Определение № 63 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2601/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. А. Ч., с адрес в [населено място], приподписана от адв. Б. З., против въззивното решение № 138 от 7 май 2020 г., постановено по в.гр.д. № 328/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново, с което се оставя без уважение молбата на Ч. за допълване на решение № 12 от 16 януари 2020 г. по същото въззивно дело. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, защото съгласно чл. 236 ГПК решението трябва да има съдържание според изброените изрично 7 точки, което е пропуснато, и те са изброени по детайли в молбата за допълване. Мотивите на съда са порочни, не се посочва какво точно се иска в допълването и на практика представляват голословно плакетно повтаряне на решението, чието допълване се иска. Поддържа се, че разсъжденията на съда са порочни и той се явил защитник на колегите си от районния съд в гр. Ловеч. Според касатора правната квалификация е неправилна и така ищецът бил лишен от правилната защита, и оспореното решение, на което се иска допълване, е недопустимо, защото е извън петитума. Касаторът поставя въпрос, включен в касационната жалба. Допълнително е представена и касационна жалба от назначения на Ч. служебен адвокат Б. З., в която се заявява, че изготвената саморъчно от Ч. жалба е аргументирана, обжалваното решение страда от липса на справедливост, изцяло е аксиоматично, немотивирано, неправилно – необосновано, в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, кратко и лаконично. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и се твърди очевидна неправилност на решението. Ответникът районен съд гр. Ловеч, представляван от изпълняващия функциите председател М. Ш., в отговор на касационната жалба твърди, че липсват предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество счита жалбата за неоснователна. С обжалваното въззивно решение, постановено в процедурата по чл. 250 ГПК, е прието, че искането за допълване на постановено по делото решение се състои в искане за промяна в мотивите с допълнително произнасяне по конкретно посочени в молбата обстоятелства. Съдът сочи, че на допълване по реда на чл. 250 ГПК, в случай, че съдът не се е произнесъл по цялото искане, подлежи диспозитива на съдебното решение, в което е обективирана волята на съда, а не аргументацията му, изложена в мотивите на съдебния акт. Счетено е, че съдът се е произнесъл по подадената въззивна жалба и не се налага допълване, тъй като съдът се е произнесъл по цялото искане. Оплакването, че съдът не се е произнесъл по заявени във въззивната жалба обстоятелства, не води до извод за непълнота на решението по смисъла на чл. 250 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по цялото искане, направено с въззивната жалба и предметът на делото е изчерпан. С решението, чието допълване се иска, въззивният съд е разгледал въззивна жалба на касатора против първоинстанционно решение по предявен иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД (посочена от ищеца правна квалификация по чл. 2, ал. 1 и ал. 4 ЗОДОВ) за ангажиране на отговорността на районния съд в гр. Ловеч за заплащане на обезщетение от 25001 лева причинени неимуществени вреди в периода 25.06.2010 г.-10.07.2014 г., понесени от ищеца от незаконен съдебен акт – обезсилено първоинстанционно решение, като понесените болки и страдания от несигурност в правосъдието са в пряка причинна връзка с незаконните действия на съда, изразяващи се в груби процесуални нарушения, представляващи незачитане на абсолютното му право на реална собственост, описано в нотариални актове и съдебно решение; уточнено е, че неимуществените вреди са причинени от форма на злоупотреба с дадени права на районния съд в гр. Ловеч, представляващо незаконно решение по гр.д. № 87/2012 г. – с постановяването на обезсиления акт ищецът загубил доверие в правосъдната система, като в сочения период не било ясно какъв ще е изходът на делото и ищецът изживял негативни емоции. Установено е, че постановеното по гр.д. № 87/2012 г. решение е обезсилено с решение № 355 от 10 юли 2014 г. по в.гр.д. № 293/2014 г. на окръжния съд в гр. Плевен поради постановяването му по непредявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, вместо по действително предявения иск по чл. 73, ал. 1 ЗС. След връщането на делото на първата инстанция, искът е отхвърлен, решението е потвърдено от въззивния съд и не е допуснато до касационно обжалване с определение № 242 от 8 май 2018 г. по гр.д. № 77/2018 г., II г.о. В решението си въззивният съд е дал отговор на оплакванията на касатора за произнасянето по недопустима правна квалификация на иска и по твърдението, че искът е на правно основание по ЗОДОВ; искът е приет за неоснователен, тъй като липсва предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД – противоправно поведение на съдията, постановил обезсиления съдебен акт; постановяването на това решение не съставлява злоупотреба с права; ищецът е използвал способа за защита срещу порочни съдебни решения, в следствие на което решението е било обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда; неоснователно е твърдението на ищеца, че с обезсиленото съдебно решение е отречено правото му на собственост върху съответния недвижим имот. Липсата на елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане е довело въззивния съд до извода, че не следва да се обсъжда наличието на претърпени вреди и причинната връзка между тях и постановения съдебен акт. В молбата за допълване на съдебното решение касаторът сочи, че съдът не се е произнесъл по отношение на коя подадена жалба на ищеца се е произнесъл и няма изрично произнасяне със съдебен акт спрямо нея (уважава или отхвърля) в решението си; съдът не се е произнесъл по наведените обстоятелства в исковата претенция и въззивната жалба, че незачитането на издадените и описани негови нотариални актове представлява злоупотреба със служебно положение, донасящо облага на трето лице, което съгласно ЗОДОВ трябва да се разгледа и обсъди от съда, независимо, че няма наказателно решение в тази насока срещу съда, и което да стане никога не е късно. Настоява се съдът да се произнесе с изричен съдебен акт относно наведените обстоятелства във въззивната жалба. Касационният съд приема, не че са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационното обжалване. Предмет на разглеждане в конкретното въззивно производство е искане за допълване на съдебен акт. Неразглеждането в мотивите към решението на всички правни доводи на ищеца, изложени във въззивната му жалба, не поражда непълнота на съдебния акт. Мотивите на решението, макар и дадени в единен писмен документ със самото решение (неговия диспозитив), не съставляват част от решението и не подлежат на поправка или допълване по реда на чл. 250 ГПК. Съдът не дължи произнасяне с диспозитива на решението по направените от страните правни доводи и оплаквания, а ги разглежда само в мотивите. Непълнотата на мотивите не води до непълнота на решението. Допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се обвързва с произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Според задължителните разяснения на ВКС, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това. В касационната жалба и допълнението към нея се поставят въпросите: касационният съд да установи правилната правна квалификация на иска, за да бъдат защитени правата на ищеца; въззивният съд аксиоматично (без доказване) приема директно, че „не се налага допълване на постановеното решение“; в светлината на принципа за справедливост, който от своя страна е в конекситет с принципа на законността, възможно ли е да няма (да липсват) каквито и да било основания за допълване на постановеното въззивно решение. Сочените въпроси са общи и без отношение към конкретните мотиви на въззивния съд. Смисълът на първия от поставените въпроси е да се извърши ревизия на вече постановеното съдебно решение по съществото на спора, а вторият и третият въпрос не са обусловили решаващата воля на въззивния съд относно предпоставките за допълване на решение по реда на чл. 250 ГПК и не могат да се свържат с конкретно правно разрешение, обективирано в обжалвания съдебен акт. Не е налице и последното поддържано основание за допускане на касационното обжалване. Твърдението си за очевидна неправилност на обжалваното решение, касаторът заявява с аргумента, че решението е необосновано и лишено от здрав разум, тъй като допълване винаги може да се иска, за да се разкрие материалната истина – в случая касаторът е претърпял значителни неимуществени (морални) вреди и никой съд не може да черпи права от собственото си виновно и недобросъвестно поведение; отделно, отговорността на съда за постановен и след това обезсилен съдебен акт, е обективна. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационния контрол по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. В случая касаторът твърди нарушение на материалния закон, а сочената квалифицирана форма на порок на съдебния акт не се установява непосредствено от мотивите на обжалвания съдебен акт. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,