Определение № 342 от 15.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 54/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от 07.02.13г., постановено по гр.д.№ 8818/10г. на Софийския градски съд, ІІа с-в, в частта, с която е уважен предявеният ревандикационен иск с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение от 14.08.09г. по гр.д.№ 26/07г. на Софийския районен съд, 27 с-в, и вместо него е признал за установено по отношение на [фирма], че Н. М. Б., М. С. Б., Н. С. Б., Ц. А. Б., Н. Х. Б., А. Х. Б., С. Б. Б. /заместен в хода на процеса от своите наследници по закон Г. Т. Б. и В. С. Б./ и Б. С. Д. са собственици на ½ ид.част от поземлен имот - ливада с площ от 5643 кв.м., находяща се в строителните граници на [населено място], м.”М.”, представляваща имот пл.№ 93, к.л. 638 от КП от 1950г., възстановен с решение на ОСЗ-О. купел върху УПИ ХХХІ-537, кв.65 по плана на кв.Б. и е осъдил ответника да им предаде владението на държаната без основание част от описания имот, представляващ УПИ ХХХІ-537, кв.65 по плана на [населено място], м.Б. с площ от 1580 кв.м. на основание чл.108 ЗС. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с решение от 17.03.06г. по гр.д.№ 2512/04г. на СГС, ІІг с-в, на ищците в първинстанционното производство /наследници на С. Б./ е признато по иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ правото на възстановяване правото на собственост върху процесния имот, а правото на собственост върху него им е възстановено с решение от 11.06.10г. на ОСЗ-О. купел. За същия е издадена заверена скица от 17.04.06г. и удостоверение по чл.13, ал.5 ППЗСПЗЗ, като по делото не е имало спор, че имотът се владее от ответника [фирма]. С оглед на това и тъй като по делото липсват данни между наследниците на С. Б. да е извършвана делба, е прието, че същите се легитимират като собственици на ½ ид.част от имота, както и че ответното дружество владее същия без правно основание. Изложени са и съображения, че ответниците нямат право да оспорват техните права нито поради това, че техният наследодател не е бил собственик на имота към момента на обобществяването на земята, нито поради липсата на идентичност между имота на С. Б. и този, върху който е реституирана собствеността от ОСЗ. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по процесуалноправни въпроси относно приемането от него за установен факта, че ответното дружество владее процесния имот и направеното разширително тълкуване на ТР № 9/12г., както и по материалноправния въпрос за необходимостта от актуална скица към решението на ОСЗ. Ответниците по жалбата Н. Б., М. Б, Н. Б., Ц. Б., Н. Б., А. Х. Б., Г. Б., В. Б. и Б. Д. считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Първият поставен въпрос е общо формулиран, свързан с преценката на доказателствата и не е решен в противоречие с посоченото от касатора Р № 713 по гр.д.№ 666/10г. на ВКС, ІІІ г.о., с което в производство по чл.307 ГПК е посочено, че при предявен иск за ревандикация за недвижим имот ищецът следва да докаже, че претендираният имот се владее от ответника, тъй като настоящият случай е друг – ответното дружество не е оспорило по делото това твърдение на ищците, направено в исковата молба, като доводите му са били, че владее имота на правно основание. Вторият поставен въпрос не обуславя изхода на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.1 разяснения, тъй като изводът на съда, че в настоящато производстнво ответниците не разполагат с правна възможност да оспорват правата на ищците нито с твърдението, че техният наследодател не е бил собственик на имота към момента на обобществяването на земята, нито поради липсата на идентичност между имота на С. Б. и този, върху който е реституирана собствеността от ОСЗ е направен след позоваване не само на ТР № 9/12г., но и на друга цитирана от него задължителна практика на ВКС, с която решението е съобразено. Позоваването във връзка с този въпрос на противоречие с решение от 29.01.09г. по гр.д.№ 5341/07г. на ВКС, ІІ г.о. е неоснователно, тъй като същото представлява незадължителна практика и не е приложено към изложението. Третият въпрос също не е решен в противоречие с цитираното решение № 13 от 25.03.10г. по гр.д.№ 376/09г. на ВКС, тъй като същото се отнася до различна от настоящата хипотеза, при която земеделският имот, предмет на иска изобщо не е бил индивидуализиран. Останалите три цитирани решения на ВКС от 1994г. и № 1137 по гр.д. № 3299/07г. също не представляват задължителна практика и не са представени по делото от касатора, което е негово задължение / ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.2/. Във връзка с последното релевирано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки в случая не са налице. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.