Определение № 3592 от 12.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2347/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. А., чрез адв. З. Й., срещу определение № 313 от 15.04.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 172/2024 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено определение № 2687 от 06.11.2023 г., постановено по гр. д. № 3625/2023 г. по описа на Районен съд – Добрич в частта, с която е призната международна компетентност на българския съд по предявените от Д. Д. А. срещу М. А. иск за прекратяване на сключения между тях на 01.08.2012 г. граждански брак с развод на основание чл. 49 СК; искане за разрешаване на спора между страните относно родителските права спрямо роденото преди брака дете Е. М. А., на основание чл. 127, ал. 2 СК и искане за разрешаване на спора между страните при разногласие за пътуване на детето в чужбина на основание чл. 127а СК. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и прекратяване на производството по делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следния въпрос: „Придобитото ново обичайно местопребиваване по смисъла на чл. 5, ал. 2, вр. с чл. 7, ал. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от непълнолетно лице, което най-малко една година пребивава в държава, различна от държавата по първоначалното му обичайно местопребиваване, обуславя ли международна компетентност на съда на втората държава да разгледа молба, касаеща спор за родителска отговорност?“. Поддържа се, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 126/05.04.2022 г. по ч. гр. д. № 63/2022 г. на III г.о. и определение № 156/03.08.2017 г. по ч. гр. д. № 450/2017 г. на I г.о. Ответната страна по частната касационна жалба Д. Д. А., чрез адв. Г. Т., е подала отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че с искова молба с вх. № 21932/14.12.2022 г. Д. Д. А. е отправила до Районен съд – Добрич искане за разрешаване на спора ѝ с М. А. относно родителските права спрямо роденото преди сключения между тях брак дете Е. М. А. на основание чл. 127, ал. 2 СК и искане за разрешаване на спора между страните при разногласие за пътуване на детето в чужбина на основание чл. 127а СК. Посочил е, че с втора искова молба от същата дата, ищцата Д. Д. А. е предявила пред Районен съд – Добрич против М. А. иск с правно основание чл. 49 СК за прекратяване с развод на сключения между двамата на 01.08.2012 г. граждански брак. Установено е като безспорно по делото, че страните са родители на детето Е. М. А., [дата на раждане], съгласно удостоверение за раждане, издадено от [община] въз основа на акт за раждане № 845/02.08.2011 г. Изтъкнато е още, че страните са сключили граждански брак на 01.08.2012 г., видно от удостоверение, издадено от [община], като ищцата Д. А. е български гражданин, а ответникът М. А. е гражданин на Република Армения. Като безспорно е отделено и обстоятелството, че ищцата и детето живеят в Нова З. от края на 2016 г. Въззивният състав е съобразил представените в тази връзка с исковата молба писмени доказателства за: статута им като постоянно пребиваващи, с неограничена дата на визата им; избран личен лекар на детето от 2016 г.; включване в програма за плуване от 2019 г.; посещаване като редовен ученик от 2017 г. на основно училище, в което към 02.02.2022 г. детето е в шести клас; наето жилище и работа на ищцата. Обоснован е извод, че обичайното местопребиваване на детето в дадена държава се преценява не само от физическото му присъствие на нейна територия, но и от останалите фактори, свързани със социалната среда, които отразяват интеграцията на детето, като в случая за детето на страните такова е налице в Нова Зеландия. Констатирано е още, че ответникът има статут на постоянно пребиваване в България за срок до 24.04.2024 г., видно от издадено на 26.05.2014 г. разрешение за пребиваване. От събраните доказателства е установено, че той е работил на различни места в България, включително и понастоящем, с оглед което е налице трайно обичайно местопребиваване на ответника в България. Въззивният състав е посочил, че производството по чл. 49 СК е исково и в него задължително се разглеждат въпросите за родителските права на родените от брака деца, т. е. няма пречка искът за прекратяване на брака и исканията по чл. 127, ал. 2 и чл. 127а СК да бъдат разрешени в едно общо съдебно производство. От доказателствата по делото е безспорно установено, че споровете са с международен елемент, поради което е изтъкнато, че допустимостта на производството пред българския съд подлежи на преценка, като следва да се съобрази приложимото право, съгласно чл. 3 КМЧП – регламент на ЕС, двустранен договор със страна нечленка на ЕС, международна конвенция, приета от Република България или КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други международни актове. Съобразено е, че обичайното местопребиваване на детето е от значение за определяне на съда, който следва да разгледа спора за родителските права и пътуването на детето, по общата разпоредба на чл. 7, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 2019/1111 от 25.06.2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност и относно международното отвличане на деца (Регламент (ЕС) № 2019/1111), а също и по чл. 5 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, съставена в Хага на 19.10.1996 г. (Хагската конвенция от 1996 г.). Подчертано е, че тълкуването на понятието „обичайно местопребиваване“ по двата акта не се различава – мястото, в което детето е интегрирано в социална и семейна среда. При безспорно установеното по делото обстоятелството, че детето (български гражданин) има трайно обичайно пребиваване в Нова З., която държава не е член на ЕС, въззивният съд е посочил, че Регламент (ЕС) № 2019/1111 не намира приложение за определяне на съда по иска за родителските права и по спора за пътуването извън страната. Намерил е също така, че Република България е страна по Хагската конвенция от 1996 г. и съгласно трайната практика на ВКС, спрямо споровете по искове за упражняване на родителски права, режим на лични контакти с детето, при наличие на международен елемент в правоотношението и обичайно местопребиваване на детето в страна, която не е членка на ЕС, се прилага именно Хагската конвенция, когато държавата, в която е последното обичайно местопребиваване на детето, е страна по нея. В тази връзка е констатирано, че Нова Зеландия не е сред договарящите страни по цитираната конвенция и разпоредбите ѝ не могат да намерят приложение в случая. Изтъкнато е, че не е налице и хипотеза, в която да е възможна дерогация на компетентност съгласно чл. 8 – 10 от Конвенцията, доколкото България не е замолена държава по смисъла на чл. 8, ал. 1, нито българският съд е пристъпил към приложението на чл. 9, ал. 1 от същата. Отделно от горното е констатирано и обстоятелството, че между България и Нова Зеландия няма подписан двустранен договор, който да урежда тези спорни въпроси. Въззивната инстанция е формирала извод, че когато няма приложими за случая международни актове, компетентността на съда се определя по правилата на КМЧП. Отбелязано е че, преценката за приложимото към разрешаването на спора материално право съдът извършва едва след като, според установените в чл. 4 – 28 КМЧП правила, при съобразяването и на чл. 3 КМЧП е приел, че разполага с международна компетентност да разгледа спора, с който е сезиран. Съобразена е общата разпоредба на чл. 4, ал. 1 КМЧП, съгласно която международната компетентност на българските съдилища е налице, когато алтернативно: 1. ответникът има обичайно местопребиваване в Република България; 2. ищецът или молителят е български гражданин. Посочено е, че по настоящото дело и двете предпоставки са налице – ищцата е български гражданин, а ответникът има статут на постоянно пребиваващ през последните 10 години и най-малко от 2021 г. работи в страната, което определя неговото местопребиваване в България като обичайно. Въззивният съд е установил още, че за делата за лични отношения между родители и деца приложение намира нормата на чл. 9, ал. 2, вр. ал. 1 КМЧП – българският съд е компетентен, освен въз основа на чл. 4 и когато родителят, който е страна, е български гражданин (в случая ищцата) или има обичайно местопребиваване в Република България (ответникът). При тези съображения е обоснован извод, че българският съд има международна компетентност да разгледа и разреши процесните спорове между родителите относно упражняването на родителските права, а също и относно пътуването на детето в чужбина. В обжалваното определение е отчетено също така, че България и Нова Зеландия са обвързани от Конвенция от 23 ноември 2007 г. за международно събиране на издръжка на деца и други форми на семейна издръжка. Посочено е, че ищцата не е упражнила предвидената в цитираната конвенция възможност да подаде молба чрез Нова Зеландия (молеща държава) за постановяване на решение за издръжка в България (замолена държава). Според чл. 37, ал. 1 Конвенцията от 23 ноември 2007 г. тя не изключва възможността за прибягване до такива процедури, каквито могат да бъдат налични съгласно вътрешното право на договаряща държава, позволяващи на лице (заявител) да сезира директно компетентен орган на тази държава по въпрос, уреден от конвенцията. В тази връзка е обобщено, че Конвенцията от 23 ноември 2007 г. не изключва компетентността на българските съдилища при предявен иск за постановяване на издръжка по вътрешното право. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че между Република България и Република Армения има подписан договор за правна помощ по граждански дела, ратифициран със закон, приет от 37-о Народно събрание на 15.02.1996г. - ДВ, бр. 17 от 27.02.1996г., издаден от Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция, обн., ДВ, бр. 81 от 15.07.1998г., в сила от 7.12.1997г. Посочил е, че в неговия обхват попадат въпросите относно сътрудничеството в областта на правната помощ, като в чл. 1 изрично е предвидено, че гражданите на едната договаряща страна се ползват на територията на другата договаряща страна със същата правна защита на своите лични и имуществени права, както и гражданите на другата договаряща страна; те имат право свободно и безпрепятствено да се обръщат към съда, прокуратурата и другите институции, в чиято компетентност се отнасят гражданските дела, и да подават искове, както и да осъществяват други процесуални действия при същите условия, при които ги осъществяват гражданите на другата договаряща страна. Доколкото Република България е държава-членка на Европейския съюз, въззивният състав е намерил, че приложими за нея са Регламент (ЕО) № 4/2009г. на Съвета от 18.12.2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка, както и Регламент (ЕС) № 2019/1111 от 25.06.2019г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца (относно иска за развод), като и двата регламента не поставят като условие за тяхното приложение само гражданството на спорещите на държава членка на Европейския съюз. Установил е, че макар и една от страните по делото (ищцата) да има обичайно местопребиваване в страна извън Европейския съюз, то не се изключва по принцип прилагането на правилата на регламентите относно компетентността по споровете за издръжка и за развод. Изтъкнато е, че дори изрично в чл. 6, § 2 Регламент (ЕС) № 2019/1111 е уредено, че срещу съпруг, който има обичайно местопребиваване на територията на държава членка, може да се предявява иск в друга държава членка само в съответствие с чл. 3, 4 и 5, т.е. приоритетно е обичайното местопребиваване на съпруга-ответник, когато той не е гражданин на Европейския съюз. Прието е, че към прилагане на правилата за компетентност по иска за развод на държавата – членка на сезирания съд, съгласно чл. 6, § 3 Регламент (ЕС) № 2019/1111 се пристъпва, когато ищецът е гражданин на държава-членка, различна от държавата на сезирания съд по своето обичайно местопребиваване, а ответникът няма обичайно местопребиваване и не е гражданин на държава членка. В обжалваното определение е установено още, че приложимият по иска за издръжка Регламент (ЕО) № 4/2009г. в чл. 3, б. „а“ определя като компетентен съда на държавата членка (тази, към която се прилага Регламента – така чл. 1, ал. 2 – в случая Република България) по обичайно местопребиваване на ответника. Констатирано е, че разпоредбата на чл. 3, б. „г“ Регламента предвижда компетентност по въпроса за издръжката на съда, който по силата на закона е компетентен да разгледа иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск (както е в случая), освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните. Въззивният съд е приел, че в случая компетентността на българския съд да разгледа иска за родителската отговорност (самостоятелен иск, а не служебно разглеждане на въпросите за родителските права на родено от брака дете при иск за развод) произтича не само от гражданството на ищцата, но и от обичайното местопребиваване на ответника по правилата на КМЧП. Допълнил е, че и по правилата на чл. 4, ал. 1, вр. чл. 11 КМЧП е налице основание за разглеждане на спора за издръжката според обичайното местопребиваване на ответника, което е в България. При тези съображения е обобщено, че българският съд има международна компетентност да се произнесе и по въпроса за издръжката на детето. По иска за развод въззивната инстанция е намерила, че компетентността на българския съд се определя от чл. 3, б. „а“, предл. трето iii Регламент (ЕС) № 2019/1111 – ответникът има обичайно местопребиваване в Република България (единият от предвидените определящи териториални признаци, когато гражданството на спорещите не е от значение). В допълнение е съобразено, че и по общата норма на чл. 4, ал. 1 КМЧП и по специалната разпоредба на чл. 7 КМЧП, уреждаща компетентност по брачни искове, такава за българския съд е налице – когато ищцата (единият от съпрузите) е български гражданин, а ответникът има обичайно местопребиваване в страната. Така е обоснован извод, че и по иска за развод българският съд има международна компетентност. По изложените съображения въззивният състав е намерил приетото от районния съд, че е международно компетентен да разгледа и реши споровете, с които е сезиран, за законосъобразно, а обжалваното определение за правилно и като такова същото е потвърдено. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В конкретния случай поставеният от частния жалбоподател в изложението въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, същият съдържа условието за промяна в обичайното местопребиваване на детето и пребиваване в различна държава от първоначалното му обичайно местопребиваване, а подобно условие не се съдържа в мотивите на обжалваното определение, както и в конкретиката на случая. Въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос, което да обуславя решаващите му крайни изводи. В действителност в процесния случай по делото е безспорно установено, че ищцата и детето живеят в Нова З. от края на 2016 г. и няма данни за промяна в обичайното местопребиваване на последното. След подробен анализ на всички установени по делото обстоятелства и приложимата към случая правна уредба, в това число и данните за обичайното местопребиваване на детето, въззивната инстанция е намерила, че българският съд има международна компетентност да разгледа и разреши правните спорове между родителите относно упражняването на родителските права, пътуването на детето в чужбина, издръжката му, както и иска за развод. Предвид изложеното поставеният въпрос не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното определение, с оглед което не може да обоснове общото основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото по така наведения въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване, то при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. За изчерпателност следва да се посочи, че цитираната от жалбоподателя практика е постановена при различна от процесната фактическа обстановка, при която, както се посочи, не е налице промяна в обичайното местопребиваване на детето, което е интегрирано от края на 2016 г. до настоящия момент в Нова З.. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а ответната страна по жалбата Д. Д. А. не е поискала присъждането на такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,