Определение № 4133 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3071/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез назначения му процесуален представител адв. И. Ю. от САК, срещу определение № 8470/29.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 9178/2024 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 26237/25.06.2024 г. по гр. д. № 28489/2023 г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. В жалбата се излага становище за неправилност на обжалвания акт, а в приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да е поставен конкретен правен въпрос. Прави се оплакване и за очевидна неправилност на определението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по жалбата Прокуратурата на РБ не взема становище. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срок и е допустима, тъй като обжалваното въззивно определение прегражда по-нататъшното развитие на делото, поради което подлежи на обжалване при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Ищецът Е. Д. М. е предявил иск срещу Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди като твърди, че противоправното поведение на ответника се обективизира в нарушение на правото на ЕС и ООН по дело КНОХД 102/2018 г. на АСНС, което не е решено от фактическа и правна страна съгласно обвинението, ответникът следвало да следи съда за произнасяне в рамките на предявеното обвинение и да предприеме необходимите действия по отстраняване на всеки един незаконосъобразен акт, каквото е осъждането по непредявени обвинения. За да върне подадената искова молба от Е. Д. М. и да прекрати производството по гр. д. № 28489/2023 г. сезираният Софийски районен съд е приел, че с предявяването на иска ищецът не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от Конституцията на РБ, чл. 17 ЕКЗПЧОН по аналогия от чл. 35, т. 3, б. "а" от Конвенцията и само на това основание искът се явява недопустим. Изложени са съображения, че ищецът е един от т. нар. "масови ищци", който със завеждането на съдебни искове не преследва разрешаване на гражданскоправен спор. Заедно с това съдът е посочил, че в исковата молба са въведени несериозни и изначално необосновани фактически и правни аргументи, като ищецът – лице, изтърпяващо наказание "лишаване от свобода", отказва да се съобрази с влязлата в сила присъда, с която е осъден на наказание лишаване от свобода за тежко умишлено престъпление и чрез завеждането на множество сходни съдебни производства не само не съобразява поведението си с влезлия в сила съдебен акт, но и постоянно възобновява правния спор. Също така е отбелязано, че ищецът е завел множество гражданскоправни производства, насочени срещу органи на съдебната власт, и с оглед изявяваното от него желание за лично участие в откритите съдебни заседания поради постоянното му конвоиране до съдебните сгради, реално се стига до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложено наказание от български съд. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че е налице очевидна злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца. За да обоснове този си извод съдът се е позовал на извършените от него служебни справки в Единната информационна система на съдилища /ЕИСС/, от които е установил, че към началото на 2025 г. ищецът Е. М. е завел повече от 1000 дела само пред СРС със сочени различни ответници – Прокуратурата на РБ, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др., като повече от 99% от делата са с един и същи предмет – иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение /или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения; незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и др./, претърпени в различни периоди на увреждане. Също така и, че за периода 15.09.2020 г. – 11.04.2025 г. ищецът Е. М. е инициирал над 400 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС и техният брой продължава да нараства с времето. В тази връзка въззивният съд е изложил, че генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимната цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред. Посочил е, че видно от броя и характера на исковите претенции, ищецът, подавайки искови молби, изразява несъгласието си с влязлата в сила присъда срещу него и неудовлетворението си от органите на съдебната власт, които са я постановили. Заедно с това ищецът цели да получи и своеобразно възмездие като затрудни съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови претенции, поставени въз основата на едно и също обстоятелство, доколкото нормата на чл. 2 ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съдебният състав е съобразил, че на установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съда съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. С оглед на така изложеното въззивният съд е заключил, че настоящият случай е именно такъв, поради което предявеният иск е процесуално недопустим и на това основание – поради злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК и не подлежи на разглеждане. В допълнение съдът е посочил, че по делото е установено, че ищецът Е. М., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Централния софийски затвор, в периода 01.01.2024 г. – 17.01.2025 г. е бил конвоиран, т.е е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да му се осигури възможност за лично участие в граждански и административни производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО, които са образувани по негово искане. Така освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода", с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Ето защо въззивният съд е приел, че с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона, а именно осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода", чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК. Според дадените в т. 1 на ТР № 1/09 г., ОСГТК на ВКС разяснения формулирането на правния въпрос е задължение на жалбоподателя, който определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба, респ. частната касационна жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд може единствено да уточни и конкретизира поставения от жалбоподателя правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба /частната касационна жалба/. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане не са налице, тъй като жалбоподателят не е формулирал правен въпрос и не е изложил никакви доводи във връзка с въведените допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не се констатира и наличието на бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. В обобщение - не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване. Воден от горното, ВКС, състав на III ГО