Определение № 263 от 18.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1872/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д., Д. С. Д. и Н. С. Д. /конституирани на мястото на починалата в хода на процеса пред първата инстанция Д. Н. Д./ срещу решение №1068 от 29.05.2020 г. по в.гр.д.№5115/2019 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №4206 от 11.06.2019 г. по гр.д.№14251/2016 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ЗД „Евроинс“ АД искове по чл.493, ал.1, т.1, вр. чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над 1 600 лв. до пълните предявени размери от по 8 666.67 лв., обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от Д. Н. Д. при ПТП, реализирано на 14.07.2016 г., както и претенцията за лихва за забава, за периода от 14.07.2016 г. до 03.11.2016 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се посочва, че решението е постановено в противоречие с разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 от ЗЗД и практиката по прилагането им, с оглед което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Ответникът по касация ЗД „Евроинс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване с оглед липсата на формулиран правен въпрос, евентуално навежда доводи за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата. След подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства, заключенията на назначените по делото експертизи и показанията на разпитаните по делото свидетели, е установил, че 58 годишната пострадала е получила телесни увреждания - контузии, измежду които контузия на главата с мозъчно сътресение /без проведено пълно доказване, че е имала пълна загуба на съзнанието/ и като е взел предвид претърпените от пострадалата болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията, характера и продължителността на лечението /включващо и тридневно болнично лечение/, с общ период на пълно възстановяване от около 1 месец /при по-интензивни болки през първата седмица/ и не на последно място преживения стрес от травмиращото събитие с оглед и обстоятелствата, при които е настъпило, при съобразяване и на икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, въззивният съд е достигнал до извод, че обезщетение в размер на 6 000 лв. отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд също така е формирал извод, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, релевирано от ответника, е доказано откъм нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДвП - пострадалата не е ползвала предпазен колан /или той не е бил поставен правилно/, а в случай, че беше поставила колан експертите са формирали извод с помощта на своите съответни специални знания, че при челния удар, получен при ПТП, тя нямаше да получи увреждания по главата от съприкосновение с предното стъкло. В този смисъл не е възприел показанията на разпитания свидетел – участник в ПТП и е приел, че пострадалата е допринесла за причиняването на уврежданията си поради неизползване на предпазен колан, с оглед намаляване на риска от увреждане чрез ограничаване на подвижността на тялото, и този принос, при положение, че не е незначителен за настъпване на телесното увреждане, не може да бъде определен в размер, по-малък от 20 %. В случая в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, като съдържащите се в изложението твърдения за противоречие на решението с разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 от ЗЗД и практиката по прилагането им не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право. Ето защо и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Дори и да се приеме, че се поставят въпроси относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и относно предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, то в случая не се установява наличие на поддържаното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективно основание. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др., изключващи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. От друга страна съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалата нарушение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото действия на пострадалата, като степента на обективния й принос е определена след отчитането на поведението й като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторите дължат на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,