Определение № 60387 от 02.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2340/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Ц. П. срещу въззивно решение № 260521 от 25.01.2021 г., постановено по в.гр.д. № 7482/2020 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 30054 от 31.01.2020 г. по гр. д. № 36088/2018 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Ц. П. против Г. П. Б. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение в периода от 01.07.2007 г. до 25.05.2018 г. на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], с площ от 283 кв.м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на В. П. С., които с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 40//2017 г., са го продали на ответника Г. П. Б.. Според разрешение за поставено преместваемо съоръжение № 45 от 06.04.2004 г на гл. архитект на р-н „Л.“ ползвател на имота е било „Лотос Кепитъл Ентърпрайзис“ ООД с управител дъщерята на ищеца, а не ищецът като физическо лице, който е бил такъв но в предходен момент. Същият е водил преговори със собствениците на имота за евентуалното му закупуване. Преместваемото съоръжение е използвано за заведение и офис, т.е. за търговска дейност, като същото към момента на депозиране на исковата молба е премахнато и не съществува. Имотът никога не е бил ограден и на практика всеки гражданин е могъл да преминава и да ползва свободната му площ. Изложени са съображения, че съществуването на павилион с временен статут и други премахнати вече подобрения върху имота не обосновава владение върху процесния поземлен имот, а евентуално владение върху право на строеж, като право на строеж за преместваем и временен обект поначало не възниква. Посочено е, че паркирането на автомобили върху празното място в зона на преобладаващи общински имоти и отреден за озеленяване не е равнозначно на владение, тъй като и други лица са имали възможност да паркират върху имота. С оглед на това съдът е приел, че не са налице визираните в чл.79, ал.1 ЗС предпоставки за придобиване на процесния имот по давност, тъй като по делото не е доказано наличие на осъществявано владение от ищеца, още по-малко то да е било несъмнено, явно и непрекъснато. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: 1. Необходимо ли е, за да се признае придобиване чрез давностно владение на имот, лицето, което претендира придобиването, да е осъществявало непрекъснато фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и т.н. или фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения на имота, стига същите да сочат по неоспорим начин намерението на лицето да свои имота и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Поставеният от касатора въпрос е формулиран според неговите твърдения и не кореспондира на установените по делото факти, респ. на съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че по делото не е прието за установено касаторът да е упражнявал непрекъснато владение върху имота в посочения по-горе срок, респ. да е извършвал действия, които да сочат по неоспорим начин намерение за своене. Липсва противоречие по този въпрос и с посочената от него практика на ВКС, ІІ г.о. – решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. и решение № 330 от 8.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г., отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за необходимост от произнасяне на касационната инстанция по поставения въпрос с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които и не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 1000 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,