис на заповед. По изложените съображения съдът е счел, че вземането, основано на менителничния ефект, за което е издадена заповедта за изпълнение № 229/08.04.2022 г. по ч. гр. д. № 399/2022 г. на РС – Севлиево, съществува. По тези съображения съдът е приел, че предявения по реда на чл.422 ГПК иск е основателен и следва да се уважи, като се признае за установено съществуването на вземането по процесния запис на заповед в размер на 12200 лв., ведно със законната лихва от 07.04.2022г., до който извод е достигнал и първоинстанционният съд, като обжалваното решение следва да бъде потвърдено В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят,чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите:как следва да процедира въззивната инснтация при въведени пред нея възражения за нередовност на исковата молба, допуснати и пред заповедния съд, касаещи датата на издаване на запис на заповед като императивен неин реквизит, отговаря ли на императивните изисквания за редовност на запис на заповед, в който падежа е уговорен по неясен и двусмислен начин, както и когато изискуемостта на вземането е поставено в зависимост от предявяването му, при въведено от заявителя, респективно ищец в установителното производство кузалното правоотношение: договор за заем, чия е доказателствената тежест за доказването му, допустим ли е принципа на служебното начало при замяна на императивния реквизит: дата на издаване на запис на заповед от заповедния, респективно първоинстанционния съд, както и едностранно интерпретиране на въведеното от заявителя, респективно ищец каузално правоотношение в съответните производства. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1 ,т.1 ГПК поради противоречие със задължителните разяснения обективирани т. 5 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. и т.4 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. Твърди се противоречие с казуалната практика на ВКС обективирана в Решение по търг.д. № 1703/2017 г. на II - т.о. и Решение по търг.д. № 1156/2014 г. на I - т.о. Твърди се противоречие със задължителните разяснения обективирани в т. 17 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.Твърди се, че е налице основанието за допускане и по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно.. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. По въпроса касаещ задължението на въззивния съд при констатация на нередовна искова молба, е налице задължителна съдебна практика, установена с указания на т. 5 на ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В хипотези на констатирана от въззивния съд ( служебно или с оглед на релевиран довод във въззивната жалба) нередовност на исковата молба са актуални и разясненията дадени още с т. 4 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че "Спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 98 и чл. 99 ГПК /отм/. В настоящия случай при разглеждане на делото не е констатирана нередовност на исковата молба, поради което касационно обжалване по посочения въпрос не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не е налице несъблюдаване на задължителните указания в цитираните по – горе тълкувателни решения на ВКС или в приложното поле на чл. 280, ал.2, предложение второ ГПК. По въпроса отговаря ли на императивните изисквания за редовност на запис на заповед, в който падежа е уговорен по неясен и двусмислен начин, както и когато изискуемостта на вземането е поставено в зависимост от предявяването му, е налице задължителна практика на ВКС, формирана с решение № 77/14.08.2015г. по т. д. № 1156/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно коeто строго формалният режим за валидност на записа на заповед, установен в Търговския закон, включително за определяне на падежа /чл. 535, т. 3 във връзка с чл. 486, ал. 1 връзка с чл. 537 ТЗ/ налага извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване. С решение №246 от 15.01.2015г. по т.д. №2879/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. се приема, че използваната от издателя на ефекта формулировка в текста на документа „ представяне за плащане“ не е относима към уговаряне падеж „на предявяване“ по смисъла на чл.486 ал.1 т.1 от ТЗ, а към „предявяване за плащане“ по смисъла на т.3 на ТР №1/28.12.2005г. по т.д. №1/2004г. на ОСТК на ВКС, което разграничава значението на понятията именно в хипотезата на запис на заповед с определен падеж. Представянето /предявяването/ за плащане има функцията на покана за изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение. То не е условие за настъпване на самата изискуемост /освен при падеж „на предявяване„/, а представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. С решение № 213/22.12.2014г. по т. д. № 2700/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 105/23.10.2012г. по т. д. №515/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също се приема, че при издаден запис на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена. Изразът „представяне“ не е равнозначен на израза „предявяване“, чрез който се определя падежът в хипотезата на чл. 486, ал.1 т.1 и 2 от ТЗ и не съдържа два начина на определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с упражняване на правата на платеца по чл. 492 ал.1 от ТЗ, във връзка с получаване обратно на документа с отбелязване на плащането върху него, а изразът „на предявяване“ е един от начините на определяне на падежа – по чл. 486 ал.1 т.1 във връзка с чл. 537 от ТЗ в записа на заповед. Запис на заповед, в който падежът е определен едновременно „на предявяване“ и „на определена дата“ е нищожен съгласно чл.486 ал.2 от ТЗ. В решение №155/07.11.2013г. по т. д. №664/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., се приема, че от граматическото тълкуване на израза в процесния менителничен ефект: „...се задължавам без протест и без разноски при предявяването на този запис на заповед на падежа да заплатя...” следва извод, че волята на издателя на процесния запис на заповед несъмнено е била да заплати сумата, за която се е задължил пред поемателя, именно на веднъж вече определения /по правилото на т. 4 на чл. 486, ал.1 от ТЗ/ падеж. По въпроса при въведено от заявителя, респективно ищец в установителното производство кузалното правоотношение- договор за заем, чия е доказателствената тежест за доказването му, също не е налице основание за допускане на касационното обжалване. В практиката се приема, че при предявен иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед и при въведено каузално правоотношение в спорния предмет на делото (независимо от коя от страните), съдът следва да разпредели доказателствената тежест съобразно с нормата на чл.154, ал.1 ГПК, като възложи на всяка от тях доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед.Посочва се, че за разлика от каузалния иск, при който приложимо е процесуалното правило, че ищецът трябва да докаже правния факт, от който черпи предявеното пред съда право, при менителничния иск кредиторът следва единствено да установи, че вземането му произтича от редовен от външна страна ефект - чл.535 ТЗ. Когато отговаря на формалните изисквания на закона, менителницата /записът на заповед/ има правното значение и на основание и на доказателство за менителничните права на приносителя на ценната книга.В този смисъл са дадените разрешения в Решение № 103 от 24.06.2009г. по т.д.№ 717/2008г., ІІ т.о., Решение № 141 от 08.03.2010г. по т.д.№ 798/2008г., ІІ т.о., Решение № 41 от 22.04.2010г. по т.д.№ 575/2009г., ІІ т.о. и Решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д.№ 49/2010г., І т.о., Решение № 149 от 5.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г., ТК, I т.о., Решение № 173 от 12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г.,ТК, I т.о., Решение № 119 от 8.07.2011 г. по т. д. № 1160/2010 г., ТК, II т.о. и Решение № 5 от 2.02.2012 г. по т. д. № 75/2011 г., I т.о., В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото ответникът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че е погасил каузалното си задължение, което е било обезпечено с процесния запис на заповед. Въпросът допустим ли е принципа на служебното начало при замяна на императивния реквизит: дата на издаване на запис на заповед от заповедния, респективно първоинстанционния съд, както и едностранно интерпретиране на въведеното от заявителя, респективно ищец каузално правоотношение в съответните производства също не удовлетворява общото изискване за допускане на касационното обжалване, тъй като с дадената формулировка е изцяло от фактическо, а не правно, естество и отговорът му за всеки отделен случай зависи от конкретните обстоятелства по съответното дело. Установената практика по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Предвид изложените съображения, съдът