Определение № 3012 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1377/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от „Дженерали застраховане“ АД касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от АС- Варна решение № 351/23.11.2022 г. по в.т.д. № 385/2022 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. С писмения си отговор ответникът по касацията О. А. изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, АС- Варна е намерил, че основният спорен по делото въпрос е относно справедливия размер на дължимото обезщетение за обезвреда на претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговата майка. Приел е, че направеното от застрахователят възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД е неоснователно, позовавайки се на изслушаното по делото заключена на автотехническата експертиза, съгласно което при конкретния случай на страничен удар, действието на предпазния колан не предпазва пътника от наранявания и поставянето на предпазен колан не би довело до получаването на по-леки увреждания за пътниците, седящи от дясната страна, тъй като основната функция на стандартния 3-точков обезопасителен колан е да задържи тялото към седалката на автомобила при директен челен удар. Относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е счел, че при неговото определяне следва да се имат предвид обективно съществуващите обстоятелства във всеки конкретен случай- видът, характерът и степента на констатираното увреждане, видът и характерът на претърпените неимуществени вреди, болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, внезапността и необратимостта на загубата на ищеца, тежестта, с която тази загуба е понесена. Кредитирал е показанията на разпитаните по делото свидетели, които установяват, че преди да отиде да живее и работи в чужбина ищецът е живеел в едно домакинство с майка си, били задружно семейство, живеели в дух на разбирателство, взаимна обич, уважение и почит; че отношенията между майката и сина били много добри, като тя го подпомагала и помагала в отглеждането на внуците, и била опора за своя син; че след като семейството на А. се изнесло в Белгия контактите между двамата не престанали, чували се често по скайп, всяка година се прибирали в България, майка му често ходела на гости, а след раждането на второто дете- и всяка година за по няколко месеца, за да помага, като живеела със сина си и семейството му в едно домакинство; че А. понесъл много тежко смъртта на майка си, бил съкрушен, като и че понастоящем изпитвал мъка и тъга от нейната внезапна загуба. Изложил е и че при изследване съдържанието на връзката с пострадалия следва да се има предвид, че фактът на разделно живеене сам по себе си не представлява критерий, относим към определяне обема на вредите и че отношенията с пострадалия следвало да се преценяват към момента на настъпване на вредите, респективно за период, близък до настъпване на увреждащото събитие, но и при отчитане на техния траен характер, като разделното живеене на пълнолетно дете и родител не било показателно за отношенията между тях и по никакъв начин не презумира „отчуждаване“ и само „формална близост“. Ето защо е счел, че липсата на постоянен, ежедневен съвместен бит, нормален за възрастта на ищеца, не може да обуслови намаляване на обезщетението на фона на доказаните трайни отношения, основани на близост, взаимна грижа и подкрепа. Като е отчел, че вредите, не се ограничават само до изживените в момента на самото трагично събитие болки и страдания, а продължават и след това и отчитайки близката родствена и емоционална връзка с починалата и факта, че загубата на майка няма паричен еквивалент, е приел, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи в размер на 150 000 лв., който е съобразен както с нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди за процесния период, така и с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и установената в тази насока съдебна практика (използвани като помощни критерии). Намерил е за неоснователни доводите на въззивника - застраховател, основани на родствената връзка на ищцата с деликвента, тъй като родствената връзка не съставлява факт, изключващ носенето на застрахователен риск по смисъла на чл.345, ал.5, т.1 КЗ, както и че не може да обуслови намаляване на обезщетението Отчитайки безспорния по делото факт, че ищецът е получил плащане от застрахователя в размер на 80 000 лева, е заключил, че предявеният иск следва да бъде уважен за пълния предявен размер от 70 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1/. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“, 2/. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да а ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезщетението?“, 3/. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?“, 4/. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушение на изискването за справедливост?“ и 5/. „Даденото от въззивният съд разрешение по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне приноса на увреденото лице, в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 17/18.11.1963г. и цитираните в изложението решения на ВКС?“. Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по обобщения материалноправен въпрос за критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г. Така уточненият въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Налице е и допълнителното основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- практика на ВКС и ВС, посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено. Съгласно ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. С въззивното решение не е извършена прецизна преценка как установените по делото правнорелевантни факти влияят на размера на определеното обезщетение, поради което в случая е налице противоречие с цитираното ППВС № 4/68 г., както и с представените от касатора съдебни актове. Ето защо по този правен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Воден от изложеното, съдът