Определение № 3047 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 886/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“, [населено място], срещу решение № 11/11.01.2024 г., постановено по в.гр.д.№ 445/2023 г. от Сливенски окръжен съд, с което частично е отменено решение №193/25.09.2023 г. по гр.д.№1339/2022 г. на Районен съд – Нова Загора и са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството му на цесионер, против М. П. Т., [населено място], искове за признаване за установено съществуването на вземане по договор за потребителски паричен кредит от 21.10.2021 г., сключен между М. П. Т. и цедента "БНП Париба Пърсънъл Ф.“ АД, както следва: главница по договора над размера от 7 840,00 лв. до претендираната сума от 8 069,28 лв. за периода от 15.11.2021 г. до 15.10.2028 г.; 4 846,36 лв. - договорна лихва за периода от 15.11.2021 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 15.09.2022 г. - датата на получаване на уведомлението за предсрочна изискуемост; 715,03 лв. - обезщетение за забава, считано от 16.11.2021 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответницата оспорва жалбата. Пълномощникът й претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сключен договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS 18894160, по силата на който "БНП Париба Пърсънъл Ф.“ АД е предоставила на М. Т. сумата от 8 000 лв., а с договор за цесия вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. В договора за кредит са посочени: размерът на кредита, застрахователната премия, таксата ангажимент, броят на погасителните вноски, размерът на погасителните вноски, общата стойност на плащанията, ГПР и годишният лихвен процент в размер на 15,08 %. В договора е включен погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и нейния размер, като падежът на първата дължима вноска е на 15.12.2021 г., а на последната на 15.09.2028 г. Въззивният съд е разгледал направените възражения за нищожност на договора за кредит и е изложил съображения за нарушаване на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9, т.10, т. 12 и т. 20 от ЗПК. В договора е посочен лихвен процент от 15,08%, но не и условията за прилагането му, както и дали и при какви условия и процедури кредиторът може да пристъпи към евентуална негова промяна, съгласно императивното изискване на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора следва да бъде включен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, което изискване не е изпълнено. Годишен процент на разходите означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Съставът на окръжния съд се е позовал на §1 от ДР на ЗПК, според който общите разходи са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Формиран е извод, че в договора задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Липсата на надлежна информация за правата на потребителя е приета от въззивния съд като нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20 ЗПК, тъй като в договора не са посочени правата на потребителя относно наличието или липсата на право на отказ от договора, срокът, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, размерът на лихвения процент на ден, както и информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение от сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. С оглед на обявения за недействителен съгласно чл.22 ЗПК договор за потребителски кредит на основание чл. 23 ЗПК потребителят е осъден да върне само чистата стойност на кредита, но без лихва или други разходи по кредита. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се позовава на противоречие в практиката на съдилищата по въпроса: „Спазени ли са изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР, когато в договора за кредит е посочено, че „началната дата за начисляване на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок, като страните изпълняват точно задълженията си по него?“. Всички доводи в касационната жалба са свързани с така поставения правен въпрос. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е от значение за формираната воля на съда, обективирана в решението. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, според въведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. В случая въведеният правен въпрос е обуславящ за изводите на решаващия състав, но само по едно от въведените възражения за нищожност на договора за потребителски кредит. Договорът е приет за недействителен на още три други основания, като при всяко от основанията последицата е, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. По отношение на останалите нарушения на ЗПК, които са основания за недействителност на договора за кредит не са въведени касационни оплаквания. В този смисъл въпросът по чл.280, ал.1 ГПК не е обусловил единствения решаващ извод на въззивния съд. На следващо място, в цитираната от касатора практика на съдилищата действително са дадени различни разрешения относно нарушението по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, но същите са обусловени от тълкуването на конкретни клаузи в обсъжданите договори, всяка от които е с различно съдържание. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. По разноските. Направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответницата по реда на чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА е основателно. Процесуалният представител претендира адвокатското възнаграждение да бъде определено съгласно разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с измененията с ДВ бр.88/04.11.2022 г., което за отговор на касационната жалба следва да е в размер не по-малък от 1200 лв. В определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д.№ 1908/2022 г. на ВКС, І т.о. е извършена преценка на съответствието на нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящият състав на ВКС констатира, че обстоятелствата по настоящия спор са аналогични на тези в цитираната практика, поради което определя адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер под минималния по наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е само за депозиране на отговор на касационна жалба на насрещната страна при обжалваем интерес от 13401,39 лв., при което претендираният размер от 1200 лв. е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или правна сложност пред касационната инстанция, предвид изразеното становище по въведения само един въпрос по реда на чл.280, ал.1 ГПК в касационната жалба, като дължимото от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД възнаграждение на адвокат П. С. П. следва да е в размер на 150 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд