Определение № 1787 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2170/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Г. и С. Х. Г. срещу решение № 1 от 02.01.2025 г. по в.гр.д.№ 1954 от 2024 г. на Варненския окръжен съд, ГО, V състав. Касационната жалба касае решението за делба на дворно място, находящо се в [населено място], обл.В., [улица] площ от 1042 кв.м., представляващо имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-1728 от 18.10.2018 г. на ИД на АГКК, а по регулационен план- парцел * в кв.36 и за делба на намиращите се в мястото едноетажна жилищна сграда с идентификатор * със застроена площ от 91 кв.м. и едноетажна стопанска постройка идентификатор * със застроена площ от 55 кв.м., както и уважените искания по чл.344, ал.2 ГПК за осъждане на Ж. Г. Г. да заплаща на съделителите П. Д., Г. Х. Г. и С. Х. К. ежемесечни суми като обезщетение за ползването на съсобствения имот в периода от влизане в сила на определението до окончателното извършване на делбата.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Дължи ли въззивният съд произнасяне с мотиви по всички твърдения на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно или неоснователно ? Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно чл.236, ал.2 ГПК, включително в тяхната съвкупност ? По тези въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: Тълкувателно решение № 35 от 14.06.1971 г. на ОСГК на ВС, решение № 31 от 17.02.1999 г. по гр.д.№ 616 от 1998 г. на ВКС, решение № 43 от 05.04.2013 г. по гр.д.№ 802 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр.д.№ 3356 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 25 от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 2299 от 2018 г. на ВКС, ГК,, II г.о., решение № 50 от 22.05.2019 г. по гр.д.№ 1441 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№ 1857 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр.д.№ 2029 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 256 от 07.01.2021 г. по гр.д.№ 566 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на събраните по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое от доказателствата се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това ? Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните от съществено значение за делото ? По тази група въпроси се сочи противоречие с т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 1608 от 13.01.2017 г. по гр.д.№ 2077 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Следва ли да се ценят гласни доказателства за съдържанието и съществуването на писмен акт, който е унищожен не по вина на страната ? Допустими ли са свидетелски показания за установяване съществуването и съдържанието на документа, когато страната не може да представи оригинала на документа, поради това, че този оригинал се е намирал в трето лице и е бил изгубен или унищожен ? По тези въпроси се твърди противоречие с решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр.д.№ 4079 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 91 от 01.04.2015 г по гр.д.№ 5960 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 95 от 07.05.2013 г. по гр.д.№ 662 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 240 от 28.10.2014 г. по гр.д.№ 2926 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4.Трябва ли намерението за своене да включва по-различни действия от недопускането до имот, стопанисването му и отблъскването на всеки друг извън владелците, когато владението е установено след съдебна делба и уреждане на отношенията между съсобствениците по повод на решението по нея ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр.д.№ 740 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 17 от 01.03.2017г. по гр.д.№ 2923 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.

5. Следва ли починалият наследодател и неговата втора съпруга да са се позовали на давността, за да се приеме, че те са придобили имота по давност още приживе, след като са владяли имота за себе си поне 18 г. ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

6. Може ли със свидетелски показания да се установи съдържанието на документ или съдебен акт по унищожено дело ?

7. Представлява ли фактическото изплащане на дял от съсобствен имот доказателство за промяна на намерението за своене спрямо другия съсобственик по отношение на имот, който е бил предмет на съдебна делба с обезсилено решение по извършването на делбата ?

8. Ако по отношение на един от съделителите се докаже осъществявано давностно владение при твърдения за съвладение, а по отношение на другия, с когото се твърди съвладение, не се докаже такова, може ли да се уважи възражението само по отношение на единия съделител ?

По последните три въпроса се твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В писмени отговори /становища/ от 17.03.2025 г., 09.04.2025 г., 23.04.2025 г. и 21.02.2026 г. ответниците П. П. Д., Г. Х. Г. и С. Х. К. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното:

I. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК /за осъждане на Ж. Г. да заплаща на съделителите П. Д., Г. Х. Г. и С. Х. К. ежемесечни суми като обезщетение за ползването на съсобствения имот в периода от влизане в сила на определението до окончателното извършване на делбата/, е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, поради следното: Решението в тази част има характер на определение, а съгласно чл.274, ал.3 ГПК на касационно обжалване подлежат само два вида определения: определения на въззивни съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението по чл.344, ал.2 ГПК, с което съдът постановява привременни мерки за ползване на делбения имот до приключване на делбеното производство, не попада в нито една от тези хипотези. То не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито разрешава спор по същество в самостоятелно производство- производството по чл.344, ал.2 ГПК няма самостоятелен характер и може да бъде изменяно от постановилия го съд при промяна на обстоятелствата. Като такова то подлежи само на двуинстанционен контрол, но не и на касационно обжалване. В този смисъл е последователната практика на ВКС, например т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС /касаеща разпоредбата на чл.282, ал.2 от отменения ГПК, аналогична на разпоредбата на чл.344, ал.2 от сега действащия ГПК/, определение № 5837 от 15.12.2025 г. по ч.гр.д.№ 3527 от 2025г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 1907 от 29.06.2023 г. по ч.гр.д.№ 2582 от 2023 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 50221 от 13.10.2022 г. по ч.гр.д.№ 3249 от 2022 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 74 от 09.02.2015 г. по гр.д.№ 6486 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 313 от 28.04.2014 г. по ч.гр.д.№ 2225 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 36 от 28.01.2014 г. по гр.д.№ 6738 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. и други.

II. Касационната жалба, касаеща допускането на делбата на дворно място, находящо се в [населено място], обл.В., [улица] площ от 1042 кв.м., представляващо имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-1728 от 18.10.2018 г. на ИД на АГКК, а по регулационен план- парцел * в кв.36, също следва да се остави без разглеждане, като безпредметна: срещу несъществуващо такова въззивно решение. Видно от мотивите и диспозитива на въззивното решение, в него съдът не се е произнесъл по жалба срещу първоинстанционното решение в частта му, касаеща дворното място, а напротив- посочил е, че в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Дори и да се приеме, че е била подадена въззивна жалба срещу тази част от първоинстанционното решение, видно е от мотивите и диспозитива на въззивното решение, че въззивният съд не се е произнесъл относно правилността на първоинстанционното решение за делба на дворното място. Поради това, дори и да се приеме, че е имало подадена въззивна жалба срещу тази част от първоинстанционното решение, в случая би била налице непълнота на въззивното решение, която би могла да се отстрани по реда на чл.250 ГПК, но не и по пътя на касационното обжалване на въззивното решение, касаещо делбата на другите два имота /двете сгради, намиращи се в мястото/.

III. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за допускане на делба на намиращите се в мястото едноетажна жилищна сграда с идентификатор * със застроена площ от 91 кв.м. и едноетажна стопанска постройка идентификатор * със застроена площ от 55 кв.м., е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението в тази част, ВКС приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делба на горепосочените две сгради при квоти: 4/8 ид.ч. за П. Д. и по 1/8 ид.ч. за Г. Х. Г., С. Х. К., С. Х. Г. и Ж. Г. Г., въззивният съд е приел, че сградите са били придобити при условията на съпружеска имуществена общност между съделителката П. Д. и наследодателя на останалите съделители Х. Г. Г.. Поради това след прекратяването на брака между П. Д. и Х. Г. през 1974 г. и след смъртта на Х. Г. на 02.08.2003 г., сградите са останали съсобствени между П. Д. и наследниците на Х. Г. /втората съпруга Ж. Г. и трите деца Г., С. и С./ при квоти: 4/8 ид.ч. за П. Д. и по 1/8 ид.ч. за наследниците на Х. Г..

За неоснователно е прието възражението на съделителите Ж. Г. и С. Г., че притежаваната от П. Д. идеална част от двете сгради е била придобита от наследодателя им Х. Г. на основание съдебна спогодба и изплащане на уравнение на дяловете. Прието е, че действително по гр.д.№ 5 от 1974 г. по описа на ДРС между бившите съпрузи П. Д. и Х. Г. е била постигната спогодба от 16.03.1976 г. дворното място, сградите и придобитият по време на брака автомобил да останат собственост на Х. Г., а той да изплати на П. Д. за уравнение на дела й сумата 4 700 лв. Съобразено е обаче, че с влязло в сила решение от 22.10.1980 г. по гр.д.№ 213 от 1976 г. по описа на ДРС тази спогодба е била развалена поради неизпълнение на задължението на Х. Г. да заплати на П. Д. посочената сума за уравнение на дела й. Прието е, че изплащането на суми за уравнение на дела след развалянето на спогодбата от 16.03.1976 г. /дори и да се приеме за доказано/ само по себе си не води до придобиване на правото на собственост върху вещите, предмет на развалената спогодба, при положение че нова спогодба не е била сключена. Посочено е, че недоказано е останало твърдението на Ж. Г. и С. Г. за сключена последваща съдебна спогодба за поставяне в дял на съсобствените вещи на Х. Г. срещу заплащане на сумата 7 000 лв. за уравнение на дела на П. Д.. От представената справка от ДРС за водените между бившите съпрузи изпълнителни дела в периода от 1972 г. до 1986 г. не можело да се направи извод за наличието на постигната след 1980 г. съдебна или извънсъдебна спогодба за делба на процесните имоти. От заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, приета по гр.д.№ 11 от 1980 г., също не можело да бъде направено заключение, че между Д. и Г. е водено последващо дело за делба на процестите имоти, приключило със съдебна спогодба. Видно от това заключение, на вещите лица по гр.д.№ 11 от 1980 г. е била поставена задача да огледат имота, да дадат заключение как се ползва избено помещение и да определят наем за същото. Прието е, че съгласно чл.164, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е недопустимо със свидетелски показания да се доказва сключването на съдебна спогодба с предмет собственост върху недвижими имоти, поради което не са обсъждани събраните свидетелски показания в тази им част. Посочено е, че ако пък е била сключена извънсъдебна спогодба, тя съгласно чл.18 ЗЗД е следвало да бъде във формата на нотариален акт, доказателства за което не били представени. Представените писмени доказателства за изплащани от Х. Г. на П. Д. суми и за наложени запори върху трудовото възнаграждение на Х. Г. за периода от 01.11.1977 г. до 31.12.1985 г. също не доказвали сключването на такава последваща спогодба, доколкото в никое от тях не е било посочено основанието за превеждане на сумите, а само за някои от наложените запори е посочено, че са за вземания срещу Г. за издръжка на деца, за жилищно строителство и за влог. Същевременно от събраните писмени и гласни доказателства /заключение на тройна СТЕ по гр.д.№ 11 от 1980 г., протокол от 31.10.1972 г. на кварталния отговорник при РУ на МВР- Девня и свидетелски показания на св.А./ и от обясненията на страните, дадени по реда на чл.176 ГПК, било видно, че между бившите съпрузи са съществували и други облигационни отношения /за заплащане на издръжка на непълнолетния им син Г., за заплащане на наем за ползваната от Г. собствена на Д. 1/2 ид.ч. от имота, за подялба на лек автомобил, пчели и лични спестявания/, което също предполагало извършване на плащания на парични суми от Г. в полза на Д..

За неоснователно е прието и възражението на Ж. Г. и С. Г. за придобиване на притежаваната от П. Д. 1/2 ид.ч. от сградите на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1982 г. до смъртта на Х. Г. на 02.08.2003 г., както и възражението за придобиване на сградите по давностно владение, упражнявано от Ж. Г. в периода от 1974 г. до настоящия момент, а от С. Г.- от раждането му на 13.02.1975 г. до настоящия момент. Като лице, на което с решението по гр.д.№ 473 от 1974 г. на ДРС процесните сгради са били предоставени за ползване като бивше семейно жилище, Х. Г. е бил само държател на притежаваната от бившата му съпруга 1/2 ид.ч. от тези сгради. Съответно след смъртта му през 2003 г. преживялата му съпруга Ж. Г. и сина му С. Г. също са останали само държатели на притежаваната от П. Д. 1/2 ид.ч. от сградите. Поради това, за да установят владение върху тази ид.ч. от сградите, те е следвало да извършат действия по отблъскване на владението на съсобственицата П. Д.- чрез манифестирани пред нея действия, които да не оставят съмнение, че Х. Г. и семейството му са започнали да своят цялата вещ. Такива доказателства по делото обаче не били събрани. Извършването на подобрения и преустройства в имота не били такива действия по отблъскване владението на другия съсобственик. Действително било установено, че П. Д. не е посещавала имота след развода с Х. Г. през 1974 г., но това било без значение, а и било житейски оправдано, предвид обстоятелството, че в него живее бившия й съпруг и новото му семейство. Горното обаче не означавало, че тя се е дезинтересирала от собствеността си или се е отказала от същата, предвид събраните доказателства за водени между бившите съпрузи дела за заплащане на наем за ползването на собствената на Д. 1/2 ид.ч. от процесните сгради. Що се отнася до С. Г. е прието, че съобразно българското законодателство непълнолетните лица, какъвто е бил С. до 13.02.1993 г., не могат да давностят, тъй като не са способни да изразяват воля за своене.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение налице е основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по четвъртия поставен от касаторите правен въпрос, доуточнен от ВКС както следва: Трябва ли намерението за своене на имота от владелеца да включва по-различни действия от ползването и стопанисването на този имот, когато владението е установено на основание спогодба по дело за съдебна делба, която впоследствие е била развалена по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД поради неизпълнение ? Произнасянето на ВКС по този въпрос се налага предвид съществуващата неяснота относно това как следва да се тълкува и прилага разпоредбата на чл.69 ЗС в конкретната хипотеза на установено владение на основание спогодба по дело за съдебна делба, която впоследствие е била развалена по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение,