Определение № 5323 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2153/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на на Т. Д. П. срещу решение № 6713 от 06.12.2024г. по в.гр.д. № 5924/2024г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №6304 от 09.04.2024г. по гр.д. № 47733/2023г. на Софийски районен съд. Отхвърлен е предявен от касатора Т. Д. П. иск срещу Т. И. Р.–помощник частен съдебен изпалнител при ЧСИ В. М. ,искът е с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр, във вр. чл.5 ЗЗДискр за установяване дискриминационно третиране – тормоз по признак лично положение и обществено положение, изразяващ се в десет посочени от ищеца деяния при извършване на служебни действия по изп.дело №901/2022 на ЧСИ В. М. ,а именно: 1/ отказ да продаде запориран лек автомобил, собствен на ищеца, своевременно с цел да се намали стойността или да бъде разрушен; 2/ отказ да насочи изпълнението към жилището на ищеца и да вдигне възбраната върху автомобила; 3/ отказ да издаде удостоверение за нова регистрация на автомобила; 4/ отказ да приеме вещта за пазене, 5/ отказ да вдигне запора на вещта, въпреки че взискателят не е платил таксата за извършване на опис, 6/ безпричинно пренасрочване на описа, за да даде срок на взискателя да плати таксата, 7/ забрана да ползва вещта; 8/ твърдения, че не може да направи нищо без молба от взискателя, 9/ отказ да изпрати до съда молбите му, които имат характер на жалби; 10/ отказ да запознае съда с погасителния план, който предлага. Въззивният съд е приел обжалваното първоинстанционно решение за валидно, допустимо и правилно. На основание чл.272 ГПК е препратил към неговите мотиви,тъй като не са доказани фактите,въз основа на които може основателно да се предположи ,че ищеца е жертва на дискриминация и не е приложима презумпцията на чл.9 ЗЗДискр. Искът е основан на твърдение, че ответникът упражнява тормоз по признак лично и обществено положение на ищеца в качеството му на лице, което подава множество жалби и сигнали като обществено активен гражданин,поради това и за дискриминиране по признака „обществено положение“, както и по признака „лично положение“-заради неговата личност с характерните личностни особености. При обсъждане на доводите на въззивния жалбоподател е изтъкнал, че значение има установяването на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Изтъкната е целта на закона при уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, като са анализирани защитените признаци "лично положение" и "обществено положение" ,формиран е извода ,че не те са дали основание за действията на ответника. Установено е ,че образуваното изпълнително дело /изп.д. № 901/22г. на ЧСИ М. / взискателят СДВР не е бил заплатил първоначално дължимите авансови такси на ЧСИ във връзка с посочения изпълнителен способ –опис на МПС на длъжника, насрочен за 28.06.2023 г. Въззивният съд е изложел съображения защо това не е основание да се приеме, че поведението на ответника като помощник ЧСИ съставлява факт, въз основа на който може основателно да се предположи, че ищеца е жертва на упражнена дискриминация и че последният безпричинно е пренасрочил описа, за да даде срок на взискателя да плати таксата. Изтъкнато е ,че по молба именно на длъжника извършването на опис на МПС на първоначално посочената дата 28.06.2023 г. е било отложено за друга дата – 22.08.2023г.,която е била посочена именно от длъжника – ищец в производството.Идентичен извод е направен и за поведението на ответника във връзка с посочения от ищеца отказ да издаде удостоверение за нова регистрация на автомобила. С писмо от 19.10.2023г. длъжникът е уведомен, че му е издадено исканото удостоверение до КАТ за пререгистрация на автомобила.,т.е удостоверението е издадено във време, в което е бил извършен опис за запорирания автомобил на длъжника и е била насрочена публичната продан, завършила с постановление за обявяване на купувач по нея и за възлагане на вещта на купувача от 23.11.2023г. Това ,че ответникът не е вдигнал наложения запор и/или заменил запора на МПС с налагането на възбрана на притежавания от ищеца недвижим имот, също не сочи ищецът да е третиран по-неблагоприятно по някой от признаците очертани в чл. 4, ал.1 ЗЗДискр, установени в закон или международен договор и да са се осъществили факти, въз основа на които основателно да се предположи, че ищецът е жертва на дискриминация, осъществена от ответника За ЧСИ не е било налице основание за вдигане на наложения запор на МПС, доколкото за притезанието, за което е било образувано изпълнителното дело, не е било предложено изпълнение от страна на длъжника. Допълнително е съображението на решаващия съд ,че в случая взискателят не е дал съгласие за замяна на наложената обезпечителна мярка, съответно, за замяна на посочения способ за изпълнение. Последното посочено поведение не може и не следва да бъде възложено в тежест и вина на ответника, с оглед и указанията на чл.398 и чл.443 ГПК. От ответника не е допусната замяна на изпълнителния способ,но описаното от ищеца поведение, без надлежно доказване в насоката, разяснена в решаващите мотиви на съда ,това не може да се цени като упражнена спрямо ищеца дискриминация на описаните признаци. В касационната жалба се поддържа недопустимост и неправилност на решението ,касаторът сочи като неправилно приетото от въззивния съд,че нормата чл.433,ал.1 т.6 ГПК не била императивна ,т.е че ответникът не е бил длъжен да прекрати производството при неплащане на авансовата такса ,както и че ответникът не можел да насочи изпълнението спрямо друга вещ на длъжника ,без разрешение на взискателя. Оспорват се изводите на съда по фактите,свързани с молбата за пренасрочване на описа и издаването на удостоверение. Последното не е направено своевременно ,т.е докато вещта е била във владение на ищеца.Събраните доказателства са налагали извод за дискриминация, тъй като е имало случаи длъжник да предложи замяна на изпълнението спрямо автомобил и това да бъде прието; не са изпращани до съда жалби с които се иска спиране на изпълнението,не е реагирано на искания и молби за приключването му и изпълнението е бавено умишлено.В изложение на касатора, който има юридическа правоспособност,се съдържа позоваване на чл. 280, ал.2 ,предл трето ГПК и в шест точки са коментирани правни грешки, каквато според касатора е твърдението на СГС,че нормата на чл.433,ал.1 т.6 ГПК не е императивна при положение, че тази норма очевидно е императиивна ;че ответникът не можел да насочи изпълнението спрямо друга вещ на дръжника ,което е в разрез с чл.443 ГПК ,както и това ,че съдът е игнорирал „лицето сравнител”,т.е че е имало случаи,когато друг длъжник е предложил замяна на изпълнението спрямо автомобила си, като е предложил жилището си и е било прието от ЧСИ.В касационната жалба се съдържа довод за необсъждане на всички възражения на жалбоподателя ,като поради този факт се сочи противоречие на въззивното решение с практика на ВКС - ППВС №7/65г, т.19 от ТР №1 /04.01.2002г ОСГК. Ответникът по жалбата е депозирал отговор чрез пълномощник адв А.Б. в който поддържа ,че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. По предварителния въпрос за допускане на въззивни решения до касационно обжалване, Върховен касационен съд, Трето г.о намира следното: Съгласно задължителните разяснения в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, в изложението си касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващата воля на съда.Липсата на формулиран конкретен и обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Въззивният съд е длъжен да мотивира своето решение при съвкупна преценка на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните,в който смисъл са и насоките в цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика, но конкретен процесуалноправен въпрос, който да отговори на изискванията в чл. 280, ал.1 ГПК не е формулиран от касатора.Следва да се добави, че оспорването на решаващите изводи на въззивната инстанция по документирани в изпълнителното дело факти с довод,че в молба на длъжника не е било поискано това, което съдът е приел ,както и че са останали необсъдени такива възражения на жалбоподателя,които представляват интерпретация на факти по различен начин, е абстрактно разглеждане на служебно задължение на въззивния съд като инстанция по същество и не може да се възприеме като обосновка на правен въпрос.В решаваща за изхода на делото насока са изводите на въззивната инстанция относно това установена ли е в случая пряка или непряка дискриминация,или упражнен тормоз на основа признаците по чл.4,ал.1 ЗЗДискр.,което съгласно чл.5 от закона, също се смята за дискриминация. Предвид наведените твърдения и правилото в чл. 9 ЗЗДискр че ищецът е длъжен да сочи и докаже факти,въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация ,това са въпросите са намерили водещо място в решаващите мотиви на съда и са обусловили изводите на инстанцията по същество.Решаващо е преценено установена ли е дискриминация като обективно съществуващ недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на самата дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Повдигането на спор как трябва да квалифицира и прилага правилото за внасяне на авансовата такса от взискателя и каква е дискрецията в чл.443 ГПК, не обосновава наведения в изложението на касатора квалифициран признак на чл. 280, ал.2,предл трето ГПК за очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидна неправилност,като квалифицираща степен на порочност и самостоятелно основание за допускане до касационен контрол има при въззивни решения, постановени при неприлагане на императивна материалноправна норма или когато законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл,нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или видимо от мотивите на съдебното решение се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда,а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай.Приложимото право се съдържа в нормите на ЗЗДиск, изтъкнати в решението и основополагащите за процеса правила са спазени. В заключение,касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед гореизложеното Върховен касационен съд Трето гражданско отделение