Определение № 632 от 04.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2070/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

И. К. Г. обжалва Решение № 194/18.06.2025 г. по в.т.д. № 194/2025 г. на АС-Пловдив за потвърждаване Решение № 2/02.01.2025 г. по т.д. № 416/2024 г. на ОС-Пловдив, с което е установено, че касаторът (като съдлъжник на заемополучателя „ТРАКИЯ ПАРК-ПЛОВДИВ“ ООД) дължи на „АРТЕОН ЕНЕРДЖИ“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД главници по договори за заем от 31.05.2022 г., 06.06.2022 г., 10.06.2022 г., 13.09.2022 г., 15.11.2022 г., 19.07.2022 г. и 22.07.2022 г., ведно със законната лихва от сезиране на съда до погасяването.

Заявени са касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Касаторът сочи, че необосновано е отречено качеството му на поръчител, а оттук – неправилно не е приложена разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Според него не е съобразено, че поръчителството също създава солидарна отговорност и фигурата на поръчителя може да бъде изведена от самото съдържание на договора за заем, независимо че лицето е обозначено като „солидарен длъжник“. Поради това касаторът счита, че дадената в процесните договори квалификация на правоотношението не изключва поръчителството и съдът дължи да тълкува действителната воля на страните, като съобрази, че заетата сума е постъпила единствено в патримониума на заемополучателя и същият се е задължил да я върне. Допълва, че подобно тълкуване не може да се откаже само поради липсата на отделни съглашения по чл. 138 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „АЕРТОН ЕНЕРДЖИ“ ЕООД заявява, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са неотносими.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК. Насочена е срещу решение, постановено по обективно съединени искове (главници по седем договора за заем), като цената на пет от тях - по договорите от 31.05.2022 г., 10.06.2022 г., 19.07.2022 г., 13.09.2022 г. и 15.11.2022 г., е съответно 1 022,58 евро, 1 278,23 евро, 5 112,92 евро, 7 669,38 евро и 4 857,27 евро.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска под 10 225,83 евро. Дали делото е търговско, се определя от вида и характера на правоотношението, от което произтича процесното право, и от качеството на страните по него. В мотивите на Тълкувателно решение № 3 по тълк.д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че дело, което има за предмет права, произтичащи от или функционално свързани с търговска сделка, вкл. права с обезпечителен спрямо такава сделка характер, е търговско, дори когато сделката е едностранна, освен ако едната страна по нея е потребител по смисъла на § 13, ал. 1, т. 1 ДР ЗЗП.

В настоящия случай предмет на всеки от горепосочените искове е вземане по субективна двустранна търговска сделка (заем, сключен между търговски дружества), а правоотношението, по което касаторът-физическо лице е страна, е свързано с тази сделка, тъй като с него е поета солидарна отговорност за произтичащите от заема задължения (било като съдлъжник, било като поръчител). Същевременно от данните по делото, а също и от поддържаните от касатора твърдения, може да се заключи, че участието на И. Г. в процесните договори не е като потребител, а има отношение към професионалния му живот: касаторът притежава дялове от капитала на дружеството-заемополучател и твърди, че заетите средства са предназначени за развиване на стопанска дейност въз основа на негов бизнес план и патенти (създаване на иновационен хъб за внедряване и употреба в производство на нови енергийни източници: производство на самозахранващ се електрически генератор, електрически превозни средства и самозахранващо се зарядно).

Следователно атакуваното решение е постановено по търговско дело и касационната жалба, с която се същото се обжалва в частта по исковете с цена под 10 225,83 евро, е недопустима (вж. в подобен смисъл Определение № 1130/08.05.2024 г. по к.т.д. № 822/2024 г. на ВКС, ТК, І отд.).

В останалата част – по исковете за вземания по договорите за заем от 06.06.2022 г. и 22.07.2022 г., касационната жалба е насочена срещу обжалваем акт и следва да се разгледат предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

„АЕРТОН ЕНЕРДЖИ“ ЕООД е предявило срещу И. К. Г. установителни искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 122, ал. 1 ЗЗД за вземания за главница по договор за заем от 06.06.2022 г. в размер от 43 650 лв. и по договор за заем от 22.07.2022 г. в размер от 25 000 лв., ведно със законната лихва от заявлението по чл. 417 ГПК до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: по силата на договор от 06.06.2022 г. ищецът е предоставил на „ТРАКИЯ ПАРК-ПЛОВДИВ“ ООД (към този момент – еднолично дружество, чийто капитал се притежава от И. Г.) заем в размер от 43 650 лв.; съгласно договореното заетата сума е предадена чрез превеждането й по сметка на трето лице – заемодател по договор от 08.11.2021 г. с цел погасяване на солидарното задължение на „ТРАКИЯ ПАРК-ПЛОВДИВ“ ООД и И. Г. по този договор; на същата дата е сключен договор за прехвърляне на част от притежаваните от Г. дружествени дялове от капитала на „ТРАКИЯ ПАРК-ПЛОВДИВ“ ООД на „АЕРТОН ЕНЕРДЖИ“ ЕООД и на 14.06.2022 г. ищецът е вписан като съдружник в дружеството-заемополучател; на 22.07.2022 г. е сключен договор, по силата на който „КЛИМАКОМФОРТ“ ЕООД е предоставило на „ТРАКИЯ ПАРК-ПЛОВДИВ“ ООД заем в размер от 25 000 лв., а впоследствие е прехвърлило вземането си на „АЕРТОН ЕНЕРДЖИ“ ЕООД и е уведомило длъжниците за това; договорите са подписани от И. Г. като солидарен длъжник, който е учредил и ипотека за обезпечаване на задълженията по тях. При тези факти съдът е отрекъл качеството на ответника като поръчител, а оттук – и защитното му възражение за преклудиране на отговорността му на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка съдът е посочил, че по силата на договаряне солидарната отговорност може да възникне както при поръчителство, така и при встъпване в дълг, и поради това в тежест на ответника е да докаже качеството си на поръчител, на което основава правоизключващото си възражение. Намерено е, че доказване на това качество не е проведено, а пък то не следва пряко от съдържанието на договорите за заем, нито от договора за ипотека, в който, напротив, страните са посочили неприложимата при поръчителството разпоредба на чл. 127 ЗЗД. Така съдът е заключил, че отговорността на ответника е като на встъпил в дълга и поради това не отпада при изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Възражението, че сумите по договорите са предоставени като допълнителни парични вноски, е прието за преклудирано като заявено след срока по чл. 367 ГПК, но е изложено и становище за неоснователността му по същество предвид липсата на доказателства за взето решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 9 ТЗ. При тези съображения и отчитайки настъпилата изискуемост на вземанията по двата договора, съдът е уважил исковете.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел идентична фактическа обстановка. По оплакването за допуснато процесуално нарушение, свързано с разглеждане на делото по реда на чл. 365 и сл. ГПК и незачитане на направеното след двуседмичния срок за отговор възражение относно действителното основание за предаване на сумите, съдът е посочил, че спорът търговски, тъй като касае правоотношения, функционално свързани с търговски сделки (заеми, предоставени между търговци). По същество съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 6 от договорите, в която е предвидена солидарна отговорност на физическото лице, като е допълнил, че няма отделен договор за поръчителство. Във връзка с обосноваваната от ответника теза, че е поръчител, защото сумите не са получени от него, а от дружеството-заемополучател, въззивният съд е съобразил, че договорът от 06.06.2022 г. рефлектира и върху патримонума на Г., тъй като заетата сума е послужила за погасяване на негови солидарни задължения по друг договор. Акцентирал е и на договора за ипотека, с който Г. е обезпечил заемите, като така според съда той е гарантирал и собственото си солидарно задължение.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е посочен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Дали може да се определи като поръчител страна по договора за заем, която е поела задължение като солидарен длъжник наред със заемополучателя, без тя самата да е заемополучател?

2. Дали за поръчителство по смисъла на чл. 138 ЗЗД е необходимо наличие на отделен договор за поръчителство или съдържанието на такъв може да се извлече от друг договор между страните, например заемен, по който страната е поела солидарно задължение наред с главния длъжник?

Първият въпрос не е правен по две причини: първо, той е фактологичен, защото фактическото получаване на заетата сума е само една от причините за поемане на солидарно задължение за връщането й от получилия я, но наред с нея са възможни и други каузи, стоящи във вътрешните отношения между съдлъжниците и обосноваващи встъпване в дълга, а не поръчителство, поради което на въпроса не може да се отговори абстрактно, еднозначно и без оглед данните по конкретно дело; второ, въпросът насочва към фактология, според която липсва икономическа причина за встъпване на едно лице в дълга, но така поставено, питането не е кореспондира с фактите по настоящото дело, тъй като относно договора от 06.06.2022 г. съдът се е позовал на вътрешно отношение, по което касаторът е получил облага (рефинансиране на негов солидарен дълг), а за другия договор подобни вътрешни отношения (на непряка облага) се поддържат и от самия ответник чрез твърдението му за ползване на заетите суми за изпълнение на изготвен от него бизнес план, получаване на патентна регистрация и реализиране по стопански начин на изработения продукт чрез търговската дейност на дружеството-заемополучател, чийто капитал се притежава от съдлъжника.

Вторият въпрос също не е удовлетворява общия селективен критерий. Действително, в мотивите си въззивният съд е посочил, че няма отделен договор за поръчителство, но от контекста може да се заключи, че не липсата на самостоятелен договор по чл. 138 ЗЗД, а липсата на (друг) документ, в който страните да използват израза „поръчител“, е приета от съда като допълнителен аргумент при тълкуване на действителната им воля. Или с други думи, съдът не е отрекъл възможността да се поеме валидно поръчителство при липса на „отделен“ договор, в какъвто контекст е поставен въпросът, и поради това отговорът му, даден в поддържания от касатора смисъл, не би обусловил друг изход от спора при възприетото от въззивния съд тълкуване на договорите, чиято правилност е непроверима в настоящата селективна фаза.

За пълнота следва да се посочи, че практиката, на която касаторът се позовава, не удовлетворява допълнителния селективен критерий на поддържаното от него основание: в производството по к.т.д. № 714/2020 г. на ВКС, ТК, І отд., длъжникът е имал качество на поръчител по силата на изричен (отделен) договор за поръчителство, а в това по к.гр.д. № 490/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд., лицето е обозначено като поръчител в един от анексите към договора; поръчителевото качество не е било спорно (и установяването му не е било акцент) и по к.т.д. № 404/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.; според мотивите към решението по к.гр.д. № 5864/2015 г. на ВКС, ГК, ІV отд., процесният там договор също е бил подписан от ответника като поръчител, а съдът е изследвал допълнително и условията, при които е получена заетата сума, за да обоснове, че използваният от страните израз „поръчител“ отговаря на действителните им отношения; с решението по к.т.д. № 3477/2013 г. на ВКС, ГК, ІІ отд., е направено разграничение в правата на погасилите дълга солидарни длъжници според това дали са встъпили или поръчителствали, но този извод не влиза в противоречие с обжалваното в настоящото дело решение, доколкото обемът на суброгационните права на касатора не е изследван като ирелевантен. В решението по к.т.д. № 998/2011 г. на ВКС, ТК, І отд., действително е разяснено, че при поръчителство по заемно правоотношение поръчителят отговаря, без да е получил сумата общо с другия длъжник, но е посочено също, че общото й получаване от солидарните длъжници не зависи от това на кого фактически е предадена тя. Тоест, възприета е теза, според която е достатъчно възползването от заетата сума – факт, изрично изследван в обжалваното решение по отношение на договора от 06.06.2022 г., а за другия договор – изводим от икономическата свързаност на заемополучателя и солидарния длъжник, притежаващ дялове от капитала му, каквато хипотеза не е налице в цитираното решение.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,