Определение № 75 от 24.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2019 г.

Образувано е по частна жалба на Б. В. Б. и З. Г. Б. срещу определение № 76 от 15.01.2019 г. по възз. ч. гр.д. № 1940 /2018 г. на Бургаския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено определение на Бургаския районен съд, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск. Насрещната страна община Бургас в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната жалба. Настоящият състав намира следното: Въззивният съд е приел както и първоинстанционният, че предявеният иск за установяване, че издадено през 1978 г. на наследодателя на жалбоподателите (ищци) удостоверение за предоставено право върху земя е издадено въз основа на постановление на министерския съвет е недопустим поради това, че предявеният иск по чл.124,ал.4 ГПК е за установяване на факт за случай, какъвто не е предвиден от закона. Въззивният съд е изложил и следните мотиви: изтекли са всички законови възможности да бъде признато на ищците право на собственост по силата на § 4а ЗСПЗЗ – срокът е изтекъл на 31.01.1998 г.; като по подаденото през 1998 г. е постановен отказ ищците да изкупят имота на това основание, производството по който е приключено с влязъл в сила съдебен акт – съдебно решение; твърдението на жалбоподателите, че не следва да обосновават наличието на правен интерес на иска е неоснователно и в противоречие с приетото в ТР № 8 / 2012 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението си за допускане на касационно обжалване частните жалбоподатели твърдят, че действително с влязла в сила заповед на кмета на общината им е отказано да им бъде признато правото да придобият процесния имот и спорът е решен, като заповедта е потвърдена на две съдебни инстанции в съответните съдебни производства, но този решен спор е ирелевантен за настоящото производство, в което те целят установяване на съществуването на едно правоотношение между техния наследодател и държавата, по който въпрос съдът не се е произнесъл. По това твърдение не се сочи, нито обосновава допълнително основание по точки 1, 2 или 3 от чл.280,ал.1 ГПК. Доколкото от това твърдение за незаконосъобразност може да бъде уточнен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – дали съдът се е произнесъл по искането на ищците, то той не съответства на установеното по делото, че с исковата си молба ищците искат установяване на факт, а не съществуването на правно отношение. Поради което такъв правен въпрос не е обуславящ. Към това (с оглед довода, че е предявен иск за установяване на правоотношение) следва да се добави, че както са установили двете инстанции, с влязло в сила решение от 1.12.2011 г. на Бургаския окръжен съд по гр.д. № 1689 /2011 г. (л.43 по делото на БРС) е обезсилено първоинстанционно решение и е прекратено производството по делото по предявения от частните жалбоподатели Б. В. Б. и З. Г. Б. срещу същия ответник – община Бургас установителен иск, че ищците са носители на право на ползване върху същия недвижим имот, като въззивният съд е приел, че поради изтичането на предвидения от закона срок за придобиване на правото на собственост – 31.01.1998 г. и прекратяване на ползването по предвиждането на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ липсва правен интерес от предявения иск. Частните жалбоподатели извеждат и въпроса: изтекли ли са към момента всички законови възможности за придобиване на право на собственост по силата на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, за който твърдят, че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът е обуславящ, макар и да не обуславя решаващите изводи на съда – че искът за установяване на факт е недопустим и че искането на частните жалбоподатели за придобиване на право на собственост на основание § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ е отхвърлено с влязло в сила съдебно решение, което признават и частните жалбоподатели. Въпросът е по приложението на ал.6 от § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, която гласи: За придобиване право на собственост при изпълнение на условията на § 4а, 4б, 4д и 4з ползвателите заявяват това пред общината в срок до 31 януари 1998 г. Разпоредбата, с която се установява крайният момент на срок, е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради което не е налице основанието по чл.280,ал.1т.3 ГПК. Към това следва да се добави и казаното по-горе, че изводът за изтичането на този срок е представлявал основание за постановяването на решение № 1210 /15.07.2011 г. на Бургаския окръжен съд по гр.д. № 1689 /2011 г., което е влязло в сила. Поради изложеното следва да се приеме, че не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частните жалбоподатели нямат право на разноски, а искането на Община Бургас за осъждане на частните жалбоподатели да и заплатят юрисконсултско възнаграждение е основателно за сумата 200 лева, определена съгласно чл.11 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от изложеното настоящият състав на съда