Определение № 581 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1300/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Н. И. М. срещу решение № 252 от 23.10.2019г. по в. гр. дело № 184/2019г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 314 от 27.07.2017г. по гр. дело № 331/2017г. на Плевенски окръжен съд в частта му, с която ответникът М. е осъден да заплати на ищеца И. И. И., на основание чл. 45 ЗЗД, сумата 80 000 лв. (разликата над признатия от ответника размер от 20 000 лв. до уважения от съда размер от 100 000 лв.), съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 09.11.2013г., причинило смъртта на бащата на ищеца - И. А. И., ведно със законната лихва от 09.11.2013г. до окончателното изплащане, като е реализирана и отговорността на ответника за съдебни разноски. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при извеждане на решаващия извод за отсъствие на съпричиняване на вредоносния резултат от починалия пострадал при процесния деликт, което съпричиняване според него е установено с мотивите на влязлата в сила присъда по наказателното производство, водено за процесния деликт, както и от събраните в наказателния процес доказателства. Счита също, че определеното от въззивния съд обезщетение за процесните неимуществени вреди е несправедливо завишено, несъответстващо на действително установените по делото вреди и обема на нуждата от подкрепа на сина от баща му. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, съответстващо на обема на отговорността му за вредите от процесното ПТП, при съобразяване с действително установените от доказателствата по делото неимуществени вреди и факта на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия пострадал. Касаторът – ответник не въвежда основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Единственото релевирано от него основание за допускане на касационния контрол е „очевидната неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяваща се в приемане за неоснователно възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия пешеходец, който е пресичал пътното платно в тъмната част на денонощието, на необозначено място, без да се съобрази с останалите участници в движението и конкретната пътна обстановка, което поведение съставлява нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗДвП. Фактът на съпричиняване от страна на пешеходеца (баща на ищеца), според касатора е установен с мотивите на влязлата в сила присъда по наказателното производство, задължителна за гражданския съд досежно този факт, на основание чл. 300 ГПК. Ответникът по касационната жалба (ищец в производството) - И. И. И. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Предмет на настоящото касационно обжалване е въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, след отменително решение № 33/02.05.2019г. по гр.д. № 1787/2018г. на ВКС, Четвърто г.о.. В последното са дадени задължителни указания на въззивния съд да допусне служебно медицинска експертиза, на разноски на ищеца, за установяване на влошеното здравословно състояние на ищеца вследствие причинената от процесното ПТП смърт на баща му, в съответствие със задължителните постановки на т. 3 ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и оспорването на този факт от страна на ответника в отговора на исковата молба. Въззивният съд е приел по предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди, че с влязла в сила на 07.12.2016г. присъда по нохд № 981/2015г. на Плевенски окръжен съд, ответникът М. е признат за виновен в причиняването по непредпазливост на смъртта на бащата на ищеца – И. А. И., вследствие на ПТП от 09.11.2013г.. Последното е реализирано на първокласен път (Бяла-Б.), в близост до [населено място], Плевенска обл., около 17.45 ч., поради нарушение на правилата на движение (чл. 20, ал. 2 ЗДвП) от ищеца като водач на лек автомобил „БМВ“, „ХЗ“, с рег. [рег.номер на МПС], който се е движил с несъобразена с пътните условия скорост – 96-100км./ч. вместо до 70.8 км./ч., несъобразена с характера и интензивността на движението на автомобилите и с конкретните условия на видимостта (тъмна част на денонощието и включени къси светлини на автомобила), при което е реализирал удар с пресичащия пътното платно пешеходец (бащата на ищеца), причинявайки смъртта на последния. Зачитайки задължителността на влязлата в сила присъда досежно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, съгласно чл. 300 ГПК, апелативният съд е счел за осъществен фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, доколкото неимуществените вреди за ищеца са установени с допуснатите гласни доказателства и приетата от въззивния съд съдебно-психиатрична експертиза, допусната в изпълнение на указанията на ВКС по смисъла на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. При определяне на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД са съобразени: възрастта на починалия пешеходец и на ищеца, съответно 70г. и 27г.; внезапността на смъртта и обезобразяването на тялото на пешеходеца, лишило ищеца от възможността да се сбогува с баща си за последно (бащата е погребан в затворен ковчег); изключително близките отношения между бащата и сина, които са живеели заедно в едно домакинство, бащата бил опора за сина си както финансова, така и морална, взаимно си помагали и подкрепяли, като силната емоционална връзка между двамата е предпоставена и от обстоятелството, че майката на ищеца отдавна е заживяла в Гърция; тежкият емоционален срив, в който ищецът е изпаднал след смъртта на баща си – престанал да спи, да се храни, да се среща с други хора, постоянно плачел, като тези негативни изживявания са продължили да бъдат интензивни и в периодите на провеждане на съдебните заседания по наказателното дело, през които отново е преживявал станалото; влошеното здравословно състояние на ищеца, установено с приетата медицинска документация, удостоверяваща посещения и лечение от психиатъра д-р Д., и от психиатричната експертиза по делото, според които вследствие смъртта на баща си ищецът е получил тежко посттравматично стресово разстройство, лекувано в продължение на 3 години с антидепресанти, което към момента на приключване на съдебното дирене пред втория въззивен съд през 2019г. е преодоляно, и икономическите условия в страната към 09.11.2013г.. При съобразяване на горепосочените конкретни обстоятелства, Великотърновски апелативен съд е определил за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, сумата 100 000 лв.. Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия пешеходец, изразяващо се в нарушаване на чл. 113, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗДвП, е счетено за неоснователно. Носещият тежестта за доказване ответник не е ангажирал доказателства за твърдяното съпричиняване, въпреки дадените изрични указания на първоинстанционния съд съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК. Съпричиняването според въззивния съд не е елемент от фактическия състав на процесното престъпление – деликт, поради което мотивите на присъдата по наказателното дело, които са единственото ангажирано от ответника доказателство, не могат да се вземат впредвид, тъй като присъдата не е задължителна за гражданския съд досежно съпричиняването по смисъла на чл. 300 ГПК. Касаторът е посочил като единствено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК досежно правния извод на въззивния съд за отсъствие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия при процесното ПТП пешеходец. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Приложението от въззивния съд на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, според която ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали, е приложена правилно, при съобразяване с носената от ответника тежест за доказване на релевирания своевременно в отговора на исковата молба факт на съпричиняване от страна на починалия пешеходец. Поведението на последния не е елемент от фактическия състав на престъплението на ответника, установено с влязлата в сила присъда по наказателното дело, поради което присъдата не е задължителна за гражданския съд досежно приетото в мотивите й за евентуално съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия (макар в мотивите на присъдата да е прието, че пешеходецът не е нарушил правилот от ЗДвП). Поради това, съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, апелативният съд е изпълнил правомощието си по чл. 146, ал. 2 ГПК да даде указания на ответника за ангажиране на доказателства за осъществяване на твърдяния факт на съпричиняване, каквито обаче не са представени. Доказателствата, приети в наказателния процес, по който е постановена влязлата в сила присъда, уличаваща ответника в престъпление, не могат да се ползват в настоящото гражданско производство. В този смисъл е отговорено на същото оплакване на касатора досежно незачитане на факта на съпричиняване в отменителното решение № 33/02.05.2019г. по гр.д. № 1787/2018г. на ВКС, Четвърто г.о., по реда на чл. 290 ГПК, при съобразяване с безпротиворечивата практика на ВКС по този въпрос. Повторното поставяне на този проблем в настоящата касационна жалба като основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение, постановено в хипотезата на чл. 294 ГПК, не само че не удовлетворява предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, но и не би съставлявало основание за неправилност на решението, по изложените съображения от първия състав на ВКС, разглеждал делото, които не могат да бъдат преразглеждани. Релевираният от касатора порок на атакуваното въззивно решение не осъществява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол – очевидна неправилност. Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,