Определение № 2143 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1974/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Инна А. З. и В. С. З. срещу решение №347 от 27.03.2024 г. по в.гр.д.№3114/2023 г. на САС. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №260003 от 27.03.2023 г. по т.д.№22/2014 г. на ОС Кюстендил е признато за установено по исковете с правно основание чл.415, ал.1, вр. чл.420, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.430 ТЗ, че В. С. З. и Инна А. З. дължат солидарно въз основа на договор за банков кредит от 29.01.2008 г., съгласно заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№2192/2013 г. на РС Дупница на „ОББ“ АД предсрочно изискуема главница в размер на 86 544.21 лв., ведно със законната лихва от 28.05.2014 г. до окончателното изплащане, получена след като вноските с падеж от 25.09.2012 г., от която вноска се дължи главница 108.64 лв. до вноска с падеж 25.10.2013 г., както и 135.36 лв. от лихвата от вноска с падеж 25.11.2013 г., са прихванати със сумата от 11 602.10 лв., която „ОББ“ АД е осъдена да плати на В. С. З. с решение по гр.д.№69/2020 г. на ОС Кюстендил, както и след като от дължимата към 28.05.2014 г. предсрочно изискуема главница от 92 507.63 лв. са прихванати присъдените по гр.д.№69/2020 г. на ОС Кюстендил, 5963.42 лв. разноски. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно. Посочва се, че въззивният съд е следвало да зачете извършеното от ответниците прихващане съобразно заявения от тях способ – първо с главницата, а не с вземането на банката за възнаградителни лихви. Поддържа се, че претенцията за законна лихва има самостоятелен характер, респективно погасяването на дълг чрез прихващане с определени вземания, към минал момент, няма за последица погасяването на субективното материално право на законна лихва върху вземанията, с които е извършено прихващане. Твърди се, че няма и валидно учредено поръчителство, тъй като в анекс №2 липсва изрично съгласие за учредяването му, задълженията, които се обезпечават не са индивидуализирани, като липсва и посочване на обема на отговорността на поръчителя. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При извършено компенсационно изявление по реда на чл.103, ал.1 ЗЗД, приложими ли са реда и условията за прихващане на изпълнението, възпроизвеждащи диспозитивната норма на чл.76 ЗЗД и уговорени от двете насрещни страни, носители на активното и пасивното вземане, за уреждане на отношенията им в случай на забавено парично плащане по договор, от който произтича едното вземане. 2. Кои са страни по договора за поръчителство, как ,кога и каква форма се сключва същият, а също така има ли задължително съдържание и какво е то. 3. След като погасителният ефект на прихващането настъпва с обратна сила, дължи ли се законна лихва за вземане, с което се компенсира в хипотеза, в която това вземане се погасява преди датата на забавата на длъжника и съставлява ли законната лихва вземане със самостоятелен характер или поради акцесорния си характер, след като главното вземане се погасява ретроактивно, то с обратна сила се погасява и законната лихва. Спрямо първи и трети въпроси се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а спрямо втори въпрос – основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касация „ОББ“ АД (правоприемник на „Кей Би Си банк България“ ЕАД, преди „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД) заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 29.01.2008 г. между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и В. С. З. е сключен договор за банков кредит с предмет предоставяне на кредит в размер на 100 000 лв. за закупуване и ремонт на недвижим имот, описан в договора, с краен срок за погасяване - 25.01.2033 г. за 300 месечни вноски, като с анекс №2 от 24.08.2010 г. (обективиращ два договора – за поръчителство и за изменение на първоначалния план), Инна А. З. е сключила договор за поръчителство с банката. Посочил е, че спорни пред въззивния съд са въпросите: отговаря ли Инна А. З. по договора за кредит; банката имала ли е право да обяви кредита за предсрочно изискуем; клаузите на чл. 3.5. и 3.6. относно комисионните за усвояване на кредита в размер на 1,75 % върху размера на разрешения кредит и 0,25 % върху непогасената част от главницата неравноправни ли са; как да се зачете изявлението за прихващане направено от ответниците, обективирано пред първата инстанция с вземания, присъдени с решение №124 от 23.07.2020 г. по гр.д.№69/2020 г. на ОС Кюстендил. Намерил е за неоснователни доводите, че приемането на отговорността на поръчителя е пререшаване на правен спор, решен със сила на пресъдено нещо с цитираното решение на ОС Кюстендил, като е установил, че Инна А. З. не е била страна по посочения спор и решението няма сила по отношение на нея, още повече, че с това решение само сключените между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и В. С. З. договори са признати за нищожни като противоречащи на закона и на добрите нрави, но няма причина да се приеме, че договорът за поръчителство е нищожен на посочените основания. В този смисъл е достигнал до извод, че Инна А. З. отговаря като поръчител при първоначалните условия на договора, за които отговаря главният длъжник при съобразяване на приетата нищожност на клаузите от договора и анексите към него. Счел е, че кредитополучателят, както и поръчителят са потребители по смисъла на §13, т.1 и т.2 от ДР на ЗЗП и е достигнал до извод, че клаузите на чл.3.5. и чл.3.6. относно комисионните за усвояване на кредита в размер на 1,75 % върху размера на разрешения кредит и 0,25 % върху непогасената част от главницата са неравноправни, поради което и таксите по чл. 3.5. и 3.6. не се дължат, като е приел и че предсрочната изискуемост е настъпила с момента на получаване на исковата молба на 28.05.2014 г. По отношение на направеното възражение за прихващане с присъдените суми с решението на ОС Кюстендил суми - 11 602.10 лв. (като дадена без основание от кредитополучателя и получена неоснователно от банката, като разлика от лихвите в предварително договорени анюитетни вноски и реално заплатените по договора, неоснователно завишени такива, за периода от 25.02.2008 г. до 29.06.2012 г. вкл., ведно със законната лихва върху сумата, от датата на предявяване на иска – 13.06.2014 г. до окончателното изплащане) и 5963.42 лв. (разноски, за които банката е осъдена), е посочил, че страните са договорили начин на погасяване в чл.3.12 от договора, възпроизвеждащ диспозитивната норма на чл.76 ЗЗД и тъй като клаузата не е неравноправна, длъжниците не могат едностранно да изберат в каква поредност да погасяват при наличие на изрична уговорка в друг смисъл. Изразил е становище, че прихващането е с обратна сила от първия момент, в който е било възможно да се осъществи - активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо, поради което сумата от 11602.10 лв., следва да се отнесе последователно към вноските по първоначалния план от най-старата към по-скорошната. Изложил е и съображения, че искът по чл.55, ал.1 ЗЗД за 11602.10 лв. е бил уважен със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска – 13.06.2014 г. до окончателното изплащане, но вноските, погасени по силата на прихващането, са преди 13.06.2014 г., поради което законна лихва не е започнала да тече. С оглед изложеното и като се е позовал на заключението на ССЕ, е приел, че със сумата от 11 602.10 лв. са прихванати вноски с падеж след 25.09.2012 г., от която вноска се дължи главница 108.64 лв. до 25.10.2013 г., както и 135.36 лв. от лихвата от вноска с падеж 25.11.2013 г., а разликата от 86 544.21 лв. главница до 92507.63 лв. не се дължи поради прихващане с присъдените по гр.д.№69/2020 г. на ОС Кюстендил, 5963.42 лв. разноски. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, вторият от въпросите, формулирани от касаторите, не е обусловил правната воля на въззивния съд – отговор на този въпрос в решението не се съдържа, а както бе посочено, валидността на договора за поръчителство е разглеждана единствено с оглед поддържаната от настоящите касатори, но невъзприета от въззивния съд теза, че приемането на отговорността на поръчителя е пререшаване на правен спор, решен със сила на пресъдено нещо с цитираното решение на ОС Кюстендил. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по втори въпрос не следва да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Освен, че позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно, като не са изложени доводи за значението на първи и трети въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 от ТР №2 от 18.03.2022 г. по т.д.№2/2020 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ. От изложеното следва, че направеното изявление за прихващане винаги има действие към предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент. Действието на прихващането се изразява с това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото, а обратното действие на прихващането води до извод, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент. Константна е практиката на ВКС, че това води и до отпадане на отговорността за неизпълнение на задълженията и за последиците от това неизпълнение, респективно в случаите, когато отговорността е за забавено изпълнение, то отговорност за забава ще е налице, ако същата е настъпила преди предвидения в разпоредбата на чл.104, ал.2 ЗЗД момент, от момента на забавата, до момента, в който прихващането е породило действие. Не съществува съмнение и че в случай, че вземането на прихващащия е по-малко от главницата, лихвите и разноските по задължението му, действието на прихващането се определя по аналогия от чл.76, ал.2 ЗЗД (изявлението за прихващане поражда целения с извършването му ефект, но при зачитане реда за прихващане на изпълнението по чл.76, ал.2 ЗЗД, още повече, че в случая страните изрично са договорили посочения ред). С оглед изложеното и предвид изхода на правния спор касаторите дължат на ответника па касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 200 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,