Определение № 2070 от 09.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2578/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОРМ.БГ“ ЕООД против решение № 303/04.11.2025 г. по в.т.д. № 505/2025 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 361/15.08.2025 г. по т.д. № 507/2024 г. на Окръжен съд Пловдив за обявяване неплатежоспособността на дружеството касатор и определяне на началната й дата - 28.12.2019 г., откриване производство по несъстоятелност на дружеството и нейното обявяване с прекратяване на дейността му, както и на правомощията на неговите органи, постановяване на обща възбрана и запор върху имуществото.

В жалбата се заявява оплакване за неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон - чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ, поради приемане на тезата, че задължението за откриване на производството по несъстоятелност е възможно да бъде такова, произтичащо от разпоредбата на чл. 55 ЗЗД. Според касатора това задължение има гражданскоправен характер и не може да обуслови прилагането на чл. 625 ТЗ. Наред с това се поддържа, че съдът е игнорирал факта на установения чрез съдебно-счетоводна експертиза коефициент за обща и бърза ликвидност над 1.0 и не е преценил обективно състоянието на дружеството към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, не е кредитирал двете допълнителни заключения на вещото лице, а се е позовал на обстоятелството, че не са били представени договори, нито доказателства за изпълнението им, нито дори доказателства за съществуването на чуждестранните дружества, посочени като страни по тези договори. Процедирайки така, съдът е нарушил принципите за законност и дирене на обективната истина, предвидени в разпоредбата на чл. 5 и чл. 10 ГПК. Съдът не е събрали и всички доказателства, които са относими към финансово-икономическото състояние на длъжника.

Обективира се твърдение, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като се поставят следните въпроси:

1. “Допустимо ли е обявяване на несъстоятелност, когато коефициентът на обща ликвидност е над нормативната граница и общите вземания покриват задълженията, но съдът приоритизира единствено факта на трайно преустановяване на плащанията?“ По въпроса се твърди противоречие с решение № 32/2013 г., ТК, ВКС.

2. “Може ли вземане за връщане на даденото на отпаднало основание /чл. 55 ЗЗД/ да бъде прието като парично задължение, породено от или отнасящо се до търговска сделка /чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ/, което да обоснове откриване на производство по несъстоятелност?“ По въпроса се сочи разминаване с приетото в решение № 136/2010 г. по т. д. № 242/2010 г. на I т.о., ВКС.

3. „Длъжен ли е въззивният съд като съдебна инстанция, решаваща спора по същество, да прецени обективното икономическо състояние и състоянието на неплатежоспособност на търговско дружество към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция /24.10.2025 г./?“

4. “Задължен ли е въззивният съд да допусне и събере представени след изтичане на срока по чл. 266 ГПК доказателства, съответно задължен ли е служебно да събира доказателства, чрез които да се установи състоянието на неплатежоспособност?”. Трети и четвърти въпроси според касатора са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

С оглед заявеното се претендира допускане на касационен контрол и отмяна на въззивното решение с присъждане на разноски.

Ответникът „Фулмакс“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по молба с правно основание чл. 625 ТЗ, подадена от „Фулмакс“ ЕООД, кредитор на „ОРМ.БГ“ ЕООД. Твърденията на молителя са, че вземането му в размер на 86 200 лева произтича от развалянето на сключен между страните договор за изработка, а вземането в размер на 11 372, 44 лева представлява лихва за забава върху главницата. Дължимостта на сумите е потвърдена с влязло в сила решение от 14.10.2019 г. по арбитражно дело № 172/2018 г. по описа на Арбитражен съд Варна при СНЦ „Правна помощ и медиация“ „ОРМ.БГ“ ЕООД.

В решението си съдът е обсъдил основните оплаквания в сезиращата го жалба, отричащи качеството на вземането, заявено от молителя, като такова, произтичащо от търговска сделка. Съставът е разяснил приложното поле на чл. 608 ТЗ, като е акцентирал на обстоятелството, че след изменението на ТЗ /Държавен вестник, бр. 20 от 20.02.2013 г./ е разширен обхватът на материалноправните предпоставки на неплатежоспособността като основание за откриване на производство по несъстоятелност. Вместо неизпълнение на изискуемо парично задължение по търговска сделка, каквато е била редакцията на нормата до този момент, като предпоставка е въведена невъзможността да бъде извършено изпълнение на изискуемо парично задължение, пopoдeнo oт или oтнacящo ce дo тъpгoвcĸa cдeлĸa, вĸлючитeлнo нeйнaтa дeйcтвитeлнocт, изпълнeниe, нeизпълнeниe, пpeĸpaтявaнe, yнищoжaвaнe и paзвaлянe, или пocлeдицитe oт пpeĸpaтявaнeтo. Съдът е отчел, че в случая ответникът като еднолично търговско дружество с ограничена отговорност безспорно има качеството търговец по смисъла на чл. 608, ал. 1 ТЗ. Договорът за изработка, по който и възложителят, и изпълнителят са търговци, несъмнено представлява търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ. При тези изходни данни, съдът е направил извод, че връщането на даденото поради неосъществено или отпаднало основание действително не произтича пряко от търговска сделка, но е такова, отнасящо се до тази сделка. Доколкото наличието на несъбрани в образуваното изпълнително производство суми по решението от 14.10.2019 г. по арбитражно дело № 172/2018 г. на Арбитражен съд Варна не е било оспорено от жалбоподателя, съдът е стигнал до заключението, че предпоставките по чл. 608, ал. 1 ТЗ са налице и молителят се явява активно легитимиран по молбата за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество.

Преценката за икономическото състояние на дружеството въззивният състав е базирал на кредитираното от него заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза /л. 90-94 от делото на Апелативен съд Пловдив/. Анализирайки счетоводните данни, експертизата е заключила, че дружеството не извършва дейност от 2019 г. и всички плащания към доставчици и контрагенти са напълно спрели на 28.12.2019 г. Към 31.12.2023 г. в дружеството са били налични транспортни средства на стойност 1 250 лева и балансова стойност 0, 00 лева. В счетоводна сметка 212 „Програмни продукти“ са били налични лиценз на стойност 39 703, 37 лева и уеб базирана система Fincy на стойност 43 750 лева, които също са с балансова стойност 0, 00 лева. При проверката на финансовите отчети на дружеството апелативният съд е констатирал наличие на финансови затруднения още от 2017 г. - реализирана загуба в размер на 54 000 лева. През 2018 г. е отчетена печалба в размер на 23 000 лева, която не може да покрие загубата от предходната година. От 2019 г. нататък дружеството е започнало да реализира непрекъснато увеличаваща се загуба. Това е довело до спиране на дейността и според състава показва необратимия характер на финансовите затруднения. Съдът е отчел коефициентите на рентабилност и финансова автономност за периода 2020 г. – 31.10.2024 г., които според експертното заключение са отрицателни стойности. Съобразил е липсата на имущество, с което да се обезпечат наличните дружествени задължения, както и коефициентът на задлъжнялост, който показва невъзможността на дружеството да покрие задълженията си и декапитализацията му. В мотивите на въззивното решение са коментирани и две фактури с дата 15.01.2025 г. и с дата 28.01.2025 г., които касаят продажба на услуги SEO оптимизация и консултация по дигитален маркетинг на обща стойност 234 136, 24 лева. Като клиент по първата фактура е посочен Albacore group L. U., падежът на задължението е 31.03.2025 г., а по втората O. Publishing I. C. с падеж на задължението 06.05.2025 г. При съобразяване на вземанията по тези фактури към 31.01.2025 г. съдът е преценил, че коефициентът на обща ликвидност би бил 1, 0734, на бърза ликвидност – 1, 0734, на незабавна и абсолютна ликвидност нулева стойност. В същото време съставът е отчел липсата на ангажирани доказателства относно съществуване на чуждестранните дружества, посочени като клиенти във фактурите, действителното съществуване на тези вземания, както и тяхното събиране. При хипотетична преценка за съществуването на вземанията, съдът е отчел, че падежите им са настъпили месеци преди последното съдебно заседание по делото пред въззивната инстанция, но доказателства за събиране на тези вземания не са били ангажирани. В резултат на това съдът е стигнал до заключението, че, дори да съществуват подобни вземания, длъжникът не би могъл бързо да удовлетвори кредиторите си. При изброените факти въззивният съд е приложил презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ - неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията. Спиране на плащанията е налице и когато длъжникът е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори. Спиране на плащанията към дружеството молител се е явило според съда достатъчно основание, за да се предположи наличие на състояние на неплатежоспособност към 28.12.2019 г. В допълнение това обстоятелство съдът е добавил и общото икономическо състояние на длъжника към 31.12.2020 г., 31.12.2021 г., 31.12.2022 г., 31.12.2023 г. и 31.10.2024 г.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Първият въпрос изопачава мотивите на съда. В решението не е даден превес на факта, че към края на 2019 г. длъжникът е спрял плащанията, а това обстоятелство е анализирано във връзка с доказаната по делото тенденция за влошаване на икономическото състояние на дружеството „ОРТ.БГ“ ЕООД, започнала още през 2017 г., и изключване на обективираните в двете фактури от 2025 г. вземания като несъбираеми. Относно критериите за определяне началната дата на неплатежоспособност на длъжника в производство по несъстоятелност е създадена непротиворечива практика на ВКС - решение № 80 по т.д. № 1565/2014 г. на І т.о., решение № 33 по т.д. № 915/2009 г. на ІІ т.о., решение № 115 по т.д. № 169/2010 г. на ІІ т.о., решение № 90 по т.д. № 1152/2011 г. на І т.о., решение № 44 по т.д. № 983/2011 г. на І т.о., решение № 64 по т.д. № 959/2009 г. на ІІ т.о. и др., според която началната дата на неплатежоспособност, разглеждана като момент на проявление на трайната неспособност на длъжника да погасява изискуемите си и ликвидни парични задължения към кредиторите по чл. 608 ал. 1 ТЗ с наличните си краткотрайни активи, се определя с оглед неговото цялостно икономическо състояние, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, при съобразяване на най-ранния момент на спиране на плащанията към кредиторите. Последното е проявление на неплатежоспособността. При запознаване с мотивите на постановеното от Апелативен съд Пловдив решение настоящият състав на касационната инстанция намира, че предходната инстанция е процедирала изцяло в съгласие с цитираната практика. Соченото от касатора решение № 32/2013 г. по 685/2012 г., II т.о. е постановено при допуснато касационно обжалване за отговор на въпроса дали формално по-големият размер на актива спрямо пасива по баланса на едно търговско дружество е достатъчно основание за отхвърляне на молбата по чл. 625 ТЗ. В решението не е коментирано как се съотнася коефициентът за обща ликвидност спрямо спиране на плащанията от страна на дружеството длъжник, а е дадено разяснение относно задължението на съда да изследва отделните компоненти на актива и пасива и да извърши корекция с изключване онези от елементите на актива, които са несъвместими с изискванията на чл. 631 ТЗ. На практика въззивният състав е направил точно това - изключил е от активите несъбираемите вземания, съобразявайки изцяло своето решение с дадените разяснения в цитираната от касатора практика.

Невъзможността да се допусне касационно обжалване по втория въпрос произтича от обстоятелството, че той не държи сметка за изменението на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ /ДВ, бр. 20/2013 г./ и разширеното приложно поле на разпоредбата. Соченото от касатора решение е постановено при действие на нормата в редакцията й преди изменението, поради което не съставлява релевантна практика, респективно въпросът не удовлетворява сочения в изложението допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В процесната хипотеза въззивният съд адекватно е подвел фактите под хипотезиса на действащата и приложима норма и е процедирал изцяло в съгласие с актуалната казуална практика по нейното приложение – така решение № 216/19.04.2017 г. по т. д. № 448/2016 г. на ВКС, II т.о. Ясна е волята на законодателя да обхване и вземания, които се отнасят към търговска сделка, каквато несъмнено е обвързвала молителя и длъжника /договор за изработка, сключен между търговци/.

Отговор на трети и четвърти въпроси се съдържа в ТР № 1/03.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСТК, ВКС, което априори ги лишава от характеристиката годни да послужат за точно прилагане на закона или развитие на правото. В изложението не са изтъкнати каквито и да било доводи, които да обосноват теза за нужда да бъдат изоставени разрешенията, дадени със соченото тълкувателно решение. Въпросите са зададени тенденциозно и без връзка с конкретни оплаквания в касационната жалба какви доказателства и факти въззивната инстанция е пропуснала да събере и анализира, за да стигне до извод, различен от обективирания в мотивите на обжалваното решение. Действително, съобразно разясненията, дадени в т. 1 от ТР 1/2018 г., ОСТК, ВКС, преклузията настъпва единствено по отношение на възраженията и свързаните с тях доказателства, касаещи активната легитимация по молбата /за несъществуване на твърдяното от кредитора правоотношение, за погасяване на претендираното вземане - по давност, чрез плащане, прихващане и др./, но не и за възраженията и доказателствата, касаещи предмета на делото, по отношение на който се формира сила на пресъдено нещо, а именно - състоянието на неплатежоспособност/свръхзадълженост и началната му дата. Този извод следва от разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ, уреждаща засилено служебно начало за установяването на факти и за събирането на доказателства, произтичащо от действието на решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на всички, а не само за страните по делото /чл. 630, ал. 3 ТЗ/. След като съдът по несъстоятелността може по всяко време служебно да събира доказателства относно платежоспособността на длъжника, не би могло да се отрече правото на длъжника да прави възражения и да ангажира доказателства в тази връзка и след приключване на първото заседание по делото. Обратно на заложената във въпросите теза съставът на апелативния съд е анализирал икономическото състояние на длъжника към датата, на която са приключили устните състезания във въззивната инстанция. Констатирал е, че до този момент, макар да са настъпили падежите по представените от длъжника две фактури с насрещни страни чуждестранни дружества, липсват доказателства за събираемост на вземанията. В същото време касаторът не твърди да е искал събиране на доказателства, които са били отказани поради настъпила преклузия, нито заявява в касационната си жалба обстоятелства, които съдът е могъл служебно да установи, но е пропуснал да го стори, обосноваващи различен от крайния извод във въззивното решение.

Поради липса на въведените от касатора основания достъп до касационен контрол следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС,