Определение № 50139 от 10.03.2023 г. на ВКС по д. № 3400/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Еврокомерс Е-7” ЕООД, гр. София срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №2477/21 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Р. Батикилин, Мирит Й., Ш. Б., Р. М., С. Л., Н. М., Б. – Ц. М., С. Д./Биджерано/, П. С., Н. К., Т. П., П. П., Р. Иванова, К. П., В. Г. и Д. Х. искове с пр. осн. чл.59 ЗЗД, за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 50 450 лв. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че правните въпроси за фактическия състав на неоснователното обогатяване и неговото осъществяване при спестяване на разходи за сметка на претърпялото обедняване лице, когато разходите са били необходими и ответникът по иска с пр. осн. чл.59 ЗЗД е следвало да ги понесе от своето имущество са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №1250 /11 г. и р. по гр.д. №2968/15 г. на четвърто г.о. на ВКС. Въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – р. по т.д. №2226/14 г. на първо т.о. и по гр.д. №1748/09 г. на четвърто г.о. по въпросите за дължимото връщане на това, с което ответникът се е обогатил до размера на обедняването в хипотезата на чл.59 ЗЗД и за доказателствената тежест на ищеца да докаже своето обедняване /извършените разходи/ и обогатяването на ответника/увеличената стойност на имота/, предпоставящи уважаване на иска. Според касатора от значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са правните въпроси: Разходите, направени от ищеца като средства, труд и материали, съставляващи необходими разходи във връзка с преустройството на помещението в лицензирано заведение, съгл. сключения между страните договор, представляват ли обогатяване на получателя / отв. по иска/, изразяващи се в спестяване на разходи за сметка на имуществото на обеднялото лице? Във връзка със сключения между страните неформален договор за изработка, приложима ли е разпоредбата на чл.287 ТЗ, отнасяща се до приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за двете страни, когато за едната от тях сделката е търговска и не следва друго от този закон? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че правоотношенията между страните произтичат от договор за наем, сключен на 13.12.1999 г. в [населено място], по силата на който ответниците като съсобственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] - партер, със застроена площ от 60 кв. м. са предали държането на този имот на дружеството -ищец "Еврокомерс Е -7" ЕООД в качеството на наемател. Договорът е сключен за срок от три години /01.12.1999 г. -30.11.2002 г. /, като съгласно раздел трети, т. 6. от договора, обектът - предмет на договора ще се ползва за нуждите на наемателя като кафе-аперитив, а според т. 7 наемателят има право за целта на ползването да извърши ремонт за своя сметка и свой разход, без да извършва конструктивни промени в имота. В т. 10 от раздел трети от договора е предвидено, че наемателят има право да направи подобрения в имота, свързани с ползването му по предназначение, след съгласуване с наемодателя, за своя сметка. Не е спорно и се установява от представените писмени доказателства, че наемателят е изработил и е получил одобрение на изискуемите документи и книжа и е извършил преустройство на обекта за ползването, уговорено в договора за наем. Наемателят е упражнявал фактическа власт върху имота без прекъсване на основание сключени впоследствие договори за наем от 02.12.2002 г., 24.11.2006 г., 2.12.2007 г.; последният договор е от 15.01.2016 г., със срок до 31.12.2016 г. С изтичането на срока наемното правоотношение е прекратено, след което държането на имота от ищеца е продължило без основание, а ответниците са въведени във владение от ЧСИ на 16.10.19 г. по образувано изп. дело въз основа на влязло в сила решение по гр. д. № 40034/2018 г. на СРС, 61 състав, по чл. 233 ЗЗД. Преустройството на обекта е извършено с одобрени на 28.02.2000 г.проекти и издадено разрешение за строеж № 28/28.02.2000 г. Въз основа на строителните книжа вещото лице - СТЕ е констатирало, че строителните работи са извършени в периода 2000 г. - 2004 г.. В заключението детайлно са описани извършените преустройства, включващи монтиране на стъклени витрини, плот мивки, ледогенератори, агрегати и изграждане на стена между зала и кухня, водомерен възел и вентилационна система, както и ел. инсталация. Разходите за извършеното преустройство /проектиране, съгласуване на проекти, разрешение за строеж, строителство и въвеждане в експлоатация/ по строителни цени за съответния период са установени в размер на 39 926 лв., а на поставения въпрос дали се е увеличила стойността на имота в резултат на извършените подобрения, е даден положителен отговор и като стойност е посочена сумата от 50 450 лв. В случая обаче страните са договорили изрично, че наетото помещение ще се ползва за нуждите на наемателя като кафе-аперитив, а според т. 7 наемателят има право за целта на ползването да извърши ремонт за своя сметка и свой разход, без да извършва конструктивни промени в имота. С оглед свободата на договаряне, залегнала в чл. 9 от ЗЗД, страните могат да се отклоняват от диспозитивните правни норми, уреждащи наемните отношения, а именно че разходите, извън текущи ремонтни дейности, са за сметка на наемодателя. Извършените от ищеца като наемател строително-монтажни работи имат характер на подобрения и с извършеното преустройство се увеличава цената на имота, каквато е била волята на страните. Подобрени са функционалните качества на обекта в резултат на преустройството му и смяната на предназначението, но разходите за извършените подобрения остават за сметка на наемателя, доколкото между страните е налице изрично съгласие по този въпрос. До този извод въззивният съд е достигнал след тълкуване на клаузите на чл. 7 и 10 от наемния договор от 1999 г. във връзка с останалите уговорки на страните, че обектът ще се ползва за нуждите на наемателя като кафе –аперитив, и че за целта на ползването му според уговореното в наемния договор предназначение /кафе-аперитив/, различаващо се това към този момент /магазин/, наемателят има право да извърши ремонти за своя сметка и свой разход без конструктивни промени. Подобренията не се квалифицират като "текущи ремонти" по смисъла на чл. 231, ал. 1 ЗЗД, но при тълкуване с останалите уговорки се установява, че действителната воля на страните е всички строителни дейности за привеждането на обекта към нуждите на наемателя /в кафе –аперитив/ да са за негова сметка и в негов разход. По делото не е представен договор за строителство, нито подписването на посочените по-горе документи би могло да се тълкува като воля за сключването на такъв с характеристики на договор за изработка, защото според клаузите на чл. 7 от наемния договор, наемодателят е дължал съдействие на наемателя за реализиране на процедурата за промяна предназначението на обекта. Всички необходими документи по съгласуване на проекта с общинската администрация, подписани от собствениците в качество на възложители, са в изпълнение на задълженията им по договора за наем да окажат съдействие на наемателя за осъществяване на ремонт на обекта според неговите нужди и уговорено предназначение. Реализираните строителни дейности по преустройство на обекта се включват в обхвата на клаузите по т. 7 и 10 от наемния договор, което изключва възникване на притезание за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД за по-ниската измежду стойността на извършените разходи и увеличената стойност на имота. Затова искът като неоснователен е отхвърлен от въззивната инстанция. Изводите на въззивния съд са съответни на практиката на ВКС за подобни случаи – цитираното в мотивите ППВС №1/79 г. и ТР №85/68 г., а поставените от касатора въпроси за наличието на фактическия състав на неоснователното обогатяване при спестяване на разходи от ответниците/ вкл. разпределението на доказателствената тежест за установяването му и дължимата на обеднелия сума/, при същественото съдържание и насока на приетото от АС, не обосноват общото основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г., т.1 ОСГТК. В ТР №85/68 г. е прието, че отношенията на държателя на недвижим имот, който е извършил подобрения със собственика на имота за извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях. Това становище специално по отношение на извършилия подобрения наемател се споделя и в новата практика на ВКС – р. по гр.д. №381/12 г. на трето г.о., р. по т.д. №2584/15 г. на първо т.о. и др. Страните по договора за наем са договорили там извършването на подобренията и за чия сметка са те, както е приел въззивният съд, затова последният от въпросите на касатора – относно твърдения неформален договор за изработка между него и ответника и приложимостта на чл.287 ТЗ за този договор, също е неотносим към спора. В исковата и уточняващата молба/ л.244 и сл./ претенцията е заявена като такава за подборения в наетия имот след опразването му, а не като произтичаща от договор за изработка. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.