Определение № 247 от 07.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 723/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 8950/17.12.2021 г. на Д. М. К., чрез адвокат Г. П., подадена срещу решение № 325 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 664/2021 г. на Окръжен съд – Русе, с което е отменено решение № 516 от 7.07.2021 г. по гр. д. № 3988/2020 г. на Районен съд - Русе, като вместо това въззивният съд е отхвърлил иска на Д. М. К. срещу М. Х. Г., И. Г. Г. и В. Г. П., последните двама като правоприемници на Г. И. Г., починал на 1.01.2021 г., А. В. И. и С. С. И. да се признае за установено по отношение на ответниците, че Д. К. е собственик на 200.77/462 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, целият от 462 кв. м.

Въззивният съд е изложил, че с нотариален акт от 1929 г. Н. А. А. е продал на Д. Ц. Р. целия процесен имот, състоящ се от дворно място от 526.40 кв. м и построена върху него сграда. С решение № 20/21.11.1949 г. от комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС са били одържавени от Д. Р. и Ц. Р. целият втори и мансарден етаж от сграда в [населено място], [улица], като са били освободени от отчуждаване двете жилища на първия етаж от триетажна сграда, заедно с 9/26 ид. ч. от общите части. С нотариален акт от 23.08.1982 г. Н. Д. и А. Д. са прехвърлили на Р. Н. жилище на първия етаж на сграда, находяща се в Р., [улица], със застроена площ от 82.31 кв. м, ведно със 17.23 % ид. ч. от общите части, срещу автомобил „Шкода“. С решение от 19.12.1994 г. по гр. д. № 1473/1992 г. на РРС е възстановена собствеността на апартамент на втори етаж на сграда с площ от 96 кв. м, находяща се в [населено място], [улица], ведно с 19.91 % ид. ч. от дворното място, цялото от 462 кв. м, на Ц. Р. и К. Р.. С нотариален акт от 22.12.1997 г. К. Р. е продала на Г. Г. и М. Г. 200.77/460 ид. ч. от дворно място, находящо се в Р., [улица], цялото от 460 кв. м, с планоснимачен № *, в кв. 246, заедно с обособените самостоятелни обекти: жилище „Б“ на първия етаж със застроена площ от 91 кв. м, жилище I-во (Т1) от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв. м и жилище ІІ-ро (Т2) от същия мансарден етаж със застроена площ от 98 кв. м, заедно със съответните идеални части от общите части към сградата. С нотариален акт от 21.06.2000 г. Н. Д. и К. С. са продали жилище „Б-1“ от 31 кв. м, заедно с 1/26 ид. ч. С нотариален акт от 16.09.2009 г. К. Р. е прехвърлила на И. И. 2/3 ид. ч. от жилище с площ от 96 кв. м, с идентификатор *** и от жилище с площ от 82.31 кв. м, с идентификатор *. С нотариален акт от 31.10.2014 г. И. И. и Г. Г. са прехвърлили на Е. Х. 2/3 ид. ч. от жилище с площ от 96 кв. м, с идентификатор *, в замяна на изброените в него движими вещи. С нотариален акт от 28.11.2014 г. Х. К., Е. Г. и Д. К., и А. К. са продали на Е. Х. 1/3 ид. ч. от жилище с площ от 96 кв. м с идентификатор *. С нотариален акт от 17.12.2014 г. И. И., Г. Г., Х. К., Е. Г., Д. К. и А. К. са продали на Е. Х. самостоятелен обект - жилище с площ от 82.31 кв. м с идентификатор *. С нотариален акт от 23.06.2014 г. Г. Г. и М. Г. са продали на Д. К. жилище І-во (Т1) от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв. м, с идентификатор *** и 200.77/460 ид. ч. от дворно място, цялото от 460 кв. м, с пл. № *, в кв. 246, отговарящо на поземлен имот с идентификатор *. С нотариален акт от 2.03.2020 г. Г. Г. и М. Г. са продали на А. И. и С. И. самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, на етаж първи, с площ от 91 кв. м, с припадащи се общи части 63 кв. м. На 1.01.2021 г. е починал Г. Г., като е оставил наследници по закон М. Г. - съпруга, И. Г. - син, В. Г./П. - дъщеря, конституирани като страни по делото на основание чл. 227 ГПК.

Окръжен съд – Русе е посочил, че при така установената и от първоинстанционния съд фактическа обстановка, последният неправилно е приел, че поради наличието на самостоятелна сграда в дворното място, то не представлява обща част и съответно съдът е обвързан да приеме описаното в нотариалния акт, като официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила.

Намерил е за неоснователни възраженията на М. Х. Г., И. Г. Г., В. Г. П., А. В. И. и С. С. И. за недопустимост на иска, тъй като не е бил насочен към всички етажни собственици, като е визирал, че искът за установяване правото на собственост би могъл да бъде насочен към всеки ответник, избран от ищеца, а не до всички потенциални съсобственици или етажни собственици на обекта, за който се търси защита, като проявление на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес; правният интерес на ищеца се определя от твърденията му в исковата молба; по предявения иск ищецът не признава и не твърди, че имотът, за чиято собственост се спори, е обща част в режим на етажна собственост.

Същевременно въззивният съд е счел за основателни възраженията на ответниците по исковата молба, че дворното място е по своя правен статут обща част към сградите, построени в имота. Изложил е, че за да възникне етажна собственост, следва в една сграда да са налице повече от два отделни самостоятелни обекта, които да са собственост на повече от едно лице. В случая етажна собственост е възникнала още при отчуждаването на части от имота на 21.11.1949 г., от която дата в сградата са били налични повече от два отделни обекта, а именно две жилища на първия етаж, жилище на втория етаж и отделно жилище на мансардния етаж. Собственици към 1949 г. са били Жилищен фонд и Д. и Ц. Р.. Още към този момент в сградата, построена в процесното дворно място, по силата на закона е възникнала етажна собственост. Няма данни по делото от този момент нататък в имота да е имало по-малко от три отделни жилища, собственост на по-малко от двама различни собственици, което да обуславя прекратяване на етажната собственост. Напротив, от данните по делото се установява, че към 22.12.1997 г. в имота е имало още три отделни обекта, освен прехвърлените, и че техни собственици не са били купувачите Г. Г. и М. Г., т.е. имотите са имали повече от един собственик. Най-малкото собственици на апартамент на втория етаж са били Ц. и К. Р., на които този имот е бил възстановен с решение от 1994 г. Наличието на етажна собственост несъмнено се установява и към 23.06.2014 г., от която дата е прехвърлянето, което ищцата Д. К. сочи като придобивно основание.

Окръжен съд – Русе е посочил, че съгласно чл. 38 ЗС при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите,... и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Приел е, че от това законово изброяване може да се направи извод, че дворното място представлява обща част по предназначение (а не по естеството си) на собствениците на построените върху него сгради. За да бъде променено предназначението на общата част, следва да е налице изразено съгласие на всички етажни собственици. Визирал е, че в случая няма данни да е било налице съгласие на етажните собственици за промяна на предназначението на дворното място; не може да се приеме, че с построяването или обособяването от първоначално построената сграда на отделна сграда в същото дворно място се е променило предназначението му на обща част, напротив - при няколко отделни сгради, построени в едно общо дворно място, възниква така наречената хоризонтална етажна собственост. При нея собствениците на отделните сгради също притежават идеални части от общите части, включително и от дворното място. С обособяването на сграда „Б-1“ от 31 кв. м и продажбата й с нотариален акт от 21.06.2000 г. не се е променил статутът на дворното място като обща част, напротив, като правилно в нотариалния акт са посочени припадащите се на нововъзникналата сграда 1/26 ид. ч. от общите части. Тези идеални части не биха могли да бъдат от друга обща част освен от дворното място, доколкото става дума за отделна сграда.

Въззивният съд е приел, че при прехвърляне на идеални части от обща част, както е в случая, приложение намира чл. 40 ЗС, според който дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. Следователно собственик на обект в сградата не може да прехвърли различни идеални части от припадащите се към имота, който прехвърля, общи части, включително от дворното място. Една такава прехвърлителна сделка не би породила действие, доколкото не представлява разпореждане с отделен обект на правото на собственост. Общите части нямат самостоятелно значение и не могат да бъдат прехвърляни отделно от самото право на собственост, което обслужват.

При така направените изводи съдът е намерил, че прехвърлянето на 200.77/460 ид. ч. от дворно място с нотариален акт от 23.06.2014 г., заедно само с едно жилище - жилище I-во (Т1) от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв. м, с идентификатор *****, от находящите се в имота седем самостоятелни обекта, не е породило действие. Намерил е направеното в този смисъл възражение по делото за възражение за нищожност на нотариалната сделка в тази й част, като противоречаща на закона - на чл. 40 ЗС, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Приел е това възражение за основателно и е заключил, че сделката в частта й относно прехвърлянето на идеалните части от дворното място е недействителна и непораждаща действие.

При така направените от него изводи, въззивният съд е обсъдил предявеното от Д. К. евентуално придобивно основание - изтекла петгодишна давност. Посочил е, че действително дворното място е обща част, но не по естеството си, а по предназначение. Общите части по предназначение могат да се придобиват по давност, за разлика от общите части по естеството си. Въпреки това е направил извод, че Д. К. не е придобила по давност 200.77/462 ид. ч. от процесното дворно място, тъй като не е манифестирала недвусмислено спрямо другите етажни собственици намерението си да ги свои като собственик. Изложил е, че плащането на данъци върху целия имот не представлява само по себе си изразяване на воля спрямо другите собственици, че имотът се владее само от плащащия за него данък; не представлява манифестиране на воля за владение като собственик и изготвянето и вписването на нотариалния акт, от който К. твърди, че черпи правата си.

Формираните правни изводи Окръжен съд – Русе е аргументирал с многобройна практика на ВКС.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. К. твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и имащи значение за точното прилагане на закона, а решението е очевидно неправилно. Счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по следните въпроси:

1. Допустимо ли е при етажна собственост процентът на общите части в сградата и в дворното място да са различни, ако и дворното място е обща част по смисъла на чл. 40 ЗС;

2. Допустимо ли е дворното място да е обща част, ако в сградата има суперфициарен собственик;

3. Допустимо ли е при наличие на етажна собственост всеки от съсобствениците да променя имота си като обособява нови обекти чрез разделяне или обединяване, и как и кой ще определи размера на идеалните части след тази промяна;

4. Ако имотът погине частично и намали стойността си (едната стая е отделена и е непродадена, както е в случая), как ще се отрази това на стойността на общите части;

5. Ако обособяването на повече от един самостоятелен обект в сграда, собственост на едно лице, е в резултат на принудително отчуждаване, възниква ли автоматично етажна собственост. Жалбоподателката излага, че при постановяване на решението си въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, допуснал е очевидни грешки при интерпретиране на доказателствата, което е довело до незаконосъобразни изводи. Част от доказателствата изобщо не са били предмет на обсъждане. Предявеният иск е за признаване правото на собственост на Д. К. върху идеална част от недвижим имот, в който тя притежава два самостоятелни жилищни обекта. След като е стигнал до извод, че дворното място е обща част по режима на етажната собственост, съдът е отхвърлил иска изцяло, без да съобрази, че тя има прилежащи части към двете самостоятелни жилища, поради което е следвало да отхвърли претенцията частично - над размера на припадащите й се части за двете жилища. Изводите на съда са в противоречие с трайната съдебна практика относно статута на земята. Окръжен съд – Русе е приел, че с факта на отчуждаването е възникнала етажна собственост, тъй като са се обособили повече от един самостоятелни жилищни обекта, като в разрез с приложените писмени доказателства е счел, че има две жилища на първия етаж, целият втори и едно жилище на мансардния етаж, което не съответства на писмените доказателства по делото. Не е отчетено, че одържавяването на имота е акт на държавата, като тя по никакъв начин не се е съобразила с правилата на етажната собственост при отчуждаването на земята и е отчуждила много повече дворно място, отколкото би следвало с оглед жилищната площ, която се отчуждава. Жалбоподателката е визирала, че не е ясно как ще се разпределят общите части, ако след създаване на етажната собственост всеки от етажните собственици обособи още самостоятелни обекти или обедини или намали някой от обектите, защото в случая след одържавяването държавата е разделила втория етаж на две самостоятелни жилища и на една отделна стая, останала непродадена към момента на реституция. Д. К. намира за влизащ в противоречие с практиката на ВКС - решение № 28/1.02.2012 г. по гр. д. № 331/2011 г., ІІ г. о., решение № 191/18.07.2011 г. по гр. д. № 1414/2010 г., ІІ г. о., решение № 661/2.11.2010 г. по гр. д. № 1437/2009 г., І г. о., извода, че етажна собственост може да съществува при наличието на суперфициарен собственик (доколкото единият от апартаментите на втория етаж е продаден от държавата без земя). Жалбоподателката счита, че в разрез с трайната съдебна практика е направен извод от Окръжен съд – Русе, че наличието на сграда, която е индивидуална собственост на трето лице, чуждо на етажната собственост, не е пречка да се приеме че земята има статут на обща част по правилата на етажната собственост, като се позовава на решение № 124/20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 201/20.01.2020 г. по гр. д. № 2616/2018 г. на ВКС, І г. о. Заявява, че съдът не е обсъдил, че от 1970 г., когато е продаден за пръв път, единият от апартаментите, държавна собственост, на втория етаж, е продаван с различни общи части от дворното място и от общите части на сградата.

От насрещните страни са постъпили отговори на касационната жалба, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на цитираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице законовите предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите в изложението към касационната жалба. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос, формулиран в изложението, е неотносим към конкретния спор и към изложените от въззивния съд мотиви. Изцяло неотносим е и вторият въпрос, като формулиран при фактическа обстановка, която не е установена от въззивния съд, доколкото последният не е констатирал в решението си наличието на суперфициарен собственик в сградата. По третия и четвъртия въпроси също липсват изложени от Окръжен съд – Русе мотиви, свързани с формираните изводи за неоснователност на предявения иск. Ето защо и те не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По петия въпрос е налице формирана практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 81/23.12.2020 г. по гр. д. № 3017/2019 г., І г. о., съгласно която е даден положителен отговор, като е прието, че етажната собственост възниква по право от момента, в който един или няколко отделни обекта в сградата са придобити и са станали собственост на лица, различни от първоначалния собственик на цялата сграда, и продължава да съществува докато отделните обекти в сградата са собственост на различни лица. В решението изрично е прието по сходен с настоящия казус, че етажна собственост е възникнала от момента, в който по реда на ЗОЕГПНС е бил отчужден тавански етаж на сграда, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото. Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с тази практика, като Д. К. не се е аргументирала защо счита, че по шестия въпрос са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Същевременно решението на Окръжен съд – Русе е валидно и допустимо.

Настоящият съд намира, че атакуваното пред него решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, предвид отхвърлянето изцяло на предявения иск по съображения, че сделката по нотариален акт № 132/23.06.2014 г., том І, рег. № 2059, дело № 090/2014 г. в частта, с която Д. К. е придобила 200.77/460 ид. ч. от процесното дворно място, не е породила действие.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,